Решение № 4428 от 09.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4428 гр. София, 09.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело № 20251110146254 по описа за 2025 година

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – за прогласяване за нищожен на договор за потребителски кредит, поради противоречие със закона. В условията на евентуалност е предявен насрещен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.23 ЗПК.

Производството е образувано по исковата молба от И. П. Г. против „Ай Ти Еф Груп“АД, с която е предявен иск за прогласяване на нищожност на сключения между страните договор за потребителски кредит № 784426 от 10.03.2025 г., поради противоречие със закона.

В исковата молба ищецът твърди, че между него и ответника е сключен договор за потребителски кредит № 784426 от 10.03.2025 г. за сумата от 5495,70 лева (главница по кредита), със срок на погасяване на кредита – 10.12.2025 г., при размер на погасителната вноска – 746,18 лева, брой на погасителните вноски – 9, ГЛП – 44,56 %, при ГПР - 64%. В исковата молба се сочи, че съгласно приложение № 5 към ДПК, потребителят е длъжен да предостави удостоверение от Централния кредитен регистър на длъжниците към Камарата на частните съдебни изпълнители, от което да се установи дали срещу кредитополучателя има образувани изпълнителни дела, като ново такова удостоверение следва да се представяна на всяко 4 число на месеца по време на срока за кредита, а в чл. 4 било предвидено, че в случай, че кредитополучателят не осигури и не представи в срок горепосоченото удостоверение, кредитодателя има право да начисли неустойка в размер на 250,00 лева за всяко отделно неизпълнение. Ищецът поддържа, че процесният договор е недействителен на 1 основание чл.26,ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. с чл.10,ал.1 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал.1, т.10, във вр.чл.22 ЗПК. Излагат се съображения, че клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка поради непредставяне на горепосоченото удостоверение е неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП, както и че същата представлява скрито възнаграждение за кредитора и води до неоснователното му обогатяване. Поддържа още, че ответникът не е включил уговорената „неустойка“ при изчисляване на ГПР, с цел да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. По изложените в исковата молба доводи и съображения се иска уважаване на предявения иск и присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Не оспорва наличието на сключен на 10.03.2025 г. договор между страните, но оспорва твърденията на ищеца, че е сключен в нарушение на ЗПК. Излагат се съображения, че разпоредбата на чл.11, ал. 1, т.10 ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Ответникът счита, че в настоящия случай било приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, като неговото не посочване само по себе си не било от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР.

Ответникът излага и доводи, че задължението за неустойка не било разход по кредита, който следва да се включи в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1, вр. с §. 1 от ДР на ЗПК, а по своята същност е обезщетение за неизпълнение. В договора не били посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото в случая ГПР бил неизменен, формиран от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се променя, при никакви условия, поради което не били посочени взети предвид допускания при изчисление на ГПР, доколкото такива нямало. В договора ясно и недвусмислено било посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита, поради което нямало неяснота каква сума следва да връща длъжника по него, за да се чувствал заблуден от посочения ГПР, доколкото в процесните отношения били посочени всички параметри по тях и какви са дължимите по тях суми в общ размер и разбити по вид и размер. По изложените съображения, моли съдът да отхвърли предявения иск, като неоснователен. Претендира разноски за производството.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал насрещна искова молба срещу ищеца, с която е предявен осъдителен иск против И. П. Г. за сумата от 5495,70 лева, представляваща сбор от непогасена, изискуема и падежирала главница предсрочно изискуема главница по кредита, в случай, че процесния договор за кредит бъде обявен 2 за недействителен, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното изплащане. Излагат се доводи, че от страна на кредитополучателя било налице неизпълнение на задълженията към кредитора „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, тъй като не бил заплатил изискуемите суми към кредитодателя по процесния договор за потребителски кредит. На основание чл. 11, б. а) от Общите условия на дружеството, с насрещната искова молба последното излага, че обявява задълженията на ответника по иска за предсрочно изискуеми. Сочи се, че в случай че съдът обяви договора за потребителски кредит за недействителен, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК кредитополучателят следва да бъде осъден да върне на кредитодателя чистата стойност на кредита, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване до районния съд на насрещната искова молба до окончателното плащане на задължението.

В срока за по чл.131 ГПК за отговор на насрещната исковата молба ответникът по нея прави признание и моли за присъждане на разноски по реда на чл.78, ал.2 ГПК.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

Между страните не се спори, поради което с доклада по делото, обявен за окончателен в първото открито съдебно заседание, без възражения от страните, съдът е обявил за ненуждаещо се от доказване наличието на облигационно правоотношение между тях по силата на договор за потребителски кредит 784426 от 10.03.2025 г.

Предходното се установява и от приложения по делото договор, Приложение № 1 към него и погасителен план, въз основа на който на ищеца е предоставен кредит в размер на 5495,70 лева, със срок на погасяване до 10.12.2025 г., размер на погасителна вноска:

746,18 лева, платим на 9 погасителни вноски, с уговорена годишна лихва 44,56 %, ГПР 64,00 %, общо дължима сума 6715,62 лева.

Видно от Приложение № 5 към договора за кредит е, че между страните е договорено на 04.04.2025 г. кредитополучателят е длъжен да представи на кредитодателя удостоверение от Централния регистър на длъжниците към Камарата на частните съдебни изпълнители, съгласно което да се установи дали срещу кредитополучателя има или няма образувани изпълнителни дела. Уговорено е още кредитополучателят на всяко 4 число от месеца по време на срока на кредита да предоставя нова такова удостоверение. Съгласно чл.4 от цитираното приложение, в случай, че кредитополучателят не осигури и не представи в срок гореописаното удостоверение, кредитодателят има право да начисли неустойка в размер на 250,00 лева за всяко отделно неизпълнение.

По делото са представени и приложимите общи условия към договора за потребителски кредит.

Други относими и допустими доказателства не са представени.

3

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:

Както бе посочено и по-горе, с доклада по делото, обявен за окончателен в първото по делото открито съдебно заседание, без възражения от страните, съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за потребителски кредит 784426 от 10.03.2025 г.

Между страните не се спори също, че кредитодателят – настоящ ответник е небанкова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със средства, което не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и на кредитор съгласно чл.9 ал.4 ЗПК.

Сключеният между ищеца и ответника договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК). За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г., I т.о. на ВКС).

Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.

Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, годишният процент на разходите, който включва и законната лихва, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в съответната валута на кредита, определена с Постановление на Министерския съвет. Според чл.19 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи като лихви, други преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията по кредита. Стойността на ГПР съответства и онагледява разходите, които потребителят следва да заплати при нормално развитие на правоотношението и точно изпълнение на задълженията от негова страна.

Според § 1, т. 1. ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да 4 заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Видно от данните по делото е, че уговореният в договора за потребителски кредит ГПР не включва част от разходите по кредита, а именно т. нар. неустойка за непредставяне на удостоверение от ЦРД съгласно чл.4 от Приложение № 5 към договор за потребителски кредит. В случая неустойката представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, като липсват данни да е била незадължително условие за сключване на сделката. Посочената клауза съдържа явно и значително неравновесие на правата и задълженията на кредитодателя - търговец, от една страна, и на кредитополучателя - потребител, от друга, поради което сама по себе си се явява неравноправна клауза по смисъла на чл. 146 и сл. ЗЗП. Платежоспособността на длъжника следва да се оценява към момента на предоставяне на кредит и именно преценката на кредитодателя към този момент определя решението за предоставяне на кредита и условията, при което последният да бъде предоставен. По същество, посочената неустойка не обезщетява вреди, претърпени от кредитодателя, тъй като няма нито намаляване на актива, нито увеличаване на пасива му, вследствие на това, че кредитът е останал необезпечен, а води единствено повишаване на риска от непогасяване на кредита. В същото време, този риск пряко се отразява на размер на договорната възнаградителна лихва – колкото по-рисков е кредитът, толкова по-висок е размерът на договорния лихвен процент. По този начин кредиторът кумулира възнаграждение за поетия от него кредитен риск чрез две вземания – един път посредством договорната възнаградителна лихва, а втори път – именно чрез процесната неустойка за непредоставяне на обезпечение, заобикаляйки по този начин обаче императивните максимални размери на ГПР и генерирайки извънредна печалба за сметка на кредитополучателя. Предвид гореизложеното съдът приема, че така формулирана неустойката излиза извън присъщите й функции и представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде включена в общия разход по кредита /в този смисъл са Решение № 816 от 13.02.2024 г. на СГС по в. гр. д.