Решение № 311 от 16.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 311 гр. София, 16.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100510528 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от П. В. С. срещу решение № 20065123/02.11.2023г. постановено по гр.д. № 6224/2019г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 142 състав, в частта, с която са уважени предявените по реда на чл.422 от ГПК срещу нея от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове, както следва:

-с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 3167,00 лв., представляващи цена на незаплатена топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за периода от 01.09.2013г. – 01.04.2016г. за имот, находящ се в гр. София, общ. Оборище, ул. ********, ап.36, ведно със законната лихва от 25.10.2016г. до окончателното плащане;

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 337,97 лв., представляващи мораторна лихва върху главницата за топлинната енергия за периода от 31.10.2013г. – 29.09.2016г.;

- с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 71,50 лв. представляващи припадаща се част от цената на услугата за дялово разпределение за периода от 01.09.2013г. – 01.04.2016г. ., ведно със законната лихва от 25.10.2016г. до окончателното плащане;

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 15,33 лв., представляващи мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.10.2013г. – 29.09.2016г.; и е осъден да заплати направени по делото разноски на основание чл.78 ал.1 от ГПК.

Във въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност съдебното решение в обжалваната му част и необоснованост на изводите. Твърди се, че първоинстанционният съд е достигнал до грешни фактически и правни изводи въз основа на събраните доказателства както относно наличието на облигационно правоотношение между страните /доколкото ответника нито е собственик, нито вещен ползвател на процесния недвижим имот/, така и относно наличието на основание за присъждане на обезщетение за забавено изпълнение, доколкото не е установен момента на публикуване на фактурите на интернет сайта на топлофикационното дружество.

Оспорва се и основанието за дължимостта на главница и лихва за услуга дялово разпределение.

1

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, в която изразява становище за правилност и обоснованост на съдебния акт, в обжалваната му част. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице помагач „ТЕХЕМ СЪРВИСИС“ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК , намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на цена на потребена топлинна енергия в топлоснабдено жилище апартамент №36 в гр. София, общ. Оборище, ул.

******** за периода 01.09.2013г. – 01.04.2016г.., мораторна лихва върху главницата за цена на незаплатена топлинна енергия за периода 31.10.2013г. – 29.09.2016г., цена на услуга дялово разпределение за периода 01.09.2013г. – 01.04.2016г., мораторна лихва за забава върху главницата за незаплатена цена на услуга дялово разпределение за периода 31.10.2013г. – 29.09.2016г.

Решението в частта, с което с частично са отхвърлени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД срещу ответниците П. В. С. искове, като необжалвано от страните, е влязло в законна сила.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са дали ответниците имат материална легитимация като „потребители“ на топлинна енергия за процесния период относно описания в исковата молба топлоснабден жилищен апартамент.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, настоящият състав намира следното:

В срока по чл.131 ГПК, както и във въззивната си жалба, ответниците изрично са оспорили твърдението в исковата молба, че имат качеството на „потребител на топлинна енергия“ и относно процесния топлоснабден имот.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1 т. 42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, 2 т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ / и дължат цената на доставената топлинна енергия.

За материалната легитимация на ответника, като потребител на топлинна енергия в гореописания недвижим имот, ищецът е представил и приет като доказателство нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №135, томV, рег. № 7864, дело № 874/2006г. от 30.10.2006г., с който ответника П. С. В. в качеството му на собственик учредява договора ипотека върху притежавания от него недвижим имот - ап.36 в гр. София, общ. Оборище, ул. ******** в полза на „Стопанска и инвестиционна банка“АД за вземанията й по договор за кредит с кредитополучател „ЛИНС“ООД.

Ответникът оспорва цитирания нотариален акт да удостоверява принадлежността на правото на собственост върху процесния топлоснабден имот и да го легитимира като „потребител на топлинна енергия“относно същия.

Тук е необходимо да се има предвид, че „пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Последните дават указание за основния факт само косвено, като установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с останалите доказателства, служат за установяване на основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник както на косвено, така и на пряко доказателство, като в гражданския процес не е даден приоритет на едни доказателствени средства пред други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 от ГПК“, както изрично е синтезирано и обобщена непротиворечивата съдебна практика в решение № 86/20.04.2022г. по гр.д. № 4148/2021г.

IV г. о на ВКС.

Съобразявайки посоченото, както и:

-обстоятелството, че настоящото производство не е с предмет установяване на вещно право на собственост, при преценка на цитирания нотариален акт за учредяване на договорна ипотека, съдът има предвид, че съгласно нормата на чл. 586 ал. 1 и 3 ГПК вр. чл. 167 ал. 3 ЗЗД , законът възлага на нотариуса правомощия да провери и удостовери в нотариалния акт правото на собственост върху ипотекирания имот, като това удостоверяване се извършва от длъжностно лице в рамките на предоставените му от закона правомощия и доколкото в настоящето производство процесния нотариален акт не е бил своевременно оспорен от ответника, същия се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила – арг. чл. 179 ал. 1 ГПК , по отношение на обстоятелството, че посочените в него лица са собственици включително и относно изричното изявление на ответника обективирано в нотариалния, че е собственик на процесния имот въз основа на представените пред нотариуса документи /нотариални актове №36, том Iк, рег. №5254, дело № 198/1999г., нот.акт № 9, том Iк, рег. № 1295, дело №85/2000г. и нотариален акт № 135, том I, рег. № 2303, дело №115/2003г.,/, представлява извънсъдебно признание на неизгоден за ответника факт, неопровергано по съответния ред.

- че правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/ т.е. разпореждането с правото на собственост е положителен факт и което юридическо действие е формално – нотариална форма, при което при твърдение, че е извършено разпореждане с правото на собственост от титуляра вкл. и учредяване на вещно право на ползване в полза на друго лице, то това следва да бъде установено с представяне на съответния документ в нотариална форма. В настоящото производство ответникът нито прави възражение, нито ангажира доказателства, че настъпило разпореждане или прехвърляне на правото на собственост върху процесния имот и съответно не е представил такива доказателства,

3

-налице е частен писмен документ съставен от ответника и удостоверяващ негово изявление, че е собственик на пороцесния недвижим имот - списък на етажните собственици, като документа нито е оспорен, нито е установена неговата неавтентичност, поради което и има спрямо ответника материална доказателствена сила, поради което и настоящият състав счита, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест по чл.154 ал.1 от ГПК да установи, че ответника е носител на вещно право на собственост на процесния топлоснабден недвижим имот имат качеството на потребител на топлинна енергия.

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора.

С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г.

Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая въззивникът не твърди, нито установява да е упражнил това право срещу Общите условия на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, поради което следва да се приеме, че ги е приел.