Определение № 3733 от 17.07.2026, Окръжен съд - Варна
- Съд
- Окръжен съд - Варна
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 922/2026
- Вид
- Определение № 3733
- Подписан
- 17.07.2026
- Състав
- Мила Йорданова Колева, Тони Кръстев, Геновева Илиева
Цитирани разпоредби
- чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 и ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 и ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 633 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38 · Закон за адвокатурата
- чл. 79, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 9, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3733 гр. Варна, 17.07.2026 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на седемнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Мила Й. Колева
Членове:
Тони Кръстев
Геновева Илиева като разгледа докладваното от Мила Й. Колева Въззивно частно гражданско дело № 20263100500922 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 ГПК.
Образувано е по частна жалба вх. № 28870/09.04.2026 г. от В. Г. Ж., гр.
Варна, чрез адв. А. Д., срещу Определение № 5070/01.04.2026 г., постановено по гр. д. № 6994/2025 г. по описа на ВРС, с което е оставена без уважение молба с вх. № 19639/11.03.2026 г., подадена от ответника В. Г. Ж. за изменение на постановеното по делото Решение № 840 от 06.03.2026 г., в частта за разноските, на основание чл. 248 от ГПК.
Жалбоподателят излага становище за неправилност на обжалваното определение по подробно изложени в жалбата доводи, като посочва и съдебна практика на ВКС по аналогични случаи в подкрепа на твърденията си. Счита, че съдът е следвало да съобрази тълкуването, дадено с решението по дело С57/15 на СЕС, съгласно което при определяне на подлежащите на възстановяване разноски се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена и вложения труд от страна на процесуалния представител.
Поддържа се в жалбата, че при съобразяване на постановките по дело С427/16 г. и С 428/16 г. на СЕС не следва да се извършват произволни, под пазарните нива намаления на разноските за адвокатско възнаграждение, тъй като ще се постигне обратен на целения с чл. 101 от ДФЕС ефект, който е да се постигне свободна и лоялна конкуренция. По подробно изложени аргументи и с позоваване на съдебна практика, жалбоподателят отправя искане за отмяна на обжалваното определение и изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.
В указания от съда срок е постъпил отговор вх. № 33464/27.04.2026 г. от 1 насрещната страна „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, в който е застъпено становище за неоснователност на частната жалба. Излага твърдения за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, с оглед липсата на правна и фактическа сложност на делото и съобразно обема от вложения труд на адвоката. Посочва съдебна практика в подкрепа на становището си. Моли жалбата да бъде оставена без уважение.
За да се произнесе по частната жалба, съдът съобрази следното:
С първоинстанционното Решение № 840/01.04.2026 г., чието изменение в частта за разноските е поискано, съдът е приел е приел за установено на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 420, ал. 1 ТЗ, в отношенията между страните че В. Г. Ж. дължи в полза на „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК 131134023 сумата в размер от 3060.58 евро, представляваща непогасен остатък от главница по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 23.01.2025 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена по реда на чл. 417 от ГПК заповед за незабавно изпълнение на парично задължение № 454/28.01.2025 г. по ч. гр. д. № 903 по описа за 2025 г. на РС - Варна, като е отхвърлил предявените обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумите от 2869.65 евро, представляваща горницата над доказания размер от 3060.58 евро до претендирания размер от 5930.23 евро главница по договор за потребителски кредит № 720031288573/18.12.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 23.01.2025 г. до окончателното изплащане на вземането, от 877.42 евро, представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 05.06.2024 г. до 02.12.2024 г. и от 134.04 евро, представляваща мораторна лихва за периода от 05.06.2024 г. до 15.01.2025 г., начислена върху главницата, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение № 454/28.01.2025 г. по ч. гр. д. № 903 по описа за 2025 г. на РС Варна.
С оглед изхода на спора и извода за частична основателност на исковете, в полза на ответника са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 556.37 евро с ДДС, на осн. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, вр. чл.
78, ал. 3 ГПК.
В срока по чл. 248 ГПК от ответника е постъпила молба за изменение на решение в частта за разноските, като му бъдат присъдени разноски за исковото производство в размер на 995.12 евро (1946.29 лева) с ДДС.
С обжалваното в настоящото производство определение съставът на ВРС е оставил без уважение молбата, като е формирал мотиви за справедливост и адекватност на определения размер на адвокатското възнаграждение.
В случая адвокатско възнаграждение е присъдено за предоставена 2 безплатна адвокатска защита, в която хипотеза възнаграждението се определя от съда и не се прилага чл. 78, ал. 5 ГПК.
На първо място, съдът съобразява, че с Решение на СЕС от 25.01.24 г. по дело С-438/22 е прието, че чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. Прието е още, че чл. 101, § 2 ДФЕС, във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че, ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед на така даденото разрешение с решението на СЕС, което съобразно чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища, следва, че съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, вкл. и в хипотезата на чл. 38 ЗАдв, с фиксираните в Наредба №1/09.07.04 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер.
Съгласно преобладаващата съдебна практика нормите от наредбата могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, като преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото.
В процесния случай, съдът намира, че защитата на ответника се изразява в подаването на отговор на исковата молба и изготвяне на два броя молби по хода на делото с изразяване на становище по съществото на спора.
Действително, касае се за потребителски спор, който обаче не се отличава с особена сложност с оглед типичните за потребителските спорове възражения и наличието на многобройна и постоянна съдебна практика по идентични дела. Следва да се съобрази и обстоятелството, че процесуалният представител на ответника не е взел участие и в двете проведени открити съдебни заседания. Съдът намира, че макар и в случая да са предявени три обективно кумулативно съединени установителни иска, то обемът от положен труд от адвоката е един и същи, доколкото исковете почиват на един и същ правопораждащ факт - сключването на договор за потребителски кредит.
Следователно, настоящата инстанция счита, че определеният от първоинстанционния съд размер на адвокатското възнаграждение се явява справедлив и адекватен за овъзмездяване на положените от адвоката усилия по делото.
С оглед гореизложеното и предвид съвпадане изводите на двете 3 инстанции, обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 5070/01.04.2026 г., постановено по гр. д. № 6994/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, 9 състав.
Определението подлежи на обжалване пред ВКС в едноседмичен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
4