Решение № 16376 от 19.08.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16376 гр. София, 19.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ПОЛИНА АНД.

ХАДЖИМАРИНСКА при участието на секретаря ЙОАНА П. ПЪРВАНОВА като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА

Гражданско дело № 20241110172923 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от Р. С. К. срещу „Топлофикация София” ЕАД, с която са предявени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните несъществуване правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност за вземания на ответника съответно за сумата от 8611,63 лв. – главница за цена на доставена топлинна енергия в периода от м.11.2008г. до м.04.2011г., ведно със законна лихва от 12.09.2011г. до окончателното плащане, сумата от 559,72 лв. – мораторна лихва за периода от 31.12.2008г. до 31.08.2011г., и сумата от 283,43 лв. – деловодни разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 13.01.2012г. по ч.гр.д.№ 12976/2011г. по описа на СРС, 117 с-в.

В исковата молба ищцата твърди, че въз основа на процесния изпълнителен лист по молба на ответника срещу нея е образувано изп.д.№ 20128580400209 по описа на ЧСИ Уляна Димоларова, рег.№ 858 на КЧСИ. Поддържа, че изпълнителното производство е перемирано на 28.02.2021г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като след последно поисканото от взискателя изпълнително действие с молба, датираща от 28.02.2019г., не са се осъществили други факти, прекъсващи давностния срок, с оглед на което вземанията се явяват погасени с изтичане на петгодишна давност. С тези доводи ищцата поддържа да има правен интерес от водене на искове за установяване недължимостта на вземанията на соченото основание, като претендира и за присъждане на направените по делото разноски.

В отговор на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответникът излага становище за недопустимост, а по същество и неоснователност на предявените искове. Посочва, че изпълнителното дело е прекратено на 29.01.2020г., поради което ищцата няма правен интерес от водене на искове по чл. 439 ГПК. По 1 същество излага подробно обосновани съображения за извършени действия по изпълнението, довели до спиране и прекъсване на давностния срок. Моли за отхвърляне на исковите претенции и прави искане да му бъдат присъдени сторените деловодни разноски.

Съдът, като прецени твърденията на страните и като обсъди събрания доказателствен материал, приема за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно и от приетите писмени доказателства се установява, че въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 12976/2011г. по описа на СРС, 117 с-в, в полза на „Топлофикация София” ЕАД срещу Р. С. К. е издаден изпълнителен лист от 13.01.2012г. за процесните вземания за главница, мораторна лихвa и деловодни разноски.

По молба на „Топлофикация София” ЕАД от 4.04.2012г. за събиране на вземанията срещу ищцата е образувано изп.д.№ 20128580400209 по описа на ЧСИ Уляна Димоларова, рег.№ 858 на КЧСИ, препис от материалите по което са приобщени по настоящото дело. Със сезиращата молба ответникът взискател е овластил съдебния изпълнител на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ да определи начина на изпълнение. От страна на съдебния изпълнител са предприети действия за проучване имущественото състояние на ищцата и до същата е изпратена покана за доброволно изпълнение, с която е уведомена за запори върху вземанията й по банкови сметки в няколко търговски банки в страната, наложени със запорни съобщения от 18.04.2012г. След изтичане на предоставения срок за доброволно изпълнение и извършени нови справки за притежавани от длъжника активи и имущества е наложен и запор на получаваното от ищцата трудово възнаграждение от „Баран-2009“ ЕООД със запорно съобщение от 10.06.2014г. Впоследствие с постановление от 24.06.2015г. е наложена възбрана върху собствен на длъжника недвижим имот, а със запорно съобщение от 12.10.2015г. е наложен запор и върху притежавано от длъжника МПС. С молби от 2.02.2017г. и от 28.02.2019г. до съдебния изпълнител взискателят е поискал предприемане на нови изпълнителни действия – налагане на запори върху вземания на длъжника по банкови сметки, за трудово възнаграждение и/или пенсия, като няма данни такива да са извършени.

Не се установяват други действия, поискани от взискателя и/или предприети от съдебния изпълнител по възлагане от последния, нито се констатират събрани от длъжника суми в погашение на вземанията по изпълнителния лист. С постановление от 29.01.2020г. изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни изводи:

С изготвения доклад по чл. 146, ал. 1 ГПК съдът е приел, че е сезиран с искове с 2 правно основание чл. 439 ГПК. Посочената разпоредба предоставя възможност на длъжника по изпълнението в рамките на висящо изпълнително дело да оспори изпълняемото право на взискателя при твърдения, че същото е престанало да съществува, като съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК възраженията му могат да се основават на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. При съобразяване на данните, че образуваното изпълнително дело за събиране на вземанията по процесния изпълнителен лист е прекратено с акт на съдебния изпълнител, съдът намира, че исковите претенции следва да бъдат преквалифицирани, при същите факти, като такива с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

Независимо от преустановената висящност на изпълнителното дело с прекратяването му от съдебния изпълнител, за кредитора съществува възможността да инициира ново такова за реализиране на признатото му изпълняемо право. Поради това за ищцата е налице правен интерес от търсената искова защита за признаване със сила на пресъдено нещо несъществуване правото на принудително изпълнение за вземанията, като пасивно процесуално легитимиран по предявените искове е ответникът – титуляр на изпълняемото право. Следователно исковете като допустими подлежат на разглеждане по същество.

По предявен отрицателен установителен иск в тежест на ответника е да докаже възникването и съществуването на претендираното от него и оспорено от ищеца вземане. Когато предмет на иска е вземане на ответника, признато с влязло в сила съдебно изпълнително основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист, ищецът носи тежестта за доказване на положителните факти, от които черпи права, изключващи изпълняемото право (напр. извършено плащане в погашение на дълга).

Вземания, установени с влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по арг. от чл. 439, ал. 2 ГПК, длъжникът, който не твърди обстоятелства по чл. 424, ал. 1 ГПК, може да оспори въз основа на факти, настъпили след влизане в сила на заповедта (т.е. след изтичане на срока за възражение по чл. 414 ГПК), доколкото по-рано настъпилите факти, от които извежда възраженията си срещу изпълняемото право, се явяват преклудирани. Като основания за недължимост на вземането длъжникът може да сочи всякакви правопогасяващи факти, настъпили след релевантния според закона момент, включително изтекла погасителна давност, позоваването на която е сред признатите му способи за защита срещу изпълнението, предвид установената в чл. 120 ЗЗД забрана за служебно прилагане на давността.

В процесния случай предмет на предявените искове са вземания на ответника, признати с влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на която е издаден изпълнителен лист. Затова и с оглед конкретно наведеното в исковата молба основание за недължимост на процесните вземания – погасяването им по давност, 3 повдигнатият по делото спор е концентриран върху това дали е изтекъл предвиденият в закона давностен срок след влизане в сила на заповедта за изпълнение, като в доказателствена тежест на ответника е установяването на обстоятелства, настъпили след този момент и довели до спиране или прекъсване течението на давностния срок, в какъвто смисъл са му дадени указания с приетия доклад по делото.

По делото не са ангажирани доказателства относно датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради което следва да се приеме, че същата е влязла в сила най-късно на датата, на която въз основа на нея е издаден изпълнителен лист – 13.01.2012г. За процесните вземания, доколкото са признати с влязло в сила съдебно изпълнително основание, по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД приложение намира 5-годишният срок на погасителна давност. Действително, в чл.

117, ал. 2 ЗЗД са посочени само вземанията, установени със съдебно решение, но няма основание това правило да не се приложи и за вземанията по влязла в сила заповед за изпълнение – такива вземания не могат да бъдат оспорени по исков ред, освен въз основа на нововъзникнали факти съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК и в хипотезата на чл. 424, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 416 ГПК, ако не е подадено възражение или същото бъде оттеглено, заявителят няма правен интерес да установи вземането си по исков ред.

Няма логика и основание кредиторът с неоспорено вземане, който не е водил иск по чл. 422 ГПК, да бъде поставен в по-неблагоприятно положение от този с оспорено вземане, още повече, че според чл. 416 ГПК и в двата случая заповедта за изпълнение влиза в сила, т.е. двата случая са приравнени от процесуалния закон като правни последици. Исторически чл. 117, ал. 2 ЗЗД предхожда уредбата на заповедното производство по ГПК /2008 г./, поради което нормата трябва да се тълкува разширително с оглед чл. 416 ГПК. Влязлата в сила заповед за изпълнение има правоустановително действие в отношенията между страните и се ползва със стабилитет сходен с този на влязло в сила осъдително решение, поради което за вземанията, за които е издадена, следва да се приложи предвиденият в чл. 117, ал. 2 ЗЗД давностен срок (в този смисъл преобладаващата практика на ВКС, която настоящият състав споделя – Решение № 3/04.02.2022г. по гр.д. № 1722/2021г. на IV г.о., и др.).

По отношение прекъсването и спирането на давността при предприето принудително изпълнение следва да бъде съобразена задължителната за съдилищата тълкувателна практика на ВКС. Съгласно разясненията, развити в Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, подаването на молба от взискателя само с искане за образуване на изпълнително дело не прекъсва погасителната давност, нито спира давностния срок, който продължава да тече и по време на висящия изпълнителен процес. Съобразно изложените мотиви в т. 10 от посоченото тълкувателно решение, в рамките на изпълнителното производство давността прекъсва на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД с предприемането на всеки 4 отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие в рамките на съответния способ, независимо дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на съдебния изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. ВКС е намерил още, че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ също прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва и с предприемането на всяко отделно действие за принудително изпълнение, изграждащо съответния способ. Такива действия са насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и пр.

Изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение до длъжника, проучването на имущественото му състояние, извършването на справки и набавянето на документи от съдебния изпълнител не са същински действия за принудително събиране на вземането, а само подготвят изпълнението, респ. обезпечават законосъобразното му провеждане, поради което не прекъсват давностния срок. В случай на прекратяване на изпълнителното производство в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното по време валидно изпълнително действие, а не от деня когато производството е прекратено от съдебния изпълнител или е подлежало на прекратяване.