Решение № 10 от 04.01.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 10 гр. София, 03.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Камелия Първанова

Златина Рубиева при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20221000501258 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 260710/25.02.2022 г., постановено по гр. дело № 13247/2020 г. по описа на СГС, І ГО, 29 състав, частично е уважен предявеният деликтен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС за заплащане на сумата от 1000 лв. (искът е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 26000 лв.), представляваща заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаването на правото за разглеждане и приключване в разумен срок на висящото съдебно производство по адм. д.

9007/2018 г. по описа на АССГ, образувано по искова молба от 21.08.2018 г. и върнато с Решение от 30.11.2020 г. по адм. д. № 7435/2020 г. на АССГ (като касационна инстанция) за ново разглеждане от друг едноличен състав на същия съд с образуване на ново дело, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 02.12.2020 г., до окончателното й заплащане.

Ищецът е предявил въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният деликтен иск над сумата от 1000 лв. до пълния му предявен размер от 26000 лв. - заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди.

Въззивникът счита, че при определяне размера на заместващото обезщетение за претърпените болки и страдания от продължилото в неразумен срок и все още висящо съдебно административно производство първоинстанционният съд не е съобразил изцяло критериите за справедливост, уредени в правната норма на чл. 52 ЗЗД, както и практиката 1 на ЕСПЧ за определяне на обезщетение за изживените болки и страдания в сходни случаи; неотчитане в достатъчна степен на предмета на администрираното дело – за заплащане на заместващо обезщетение за причинените му вреди от бездействие на затворническата администрация, което представлявало нечовешко и унизително отнасяне поради лоши санитарно-битови условия и липса на своевременно и адекватно лечение. Счита за незаконосъобразен правния извод на СГС, че забавата в разглеждането на процесното съдебно административно дело се дължи и на поведението на ищеца – вследствие многобройните искания за отвод на съдебния състав. В този смисъл, твърди, че упражняването на неговото процесуално право съдията да се отведе от разглеждане на повдигнатия пред него материалноправен спор не може да се квалифицира като злоупотреба с негови процесуални права. Поддържа всички правни доводи за основателност на предявения деликтен иск, които е изложил както в исковата молба, така и в многобройните писмени становища, представени пред СГС.

Въззиваемият-ответник не е подал в законоустановения срок писмен отговор на въззивната жалба, предявена от ищеца, не се явява негов процесуален представител в проведените пред САС о. с. з. и не взима становище по основателността на тази въззивна жалба, но с оглед на обстоятелството, че обжалва първоинстанционното решение, с което частично е уважен осъдителният иск, следва да се приеме, че имплицитно той оспорва въззивната жалба, подадена от ищеца.

Срещу първоинстанционно решение е подадена и въззивна жалба от ответника в частта, в която предявеният деликтен иск за заплащане на заместващо обезщетение за причиняване на твърдените неимуществени вреди е уважен - до размера от 1000 лв.

Въззивникът поддържа, че с предявения иск се претендира заплащане на заместващо обезщетение за идентични неимуществени вреди, които са били предмет на предходно исково производство, по което с влязло в сила решение му е присъдено обезщетение в размер на сумата от 10000 лв. Счита, че основна причина за известното забавяне на производството представлява процесуалното поведение на ищеца, който е „отвеждал отделни докладчици… и това обективно е изисквало ново запознаване с цялото производство и съответно насрочването му в о. с. з.”. Твърди, че Х. Т. И. не е установил в процеса на доказване пред СГС – чрез допустимите доказателствени средства, че реално е търпял твърдените болки и страдания от забавянето на все още висящото съдебно административно производство.

Въззиваемият-ищец е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, в който поддържа становище за нейната неоснователност.

Въззивните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения в чл. 259, ал. 1 ГПК срок, поради което те се явяват допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

2

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

СГС, I-29 състав, е бил сезиран с деликтен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС.

За да възникне притезателното право на увредения за обезвреждане на неимуществените и имуществените вреди, причинени му от съдебен орган вследствие нарушение на правото за разглеждане и решаване на съдебно административно производство в разумен срок, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) ищецът да е страна по висящото съдебно административно производство, по което да защитава свои лични имуществени или неимуществени права, респ. да е била накърнена неговата правна сфера (да са му причинени имуществени или неимуществени вреди); 2) чрез своето бездействие съдебните органи да са забавили хода на делото, вследствие на което да са накърнени субективни права и законни интереси (вкл. и правни очаквания) на ищеца от произнасянето по предявения от него иск извън разумните срокове; 3) пострадалият да е претърпял неимуществени и имуществени вреди и 4) причинените неимуществени и имуществени вреди да са необходима, естествена, закономерна последица от продължилото в неразумен срок съдебно производство, т.е. да е налице причинно-следствена връзка между бездействието на съдебните органи и причинения вредоносен резултат. Отговорността на съда за провеждане на съдебното производство е обективна, като тя не е предпоставена от виновното поведение на съответно длъжностно лице при съда – арг. чл. 4, предл. последно ЗОДОВ.

Всички материални предпоставки, обуславящи възникването на обективната деликтна отговорност на държавата - чрез своя субституент (Административен съд-София град), са установени от събраните по делото доказателства, които ще бъдат подробно обсъдени в следващото изложение.

В настоящия казус ищецът навежда фактически твърдения, че на 21.08.2018 г. е сезирал ответния съд с искова молба за заплащане на замесващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди от нечовешко и унизително отнасяне от затворническата администрация – поради лоши санитарно-битови условия и липса на своевременно и адекватно лечение. Поддържа, че вследствие на продължилото 2 години и 3 месеца съдебно административно производство е претърпял морални вреди, изразяващи се в разочарование от това, че процесното производство, образувано по предявените искове за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди от твърдяното бездействие на органите на затворническата администрация, все още е висящо и не му е присъдено претендираното заместващо обезщетение.

Разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ представлява специална вътрешноправна защита на признатото от чл. 6, §1 КЗПЧОС право за ангажиране отговорността на държавата за причинените имуществени и неимуществени вреди, възникнали при нарушено право за разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Тази правна норма изяснява кои критерии 3 трябва да се съобразят при определяне интензитета на засягане на неимуществената сфера на пострадалия при провеждане на съдебно производство в неразумен срок. Тези критерии са дефинирани в закона по начин, установен в практиката на ЕСПЧ: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и техните процесуални представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилната преценка за разумност на периода.

Именно в практиката на ЕСПЧ е изяснено, че, по принцип, гаранцията за разумен срок при ненаказателни дела започва да се прилага от образуване на съдебното производство, като тя продължава да се прилага, докато делото бъде решено окончателно (Lehtinen v Finland hudoc, 2006). Следователно, настоящият съдебен състав трябва да вземе предвид всички новонастъпили обстоятелства от значение за правилното решаване на делото – до приключване на съдебното дирене пред въззивния съд (арг. чл. 235, ал. 3 ГПК).

Разумността на срока на дадено производство зависи от конкретните обстоятелства, като не уреден абсолютен срок. Критериите, които трябва да се вземат под внимание, са сложността на случая, поведението на страната и компетентните административни и съдебни органи (Konig v Germany A 27 (1978); 2 EHRR 170 PC). Държавата отговаря за забавяния на гражданските и административните съдилища при извършването на рутинни деловодни дейности (Guincho v Portugal A 81 (1984); 7 EHRR 23), провеждането на процеса в съда (Konig v Germany A 27 (1978); 2 EHRR 170 PC), несвоевременно представяне на доказателства от държавата (H v UK A 120 (1987); 10 EHRR 95 PC), отлагане на производството, докато се изчаква изходът от друго дело (Konig v Germany A 27 (1978); 2 EHRR 170 PC; Iribarren Pinillos v Spain hudoc, 2009)., и забавяния, дължащи се на липсата на координация между административните органи (Wiesinger v Austria A 213 (1991); 16 EHRR 258).

Съдът трябва да вземе предвид и какво е „в риск” за жалбоподателя (Frydlender v France 2000-VII; 31 EHRR 1152 GC; Surmeli v Germany 2006-VII; 44 EHRR 438 GC). ЕСПЧ е идентифицирал много видове дела, в които е необходима особена експедитивност на това основание. Сред тях са дела относно трудовата заетост на жалбоподателя, гражданско състояние, родителски права (настойничество/попечителство) върху деца, образование, здравеопазване, репутация, собственост върху земя, търговски интереси и обезщетения за пътнотранспортни произшествия.

Въпреки че продължителността на определени етапи от производството може да не изглежда неразумна, възможно е общият период от време, през който делото е разгледано, да е налагал предприемането на действия за ускоряване на производството (Uhl v Germany hudoc (2005).

Установява се, че процесното адм. д. № 9007/2018г. по описа на АССГ, 57 с-в е било образувано въз основа на подадена от Х. Т. И. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” искова молба с вх. № 24682/21.08.2018 г., с която е предявен иск с правно 4 основание чл. 284 и чл. 285 ЗИНЗС, вр.с чл. 11 АПК, както и искане по чл. 277, ал. 1 ЗИНЗС, във вр. с чл. 276, ал. 1 ЗИНЗС ответникът да бъде задължен да предприеме лечение за хепатит, тип „С“ и тип „В“.

Делото е било разпределено на съдията докладчик на 22.08.2018 г., като с Разпореждане от 15.11.2018 г. – след размяната на съдебните книжа, делото е било насрочено за първото о. с. з. на 06.12.2018 г. (този съдия докладчик е счел, че исковата молба е редовна), в което след разрешаване на предварителните въпроси и пристъпване към изясняване на фактическата страна на спора съдът е оставил без уважение искането на процесуалния представител на ищеца за отвод както на съдебния състав, така и на прокурора, като е постановил, че ще се произнесе по релевираните доказателствени искания в закрито заседание. О. с. з. е отсрочено за 28.02.2019 г. То обаче не е проведено на тази дата, тъй като на 04.02.2019 г. съдията докладчик се е отвел от разглеждане на делото, тъй като „в настоящия случай е тежко нарушена възможността за комуникация между съда и адвоката на ищеца” и „самоотводът е единственото възможно решение според съда”, макар и „изхождайки от субективното си отношение към страните съдията докладчик се чувства безпристрастен”, но „следва да се държи сметка не само за собственото отношение на определения съдия към страните, но и за впечатлението за безпристрастност на съда, което би оставил у тези страни”.