Решение № 157 от 29.04.2026, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 157 гр. ХАСКОВО, 29.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ТОШКА ИВ. ТОТЕВА

Членове:

АННА ВЛ. ПЕТКОВА

ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря Д. Г. П. като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско дело № 20255600501071 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 20354/13.11.2025 г. от страна на ответниците в първоинстанционното производство М. Г. И. и Р. Н. Ш., като се обжалва Решение № 858/01.11.2025 г. по гр.д. № 70/2025 г. по описа на РС – Хасково, с което ответниците са осъдени да заплатят солидарно на ищеца Кооперация „Взаимоспомагателна кооперация на частни земеделски стопани – Марица инвест“, ЕИК 115013944, със седалище гр. Пловдив, ул. „Брезовска“ № 8, ет. 1, представлявана от председателя на кооперацията Р. П. Б., следните суми: 1) на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал.1 от ЗЗД - сумата от 9 123,89 лева, представляваща незаплатена главница по договор за заем № 4927/22.07.2020 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска в съда – 14.01.2025 г., до пълното й изплащане;

2) на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД - сумата от 893,86 лв., представляваща остатък от договорна лихва за периода от 20.06.2022 г. до 20.07.2024 г., като предявеният иск за сумата от пет лева до пълния предявен размер от 898,86 лева е отхвърлен като недоказан; 3) на основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД - сумата от 2943,03 лева, представляваща начислени и неплатени неустойки за забава по чл. 18, ал. 1 от договора за заем върху размера на просрочените и неплатени вноски за главници за периода на забавата от 27.09.2022 г. до 12.01.2025 г. вкл., като предявеният иск за сумата от 0,61 ст. до пълния предявен размер от 2943,64 лева е отхвърлен като недоказан; 4) на 1 основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД - сумата от 127,40 лева, представляваща начислени и неплатени неустойки за забава по чл. 18, ал. 2 от договора за заем върху размера на просрочените и неплатени вноски за договорни лихви за периода на забавата от 27.09.2022 г. до 12.01.2025 г. вкл.

В подадената въззивна жалба от ответниците М. Г. И. и Р. Н. Ш. се излагат подробни оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, като се релевират доводи за неговата недопустимост и алтернативно – за незаконосъобразност. На първо място, въззивниците оспорват извода на районния съд за изправност на ищеца като страна по договора за заем. Поддържа се, че кредиторът не е изпълнил реално задължението си за предаване на цялата договорена сума (11 148.23 лв.), като по банкова сметка са преведени едва 10 116.82 лв. В тази връзка се твърди, че извършеното от кооперацията удържане на суми за такси и вноски представлява незаконосъобразно прихващане, извършено преди възникване на изискуемо вземане за заемодателя и без надлежно волеизявление, достигнало до насрещната страна. На второ място, централен довод в жалбата е оспорването на качеството „член-кооператор“ на заемополучателя.

Въззивниците твърдят, че не е спазена процедурата по Закона за кооперациите – липсва писмена молба, решение на УС и утвърждаване от ОС, поради което членствено правоотношение не е възникнало. Оттук се извежда приложимост на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), като се поддържа, че ответникът има качеството „потребител“ по смисъла на §13, т. 1 от ДР на ЗЗП. На трето място се релевират доводи за нищожност на клаузите за възнаградителна лихва и неустойки (чл. 3, ал. 1 и чл. 18, ал. 1 и 2 от договора). Твърди се, че същите са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, както и че противоречат на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 от ЗЗД), тъй като надвишават двукратно законната лихва и излизат извън присъщите си обезпечителни и обезщетителни функции. По отношение на неустойката върху лихви се сочи и нарушение на забраната за анатоцизъм. На последно място, въззивникът Р. Ш.

(поръчител) навежда довод за погасяване на отговорността му по реда на чл.

147, ал. 1 от ЗЗД поради изтичане на преклузивния шестмесечен срок от падежа на вноските. С тези и останалите доводи, изложени във въззивната жалба, се прави искане за отмяна на атакуваното решение и за отхвърляне на предявените искове. Молят за произнасяне относно разноските, с оглед изхода на делото.

В законоустановения срок е постъпил отговор от въззиваемата кооперация, с който жалбата се оспорва като неоснователна. По отношение изпълнението на договора, ищецът поддържа, че заемната сума е предадена изцяло, като разликата между договорения размер и реално преведената по банка сума представлява удържани такси за управление, проучване и встъпителна вноска. Сочи се, че това е извършено при изричното писмено съгласие на заемополучателя, обективирано в чл. 4 от договора, което съставлява валиден начин на плащане/усвояване, а не класическо прихващане по смисъла на чл. 103 от ЗЗД. Относно членственото правоотношение, 2 въззиваемата страна поддържа, че волята за придобиване качеството на членкооператор е ясно изразена чрез подписването на договора за заем и съгласието за внасяне на дялов капитал (750 лв.) чрез удържане от заема.

Твърди се, че кооперацията е небанкова финансова институция, която по закон кредитира своите членове, поради което правоотношението е вътрешнокооперативно, а не потребителско. По възраженията за нищожност на клаузите, кредиторът излага доводи, че сделката е търговска по своя характер и правилата за потребителска защита са неприложими. Позовава се на изключението по чл. 4, ал. 1, т. 13 от ЗПК, предвид договорената лихва от 14%, която определя като по-ниска от пазарната. Поддържа се, че неустойките са договорени валидно и целят обезпечаване на дейността на кооперацията, която оперира със средства на останалите членове. Във връзка с отговорността на поръчителя, въззиваемата страна се позовава на задължителната практика на ВКС (ТР № 5/2019 г.), като твърди, че 6месечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД започва да тече от крайния падеж на целия заем (20.07.2024 г.), тъй като предсрочна изискуемост не е обявявана. С оглед датата на депозиране на исковата молба (14.01.2025 г.), ищецът счита, че срокът е спазен. Прави искане за потвърждаване на атакуваното първоинстанционно решение като правилно – законосъобразно и обосновано.

Претендира деловодни разноски за въззивната инстанция.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и направи собствен анализ на доказателствения материал по делото, стига до следните изводи:

Преди да разгледа спора по същество, въззивният съд извърши служебна проверка на валидността и допустимостта на обжалваното решение съгласно чл. 269, изр. 1 от ГПК. Доводите на въззивниците за недопустимост на решението, основани на твърденията за неизправност на ищеца (непредаване на пълната заемна сума) и липса на валидно възникнало облигационно правоотношение, се явяват неоснователни. В съдебната практика и доктрина е трайно установено, че въпросите относно това, дали ищецът е изпълнил своето насрещно задължение (предаването на сумата по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, дали извършеното прихващане на такси и вноски е законосъобразно, както и дали страните са валидно обвързани от договора са въпроси по основателността на иска, а не по неговата допустимост. Наличието или липсата на материалноправна предпоставка за уважаване на претенцията (като например реалното предаване на парите) касае правилността на решението, а не правото на съда да се произнесе. Исковата молба е подадена от лице с процесуална правоспособност и при наличие на правен интерес от търсената защита. Предявените искове са за изпълнение на договорно задължение и акцесорни претенции за обезщетение, които са подсъдни на районния съд, предвид цената на исковете. Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в рамките на неговата компетентност и по предявения предмет на спора (петитум), без да са превишени пределите на търсената защита. С оглед изложеното, не са налице пороци, водещи до недопустимост на съдебния акт, поради което искането за неговото 3 обезсилване следва да бъде отхвърлено, а спорът разгледан по същество.

Настоящата въззивна инстанция се придържа към установеното от фактическа страна, изложена от първоинстанционния съд, като не намира основание да преповтаря същата. Пред въззивния съд не са направени доказателствени искания, които да водят до промяна в тези изводи.

Въззивният съд намира за неоснователни доводите на жалбоподателите, че облигационното правоотношение по договора за заем не е възникнало поради неизпълнение на задължението на кредитора да предаде договорената сума. На първо място, не е спорен между страните фактът (потвърден и от представеното по делото платежно нареждане от 22.07.2020 г.), че сумата от 10 116.82 лева е реално постъпила по банковата сметка на заемополучателя М. И.. Тъй като договорът за заем по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е реален договор, предаването на тази сума е достатъчно, за да се приеме, че между страните е възникнала валидна облигационна връзка. Дори да се приеме хипотетично, че кредиторът е останал в забава за остатъка от сумата, това не води до нищожност или липса на договор, а единствено до ограничаване на отговорността на заемополучателя до размера на реално полученото. С оглед на това, към момента на превеждане на сумата по банковата сметка, фактическият състав на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е завършен.

Договорът за заем е породил своето действие, кредиторът е изпълнил задължението си за предоставяне на средствата, а за заемополучателя е възникнало насрещното задължение за тяхното връщане. Ето защо възражението за липса на облигационна връзка се явява недоказано и следва да бъде оставено без уважение.

ХОС намира за основателно възражението на жалбоподателите за липса на реално възникнало членствено правоотношение между страните. От доказателствата по делото се установява, че е налице пълно съвпадение по време между подаването на молбата за членство, формалното „приемане“ на ответницата И. в кооперацията и сключването на договора за заем. Този времеви континуитет, съчетан с механизма на „финансиране“ на встъпителната вноска чрез автоматичното удържане от предоставената заемна сума, сочи на симулативност на членството. Съдът счита, че в случая не е налице автентична воля за участие в кооперативна структура с цел взаимопомощ, а се касае за използване на правната форма на кооперацията и предоставените й привилегии като средство за заобикаляне на императивните разпоредби на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и Закона за потребителския кредит (ЗПК). Формалното придобиване на статус „член-кооператор“ е било поставено като предварително условие за получаване на кредита, което превръща членството в правна фикция. Този механизъм е насочен единствено към дерогиране на потребителската защита, която законът осигурява на физическите лица при договори за кредит. Като е симулирал кооперативни отношения, за да прикрие предоставянето на финансови услуги по занятие, ищецът е целял да избегне съдебния контрол върху неравноправните клаузи и изискванията за прозрачност. Съгласно чл.

4

26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, договорите, които заобикалят закона, са нищожни. Тъй като в случая „членството“ е съпътствало заема само като негов „акцесорен параван“, цялата договорна конструкция страда от порок, водещ до нейната недействителност. Прилагането на потребителската защита не може да бъде дерогирано чрез изкуствено създаване на корпоративни връзки, които нямат за цел друго, освен да поставят заемополучателя в по-неблагоприятно положение от предвиденото в закона.

Без съмнение, процесният договор за кредит е такъв, сключен с потребител, ето защо съдът дължи проверка не само по оплакванията на потребителя, но и служебно, относно наличието на неравноправни клаузи.

Доколкото ищецът се легитимира като финансова институция, с оглед представеното по делото удостоверение и заповед в тази връзка, то ищецът по занятие предоставя парични заеми. Определението за "потребител" се съдържа в § 13 т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите. Според цитираната разпоредба, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Тези изисквания са налице за заемополучателя М. И. за сключения договор за заем с ищцовата кооперация, с оглед приетото по-горе, че в случая става дума за отношения между потребител и небанкова финансова институция, която прикрива незаконосъобразната кредитна дейност, симулирайки финансово подпомагане на своите член-кооператори.