Решение № 5505 от 11.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5505 гр. София, 10.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20231100508255 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 7273/10.05.2023 г., постановено по гр.д. № 50748/2022 г. на Софийски районен съд, 68 състав, съдът е признал за установено по предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу Е. Г. С. искове, че Е. Г. С. дължи на „Топлофикация София” ЕАД на основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.

1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 579,54 лева – стойност на доставена, но неизплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр.

София, ж.к. *******, с абонатен № *******, за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2019 г., сумата от 144,73 лева – мораторна лихва върху цената за топлинна енергия за периода 15.09.2019 г. – 30.03.2022 г., сумата от 8,64 лева – цена за услугата „дялово разпределение” за същия имот за периода 01.03.2019 г. – 30.06.2019 г., сумата от 2,43 лева – мораторна лихва върху цената за услугата „дялово разпределение” за периода 01.05.2019 г. – 30.03.2022 г., заедно със законната лихва върху двете главници от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.04.2022 г., до окончателното изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 19715/2022 г. на СРС, 68 състав. Съдът е осъдил ответницата Е. Г. С. да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „Топлофикация София” ЕАД 75,00 лева – разноски за държавна такса за исковото производство, 50,00 лева – юрисконсултско възнаграждение за исковото производство, 25,00 лева – разноски за държавна такса за заповедното производство и 50,00 лева – юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство. Решението е постановено при участието на третото лице помагач – „Н.И.” ЕООД.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че по делото е доказано, че Е. Г. С. е била собственик на процесния топлоснабден имот в исковия 1 период. Съдът е заключил, че в случая се претендира не сбор от прогнозните стойности за топлинна енергия, а окончателният размер на реално потребената енергия. Поради това СРС е приел, че давността за претендираните вземания е започнала да тече от падежа, посочен в общата фактура, като същата не е била изтекла към датата на депозиране на заявлението от страна на „Топлофикация София“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответницата Е. Г. С..

Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно. Поддържа се, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване, че ответницата (настояща въззивница) е била собственик на процесния топлоснабден имот през исковия период, респ. че за нея е възникнало задължение да заплаща за доставена топлинна енергия. Излагат се подробни съображения, че претендираните от „Топлофикация София” ЕАД вземания, представляващи цена за топлинна енергия, са погасени по давност, като издаването на обща изравнителна фактура не променя началото на периода, от който започва да тече давностният срок за тези задължения.

Поддържа се, че не се дължи и мораторната лихва върху главницата за топлинна енергия. По отношение на претендираната цена за услуга „дялово разпределение“ въззивницата излага съображения, че „Топлофикация София“ ЕАД не е легитимирана да събира тези вземания, евентуално че същите са погасени по давност. Твърди се, че претендираната мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение не е дължима, тъй като по делото не е доказано изпадане в забава на длъжника. Предвид изложеното се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго такова, с което да се отхвърлят изцяло исковете на „Топлофикация София” ЕАД. Претендират се разноски по делото.

Въззиваемият „Топлофикация София” ЕАД, оспорва жалбата. Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски по делото.

Третото лице помагач на ищеца – „Н.И.” ЕООД, не взема становище.

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал.

1 ЗЗД.

Настоящият състав счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно по следните съображения:

По исковете по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ:

Между страните не се спори, че през исковия период процесната сграда е била топлоснабдена, както и че ищецът „Топлофикация София“ ЕАД е доставил в 2 абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер. Спорно обаче е обстоятелството дали Е. Г. С. е била собственик на апартамент в процесната топлоснабдена сграда през исковия период.

От представения към исковата молба Нотариален акт № 36, том II, рег. № 4336, дело № 203 от 2019 г. на нотариус В.В., вписан в СВп – гр. София с вх. № 37542/17.06.2019 г., акт № 67, том XCM, дело № 28384/2019 г., се установява, че на 17.06.2019 г. Е. Г. С. е дарила на сина си, К.Г.К., недвижим имот, представляващ апартамент № 49, находящ се в гр. София, ж.к. „*******

За сключване на горната сделка пред нотариуса е представен Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 28.09.1990 г. Съгласно Решение № 28/13.05.2019 г. по гр.д. № 2212/2018 г. на II Г.О. на ВКС нотариалният акт се ползва с обвързваща материална доказателствена сила, че пред нотариуса са били представени описаните документи.

Преди изповядване на сделка нотариусът е длъжен да провери кои са собствениците на недвижимия имот, предмет на бъдещето разпореждането.

Следователно в настоящия случай нотариалният акт за дарение от 17.06.2019 г. може да се приеме за косвено доказателство за това, че през исковия период собственик на процесния топлоснабден имот е била именно Е. Г. С., като последната е придобила собствеността върху имота още през 1990 г. Този извод се подкрепя и от представената от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД молба на Държавна спестовна каса за вписване на законна ипотека върху апартамент № 49, находящ се в гр. София, ж.к. „******* до изплащане на заем за жилищно строителство, отпуснат на Е. Г. С..

По делото е приобщен и Договор от 10.09.2002 г., сключен между „Н.И.” ООД и Етажна собственост с адрес в гр. София, ж.к. „*******. Договорът е сключен след проведено на 29.08.2002 г. общо събрание на етажните собственици в жилищен блок № ******* В списъка на присъствалите на общото събрание лица, в качеството на собственик на ап. 49, е посочена именно Е. Г. С..

От заявление до „Топлофикация София” ЕАД, подадено на 03.07.2019 г. от Е. Г.

С., е видно, че същата е отправила молба за закриване на партидата й на адрес в гр.

София, ж.к. „******* ап. 49.

Нито един от горепосочените документи не е бил оспорен от страна на въззивницата Е. Г. С.. Предвид това въззивният съд приема, че в периода м. 05.2018 г.

– м. 04.2019 г. Е. Г. С. е била собственик на процесния топлоснабден имот и като такава е имала качеството на битов клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ. Тоест установено по делото е съществуването на облигационно отношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който договор „Топлофикация София“ ЕАД е доставяло в имота на Е. Г. С. топлинна енергия. Това е достатъчно за доказване по основание на иска в частта относно търсената цена за топлинна енергия.

Страните по делото не спорят относно размерите на претендираните суми.

С оглед на гореизложеното въззивният съд дължи да прецени основателността на своевременно наведеното от Е. Г. С. възражение за изтекла погасителна давност на задълженията за топлинна енергия.

Съгласно Тълкувателно решение от 18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС „понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. „в” от Закона за задълженията и договорите се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или 3 определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са е д н а к в и ” . Върховните съдии изрично са посочили, че „вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги също съдържат изброените признаци на понятието, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност”.

По арг. от чл. 116, б. „б” ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск. В настоящия случай е предявен положителен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК.

На основание чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземане се смята за предявен от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение. От доказателствата по делото се установява, че такова заявление е подадено от „Топлофикация София” ЕАД на 12.04.2022 г. Тоест поначало задълженията, станали изискуеми преди 12.04.2019 г., биха били погасени по давност. Това следва от факта, че съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. При срочните задължения, каквито са вземанията за цена за топлинна енергия, изискуемостта настъпва с изтичане на срока, в който длъжникът може доброволно да изпълни, след като срокът е уговорен в полза на задълженото лице.

По делото се претендира главница за незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2019 г. в размер на 579,54 лева. Действително посочената сума се претендира като произтичаща от изравнителна фактура от 31.07.2019 г. Видно обаче от приложените по делото писмени доказателства (съобщение към изравнителна фактура и изравнителна сметка, изготвена от третото лице помагач) сумата за доплащане, формирана като разлика между цената за реално изразходената топлинна енергия и дължимата такава по месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, е в размер на 8,23 лева.

От съобщението към изравнителната фактура се установява, че пълният размер на задължението за процесния топлоснабден имот в периода 01.05.2018 г. – 30.04.2019 г. е в размер на 1340,97 лева, с вкл. ДДС, а платените суми по издадени фактури за този период са в размер на 761,43 лева.

Следователно в претендираната от „Топлофикация София” ЕАД сума от 579,54 лева освен 8,23 лева, дължими като изравнителна вноска, се включват още 571,31 лева, дължими като непогасени месечни вноски, определени по прогнозна консумация.

Налице е трайна съдебна практика, според която изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а води до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислените суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В този смисъл включените в изравнителната фактура вземания, представляващи непогасени месечни вноски, определени по прогнозна консумация, се погасяват с тригодишна давност, но считано от настъпване на падежа за всяка месечна вноска. Включването на тези задължения в обща фактура не значи, че се изменя моментът, от който започва да тече погасителната давност за тях. По-късно започва да тече погасителната давност единствено за нововъзникналото изравнително вземане.