Решение № 4596 от 31.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4596 гр. София, 31.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20221100513376 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника „И.-**“ ООД срещу решение № 20049657/22.07.2022 г., постановено по гр.д. № 16508/2020 г. по описа на СРС, 74 състав, в частта, с която по предявените главни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 286 ЗЗД „И.-**“ ООД е осъдено да заплати на И. К. Г., М. К. Г. и Н. Г. Г. сумата от по 927,02 лв. на всеки от тях, представляваща по 1/3 част от сума в общ размер от 2781,06 лв., частична претенция от сума в общ размер от 3567,71 лв., възнаграждение на наследодателя на ищците К.И. Г. по договор за управление на „И.-**“ ООД за периода 01.07.2017 г. – 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 27.04.2020 г. до окончателното изплащане на сумите.

Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и необоснованост, като въззивникът счита, че по делото не се установява наличие на сключен писмен договор за управление на дружеството, в който да е уговорено претендираното възнаграждение. Поддържа, че наследодателят на ищците не е получавал възнаграждение като управител, а се е удовлетворявал от реализираната от дружеството печалба, като изводите на първоинстанционния съд за приравняване на сключения между страните трудов договор за длъжността „разработчик на софтуер“ на 1 договор за възлагане на управление били погрешни и не кореспондирали със съдържанието на договора. Намира, че между дружеството и наследодателя на ищците не е съществувало трудово правоотношение за длъжността „управител“, поради което заявените като главни и евентуални претенции за изплащане на възнаграждение са неоснователни. При условията на евентуалност твърди, че наследодателят на ищците не е полагал труд като управител през процесния период, като в тази връзка не били представени писмени доказателства, а показанията на разпитания свидетел били неясни и недостатъчни за доказване на този факт.

Счита, че заключението на допълнителната ССЕ е тълкувано превратно от СРС и от него се установявало погасяване чрез прихващане на претендираните суми, като поддържа и наведеното възражение за прихващане с вземанията на ответника за обезщетение от неоснователно допуснати обезпечения чрез запор на банкови сметки на дружеството. Ето защо моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

Въззиваемите И. К. Г., М. К. Г. и Н. Г. Г. считат, че въззивната жалба е неоснователна, а решението на СРС в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:

Предявените главни искове, които са частично уважени от първоинстанционния съд и са предмет на въззивна проверка, са с правно основание чл. 286 ЗЗД, като за основателността им в тежест на ищците е да докажат възникнало между техния наследодател и ответника мандатно правоотношение по договор за възлагане на управление, по който е уговорено възнаграждение за процесния период в размер на претендираната сума.

Между страните не се спори, а и от приетите писмени доказателства несъмнено се 2 установява, че К.И. Г. е един от учредителите на ответното дружество, като съгласно чл. 29 от учредителния договор от 16.03.2009 г. той е избран за управител (заедно с другия съдружник Я.И.К., като двамата представляват и управляват дружеството заедно и поотделно). С избора му на управител между К.И. Г. и „И.-**“ ООД е възникнало мандатно правоотношение, което се регламентира от нормите на гражданското и търговското право и може да бъде допълнително уредено с изричен писмен договор между страните, сключен на основание чл. 141, ал. 7 ТЗ. Настоящият въззивен състав споделя трайната съдебна практика, цитирана и от първоинстанционния съд, че основните правомощия на управителя да управлява и представлява дружеството произтичат от закона и от факта на избирането му, като в договора за възлагане на управлението неговите права могат само да бъдат допълнително конкретизирани, да се уговорят размерът на възнаграждението му, начин на плащането му, размер и начин на ползването на отпуски, различни обезщетения и др., но това не превръща създаденото мандатно правоотношение в трудово, дори когато договорът е озаглавен „трудов”. В последния случай, независимо от това как страните са озаглавили съглашението, този договор, уреждащ отношенията между управителя и ООД, не е трудов договор, а е договор за поръчка (мандат). Именно с оглед вида и характера на правоотношението между управителя и управляваното от него ООД и с оглед правната природа на договора за възлагане на управлението между тях, възнаграждението на управителя, дължимо от дружеството, е възнаграждение по граждански договор, а не е трудово възнаграждение, като също е без значение как то е наименовано и как е оформено счетоводно, както и какви отчисления и удръжки са правени по него.

С оглед на изложеното и предвид възраженията на ответника, поддържани и във въззивната жалба, спорно по делото е обстоятелството дали между наследодателя на ищците и ответното дружество е сключен писмен договор за възлагане на управление, в който да е уговорено заплащане на месечно възнаграждение в претендирания размер.

По делото е представен трудов договор № 1/30.09.2011 г. (л. 264 от делото на СРС), с който К.И. Г. е приел да изпълнява в „И.-**“ ООД длъжността „разработчик на софтуер“ при основно месечно трудово възнаграждение от 500 лв. и с право на платен годишен отпуск от 20 дни. В чл. 6 от договора е посочено, че характерът на работата и основните задължения са уточнени в длъжностната характеристика, която работодателят връчва на работника като неразделна част от договора, но същата не е приложена по делото. Същевременно, с отговора на исковата молба ответникът изрично признава, че наследодателят на ищците е бил учредител и съдружник в „И.-**“ ООД и до датата на смъртта си е бил управител на същото наред с другия съдружник Я.И.К., като от събраните доказателства е видно, че дейността му в дружеството се е изразявала предимно в представителство и ръководство на предприятието и водене на преговори с различни клиенти. В тази връзка са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелката А.Г.П., от които се установява, че К. Г. се е занимавал с общата документация на дружеството, с дистрибутори и крайни клиенти, ходил е на срещи, включително в Народното събрание във връзка с разработван за парламента продукт със специални изисквания. Свидетелката разказва, че през процесния период 3 наследодателят на ищците е ходел в офиса до обяд и след това е продължавал да работи от вкъщи (където го е посещавал и другият съдружник Я.К., за да му носи документи), тъй като е изпитвал болки от наскоро извършена операция и в домашни условия се е чувствал покомфортно да работи до края на деня, като през цялото време е получавал телефонни обаждания и служебни имейли. От изложеното е видно, че основната работа, която е изпълнявал наследодателят на ищците, е била свързана с организирането и ръководството на дейността на дружеството като негов управител.

Действително, свидетелката П. допълва, че К. Г. е бил главен програмист в компанията и е създател на основния програмен продукт, който са продавали ответното дружество и свързаното с него събирателно дружество, като в годините е продължавал работата си по него с допълнителни обновления, но според настоящия въззивен състав тази дейност не се вписва във функциите на посочената в трудовия договор длъжност на „разработчик на софтуер“. Наследодателят на ищците не е бил обикновен служител на работодателя на посочената длъжност, а създател на компанията и на основния софтуер, предлаган от нея, поради което съвсем естествено той е участвал и в техническите дейности по оптимизиране на този продукт, чието предлагане на пазара на по-широк кръг клиенти несъмнено налага периодични отпимизации с оглед промените в законодателството и обществените отношения. Ето защо, не може да се приеме, че между него и дружеството е съществувало паралелно трудово правоотношение за изпълнение на посочената длъжност – правоотношението между К. Г. и „Интерсофт-98“ ООД е едно мандатно правоотношение, в рамките на което наследодателят на ищците е извършвал широкообхватна дейност по развитие дейността на дружеството, неговото представителство и управление. Доколкото по делото не се доказва същият да е бил служител на посочената в трудовия договор длъжност, то несъмнено между страните не е съществувало трудово правоотношение, а това писмено съглашение урежда правото на възнаграждение за изпълняваната работа по управление на дружеството, наред с дължимите на лицето дивиденти в качеството му на съдружник.

Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че съдът отчита евентуалната заинтересованост на свидетелката П. предвид близките й семейни отношения с ищеца И. К. Г., но на основание чл. 172 ГПК кредитира показанията й като достоверни, ясни, вътрешно непротиворечиви и последователни, доколкото се подкрепят и от останалите събрани по делото писмени доказателства. Фактът, че наследодателят на ищците е извършвал дейност по управление и представителство на дружеството, не се оспорва от ответника, а по отношение на процесния период е налице и извънсъдебно признание от последния за осъществената работа по управление предвид начисляване на дължимото възнаграждение във ведомостите за 2017 г. и 2018 г., респ. удържане на дължимите осигурителни вноски и данъци, които са били своевременно внасяни по сметки на НАП.

Съгласно приетото и неоспорено от страните заключение на допълнителна ССЕ, за процесния период ответникът е начислил и осчетоводил брутни възнаграждения в полза на К.И. Г. в общ размер от 3739,30 лв., удържал е суми за осигурителни, здравноосигурителни вноски и данък в размер на 814,48 лв., като е останала чиста сума за получаване от лицето в 4 размер на 2924,82 лв. Трайната съдебна практика приема, че само по себе си отразяването на едно парично задължение в счетоводството на ответника представлява недвусмислено признание на това задължение и доказва неговото съществуване, поради което в съвкупност със събраните гласни доказателства несъмнено се установява, че за периода 01.07.2017 г. – 30.04.2018 г. К. Г. е извършвал възложената му работа по управление на ответното дружество и му се дължи възнаграждение в посочения размер.