Определение № 3061 от 12.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3061 гр. София, 12.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20248002101221 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Рабико груп“ ЕООД, против решение № 1209 от 25.10.2023 г. по гр. дело № 1441/2023 г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 260041 от 24.04.2023 г. по гр. дело № 1753/2021 г. по описа на Варненски районен съд по уважен отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК за поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място].

Решението на въззивния съд в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение по отхвърлени предявени по реда на чл. 225 ГПК от Община Варна против Т. К. Т. и „ИСС Инженеринг“ ООД осъдителен иск по чл. 108 ЗС и против „Рабико груп“ ЕООД положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК за същия имот, не е предмет на касационно обжалване. Същото по иска за собственост по чл. 108 ЗС е постановено при участие на Държавата като трето лице помагач на Т. К. Т.. В тези части въззивното решение по арг. от чл. 296, т. 2 ГПК е влязло в сила.

Касаторът излага, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. За касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК навежда съображения за необсъждане от въззивния съд на всички доказателства и доводи на страните, включително и оплакванията във въззивната жалба, изложени и в отговора на исковата молба като относими за преценката на принадлежността на правото на собственост на процесния недвижим имот при приложението на пар. 42 ПЗР ЗИДЗОС, за което спорно право е наведено и друго придобивно основание въз основа на осъществяваното от дружеството 1 давностно владение с присъединяване на владението и на неговите праводатели, подлежащо на разглеждане при неправилно възприемане на мотивите на решение № 117 от 03.09.2019 г. по гр. дело № 2682/2019 г. на ВКС, постановено по иск за собственост, за обсъдения в същото решение преюдициален въпрос за нищожност на сключения с общината договор.

Иска отмяна на решението в обжалваната част. Претендира разноски.

Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалните предпоставки, регламентирана в чл.

280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, при следните формулирани правни въпроси:

1. Задължен ли е съдът при постановяване на решението да извърши преценка на всички относими доказателства и доводи на страните и да изложи мотиви по тях. Излага, че даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос е в противоречие с ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр. дело № 92/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. дело №761/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 223 от 19.06.2013 г. по гр. дело № 1006/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 50239 от 18.01.2023 г. по гр. дело № 4528/2021 г. на ВКС, IV г.о., решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. дело № 1649/2010 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. дело № 2366/2013 г. на ВКС, II т.о. Навежда противоречие и с практиката на ВКС относно излагането на мотиви от въззивната инстанция по решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 202 от 21.12.2013 г. по т .дело № 866/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. дело № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. дело № 1857/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. дело № 811/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. дело № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. дело № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. дело № 3734/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. дело № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. дело № 1618/2014 г, на ВКС, II т.о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. дело № 2483/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 202 от 25.01.2018 г. по т. дело № 1826/2016 г. на ВКС, I т.о., и други.

2. Задължителни ли са и притежават ли мотивите на влязъл в сила съдебен акт, постановен при липса на съвпадение между страните по предходно решеното и висящо пред въззивния съд дело, сила на пресъдено нещо между страните по висящото дело, и 3. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове собствен извод за нищожност, ако един договор не е бил прогласен за нищожен с нарочен диспозитив на влязъл в сила съдебен акт. Тези два правни въпроса според касатора са разрешени в обжалваното решение в противоречие с т. 18 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 472 от 12.01.2012 г. по гр. дело № 1712/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 44 от 7.02.2012 г. по гр. дело № 1188/2011 г. на ВКС, IV г.о, решение № 610 от 9.12.2008 г. на ВКС по т. дело № 391/2008 г., I т.о., решение № 58 от 26.04.2016 г. по гр. дело № 5180/2015 г. на ВКС, I г.о., и други.

Поддържа и очевидна неправилност на решението по смисъла ва чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответниците по касационната жалба - Т. К. Т. и „ИСС Инженеринг“ ООД, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, са подали отговор, в който излагат съображения за необосноваване на 2 основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на изложените в нея касационни основания. Нямат претенция за разноски.

Другите участници по производството пред въззивния съд - Държавата е подала отговор на касационната жалба, с който я оспорва, а Община Варна не е подала такъв, и тъй като те са страни по предявените по реда на чл. 225 ГПК искове за соб-ственост, по които въззивното решение е влязло в сила, същите не са участници в настоящото производство.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови решението в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че исковото производство е образувано по предявен от Т. К. Т. и „ИСС Инженеринг“ ООД против „Рабико груп“ ЕООД отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК за ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ от 350 кв.м, съставляващ УПИ * в кв. 3 по плана на 19-ти подрайон на [населено място], целият с площ от 363 кв.м, който имот по действащия регулационен план е идентичен на УПИ *-* за смесено предназначение в кв. 48 по плана на 19-ти подрайон на [населено място]. Искът е обоснован с твърдения за придобиване на собствеността върху същия при равни дялове въз основа на договор за замяна от 04 април 2007 г., сключен с държавата, която е била собственик на имота, и договори за покупко-продажба по НА № 188 от 21.06.2007 г. и НА № 148 от 05.12.2008 г., а в условията на евентуалност и въз основа на упражнявана фактическа власт върху процесния имот в периода от 04 април 2007 г. до настоящия момент с присъединяване на владението на праводателите „Вето“ ООД и „Фекта“ ЕООД по посочените договори за покупко-продажба, и за снабдяването на ответника „Рабико груп“ ЕООД с НА № 126 от 29.07.2016 г., в който е обективиран договор за покупко-продажба със „Си С. Кънстракшън“ ЕООД. За последния са наведени твърдения за придобиване на имота по договор за покупко-продажба по НА № 56 от 21.06.2016 г. от продавача „Стоянстрой и син“ ООД, придобило 2/3 идеални части от същия имот чрез апорт от 12.09.2013 г., извършен от „Стоянстрой“ ЕООД, а останалата 1/3 идеална част - чрез договор за замяна по НА № 47 от 10.03.2015 г. от „Евробилд – М1“ ООД, което дружество го е придобило от „Стоянстрой“ ЕООД. Посочено е, че „Стоянстрой“ ЕООД е сключило и за този имот с Община Варна договор от 18.05.2011 г., наименуван договор за продажба на имоти - частна общинска собственост, срещу цена, представляваща: „изграждане по одобрен от Община Варна инвестиционен проект, оборудване, обзавеждане и въвеждане в експлоатация на нова сграда на НУ „Васил Левски“, както и проектиране и изграждане на парково осветление и ограда на двора на училището в имот - публична общинска собственост, находящ се в гр.

Варна, р-н „Аспарухово“, по плана на 28 подрайон и представляващ УПИ , целия с площ от 5030 кв.м и изграждане по одобрен от Община Варна инвестиционен проект, оборудване, 3 обзавеждане и въвеждане в експлоатация на Многофункционална сграда в двора на МГ „Д-р Петър Берон“ и ОУ „Захари Стоянов“, находящ се в гр. Варна, целият с площ от 14100 кв.м“, като Община Варна се е легитимирала като собственик на този имот с акт за общинска собственост № 5168 от 20.10.2008 г. Наведени са твърдения, че ответникът никога не е придобивал собствеността на имота, тъй като Община Варна не е била собственик, а и с влязло в сила решение от 03.09.2019 г. по предявен от тях отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124 ГПК, постановено по гр. дело № 2962/2017 г. на ВКС, правото на собственост на „Стоянстрой“ ЕООД е отречено. Изложено е, че „Стоянстрой“ ЕООД не е придобило собствеността и поради нищожност на договора от 18.05.2011 г., приета и в мотивите на посоченото решение, и следваща се от сключването му извън лимитативно определените в ЗОС способи за разпореждане с движими и недвижими вещи, представляващи общинска собственост, и постигане с него на забранен от закона резултат прехвърляне собственост върху вещ срещу непарична престация, в нарушение на разпоредбата на чл. 35 ЗОС.

В подадения в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба от ответното дружество са наведени възражения за недопустимост на предявения иск поради липса на правен интерес и за неоснователност поради придобиване на собствеността на имота въз основа на договор за покупко-продажба по НА № 126 от 29.07.2016 г., сключен със „Си Сайд Кънстракшън“ ЕООД, придобил имота преди предявяване на иска за собственост, предмет на гр. дело № 2962/2017 г. на ВКС, II г.о., и по силата на транслативни сделки след сключване въз основа на проведено конкурсно производство и в съответствие с чл. 35 и 40 ЗОС на валиден договор от 18.05.2011 г. между „Стоянстрой“ ЕООД и Община Варна, която е придобила собствеността по силата на пар. 42 ПЗР ЗИДЗОС като незастроен поземлен имот, предназначен за жилищно и обществено строителство. Навежда в условията на евентуалност придобиване на собствеността на имота въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност с осъществяване на добросъвестно владение от сключване на договора за покупкопродажба от 29.07.2016 г., което е продължило повече от пет години с присъединяване на владението на праводателя, който като приобретател по всяка от транслативните сделки, сключени след договора от 18.05.2011 г., не е обвързан от влязлото в сила решение по иска за собственост против „Стоянстрой“ ЕООД, което дружество се е разпоредило с предмета на спора преди вписване на исковата молба на 09.11.2015 г. по приключилото производство и приобретател на който имот към този момент въз основа на апорт от 12.09.2012 г. и договор за замяна по НА № 47 от 10.03.2015 г. е „Стоянстрой и син“ ООД.

От фактическа страна при така наведените твърдения е прието за установено, че с АОС № 541 от 26.01.1998 г., като частна общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС е актувана земя с площ от 2350 кв.м в [населено място],[жк], 19 м. р., парцел * за общ. строителство, при граници: алея, улица, парцел * общ., парцел *- 2638а, в който е отбелязано и съставяне на АОС № 862 от 26.10.1998 г. за земя 376 кв.м, представляваща парцел *-общ., както и заповед № Г-311 от 06.12.1995 г. на кмета на Община Варна, с която се предвижда този парцел и парцел * да остане 1974 кв.м (2350 кв.м - 376 кв.м). Отбелязано е също, че този акт за общинска собственост е отменен със заповед № 1472 от 16.07.1999 г. на 4 областния управител, тъй като съгласно заповед № 2101 от 28.09.1992 г. на Министерство на финансите имотът е държавна собственост. Посочено е също, че АОС № 862 от 26.10.1998 г. за земя с площ от 376 кв.м, представляваща парцел *- общ. и имот частна общинска собственост, е съставен на основание чл. 2, ал. 1, т. 6 и чл. 59 ЗОС и отменен със заповед № РД-1-7706 (482) от 13.12.2002 г. на областния управител, издадена на основание чл. 79, ал. 1 ЗДС.