Решение № 4849 от 23.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4849 гр. Пловдив, 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20255330113513 по описа за 2025 година

Производството е по обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Ищецът Н. И. А. ЕГН **********, с адрес: гр. ****, бул. *** № *** чрез адв. Е. И. *****, БУЛСТАТ **, със съдебен адрес: гр. *****, е предявила против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК*** със седалище и адрес на управление: гр. ******* искове, с които моли съда:

1. да признае за установено, че Договор № ****** г. за предоставяне на потребителски кредит, сключен между страните, е недействителен поради противоречие с императивните разпоредби на Закона за потребителския кредит, в частност поради неспазване на изискванията относно годишния процент на разходите и задължителното съдържание на договора;

2. да осъди ответника да й заплати сумата, представляваща платени без правно основание суми над чистата стойност на кредита, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Първоначално осъдителният иск е предявен за сумата 130,00 лева. В хода на производството, след изготвяне на съдебно-счетоводната експертиза, с молба по чл. 214 ГПК ищцата е поискала увеличение на размера на осъдителния иск. С протоколно определение от 15.10.2026 г. съдът е допуснал изменението на иска, поради което същият се счита предявен за сумата 366,00 лева, съответстваща на 187,13 евро.

Ищцата твърди, че на***** г. е сключила с ответното дружество Договор № **** за 1 предоставяне на потребителски кредит, по силата на който й е предоставена сумата 700,00 лева за срок от три месеца. В договора е посочен фиксиран лихвен процент 6,74 % и годишен процент на разходите 49,03 %, като общата сума за плащане по кредита, включваща главница и възнаградителна лихва, е 747,18 лева.

По силата на чл. 5 от договора кредитът е обезпечен с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank /впоследствие Multitude Bank/ в полза на кредитодателя. Ищцата твърди, че едновременно с договора за кредит, с посредничеството на ответника, е сключен и договор за гаранция/поръчителство с посочената банка, по който кредитополучателят дължи възнаграждение на дружеството-гарант. Плащанията по договора за кредит и по договора за гаранция са били обединени в общ погасителен механизъм и са извършвани във връзка с погасяването на кредита.

Поддържа, че възнаграждението за гаранцията представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен на кредитора още при сключването на договора, и следователно е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Невключването му води до посочване на ГПР, който не отговаря на действителното оскъпяване на кредита.

Ищцата сочи и други основания за недействителност - че в договора не са посочени по ясен и разбираем начин условията за прилагане на лихвения процент по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и че липсва пълна информация относно правото на отказ по чл. 29 ЗПК, включително относно размера на лихвата на ден.

Твърди, че е изпълнила изцяло задълженията си по договора, като всички платени суми над получената главница от 700,00 лева са дадени при начална липса на основание и подлежат на връщане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 23 ЗПК.

Ответникът „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ неоснователни и недоказани.

ЕООД оспорва предявените искове като

Поддържа, че поръчителството от Multitude Bank не е било задължително условие за получаване на кредита, тъй като потребителят е разполагал с право да предложи свой поръчител или да избере юридическото лице, предложено от кредитора. Според ответника договорът за гаранция представлява самостоятелно облигационно правоотношение с трето лице, по което „Фератум България“ ЕООД не е страна.

Ответникът счита, че възнаграждението по договора за гаранция не представлява задължителен разход по кредита и правилно не е включено в ГПР. Сочи, че ищцата е получила преддоговорна информация, стандартен европейски формуляр и договора за гаранция, след което е потвърдила сключването на договора чрез SMS.

Оспорват се и твърденията за заблуждаваща търговска практика и неравноправност на договорните клаузи. Ответникът поддържа, че потребителят е бил информиран за всички дължими суми и е разполагал с 14-дневен срок за отказ, който не е упражнил.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, становищата и възраженията на страните, намира за установено от 2 фактическа и правна страна следното:

Между страните не се спори, а и от представения Договор № 793308/30.08.2019 г. се установява, че ответникът е предоставил на ищцата потребителски кредит в размер на 700,00 лева за срок от три месеца. Посоченият в договора лихвен процент е 6,74 %, а ГПР 49,03 %. Общата сума за плащане по кредита, включваща главница и договорна лихва, е 747,18 лева.

От договора и представените материали се установява, че кредитът е обезпечен с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank /Multitude Bank/ в полза на кредитодателя. За тази услуга е предвидено възнаграждение, плащано разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита.

От приетото и неоспорено заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че дължимата възнаградителна лихва по кредита е 47,18 лева, а таксата за предоставяне на гаранция/поръчителство е 218,82 лева. Погасителният план, изготвен въз основа на счетоводните данни, сочи три общи месечни плащания по 322,00 лева, включващи главница, лихва и такса за гаранция.

Вещото лице е изчислило, че при включване единствено на договорната лихва от 47,18 лева ГПР би бил 46,55 %, а при включване и на таксата за предоставяне на гаранция от 218,82 лева действителният ГПР възлиза на 649,94 %. Този размер многократно надхвърля посочения в договора ГПР от 49,03 %, както и максимално допустимия размер по чл. 19, ал.

4 ЗПК.

От същото заключение се установява, че ищцата е извършила плащания по кредита в общ размер 1 066,00 лева, както следва: 100,00 лева на 07.10.2019 г.; 282,00 лева на 18.10.2019 г.;

150,00 лева на 08.11.2019 г.; 212,00 лева на 23.11.2019 г. и 322,00 лева на 29.11.2019 г.

С платените суми кредиторът е погасил главница 700,00 лева, възнаградителна лихва 47,18 лева, такса гаранция 218,82 лева и такса за напомнително писмо 100,00 лева. Следователно разликата между общо платеното и чистата стойност на кредита е точно 366,00 лева, съответстващи на 187,13 евро.

Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно, обективно и изготвено въз основа на материалите по делото и данните, предоставени от самия ответник. Страните не са оспорили заключението и не са ангажирали доказателства, които да опровергават направените от вещото лице фактически и счетоводни констатации.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването му, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляването на ГПР по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя настоящи или бъдещи, включително лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид, изразени като годишен процент от общия размер на 3 предоставения кредит. По смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗПК в общия разход се включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за такава услуга е условие за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия.

От съдържанието на процесния договор и механизма на сключване на договорите се установява функционална и икономическа свързаност между кредита и гаранцията.

Обезпечението е предвидено в самия договор за кредит; гарантът е посочен и одобрен в рамките на процедурата по кандидатстване; възнаграждението за гаранцията е известно предварително и се плаща разсрочено ведно с погасителните вноски.

Формалното наличие на възможност за посочване на друго физическо лице като поръчител не е достатъчно само по себе си да изключи възнаграждението за гаранцията от общия разход по кредита. От значение е дали потребителят е разполагал с реална и практическа възможност да получи кредита при същите условия без платената гаранция. В конкретния случай самият договор обвързва предоставянето на кредита с обезпечение, а избраното и реализирано обезпечение е възмездното поръчителство.

Този извод е в съответствие с Решение № 84/19.03.2026 г. по т.д. № 1533/2025 г. на ВКС, I т.о., в което е прието, че разходите за допълнителна услуга следва да бъдат третирани като общ разход по кредита, когато услугата е задължително условие за получаването на кредита или за получаването му при предлаганите условия. ВКС изрично подчертава, че при преценката следва да се изследва фактическата и икономическата обусловеност между кредитното правоотношение и допълнителната услуга.

С Решение № 50013/05.08.2024 г. по т.д. № 1646/2022 г., II т.о. на ВКС е прието, че неточното посочване на ГПР като съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК се приравнява на липсата му и води до недействителност на договора по чл. 22 ЗПК. Разрешението е съобразено и с практиката на СЕС по дело C714/22, според която, когато в ГПР не са включени всички разходи по кредита, националното право може да предвиди последица, при която потребителят дължи само предоставената главница.

В настоящия случай разликата между посочения ГПР от 49,03 % и изчисления от вещото лице действителен ГПР от 649,94 % е съществена и не може да бъде квалифицирана като техническо или несъществено отклонение. Тя лишава потребителя от възможността да прецени реалната икономическа тежест на кредита и да сравни предложението с други кредитни продукти.

Наред с това действителният ГПР надхвърля многократно ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което клаузата относно ГПР противоречи и на императивното ограничение на закона. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузите, предвиждащи разходи над допустимия размер, са нищожни.

Установената недействителност на съществен елемент от задължителното съдържание на договора - ГПР - води до недействителност на целия договор по чл. 22 ЗПК. Поради това не 4 е необходимо за изхода на спора да се обсъждат като самостоятелни и всички останали наведени основания по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 20 ЗПК, макар изложените от ищцата доводи да следва да бъдат отчетени като допълнителни съображения за липса на достатъчна прозрачност на договорното съдържание.

Възражението на ответника, че договорът за гаранция е сключен с отделно юридическо лице и поради това възнаграждението по него не може да се счита за разход по кредита, е неоснователно. Законът не поставя като условие разходът да бъде платим лично на кредитора. Достатъчно е разходът да е пряко свързан с договора за кредит, да е известен на кредитора и потребителят да следва да го заплати във връзка с получаването на кредита или прилагането на конкретните търговски условия.

Неоснователно е и възражението, че предмет на производството е недействителността на самия договор за гаранция и че Multitude Bank следва да участва като страна. Предявеният установителен иск е насочен срещу кредитора и има за предмет недействителността на договора за потребителски кредит. Договорът за гаранция се обсъжда като доказателствен и правнорелевантен факт при определяне на действителните разходи по кредита, без съдът да формира сила на пресъдено нещо относно действителността на правоотношението между ищцата и гаранта.

Последиците от недействителността са уредени в чл. 23 ЗПК. Когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита.