Решение № 4313 от 23.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4313 гр. София, 23.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20261100504706 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от А. М. М., срещу решение № 3280/20.02.2026г., постановено по гр. д. № 35187/2023г. на СРС, 162 с-в.

С обжалваното решение СРС е признал за установено, че ответницата А. М. дължи на “Българо-Американска кредитна банка“ АД сумата от 1 063,17 лв. (хиляда шестдесет и три лева и седемнадесет стотинки) с еврова равностойност от 543,59 евро (петстотин четиридесет и три евро и петдесет и девет евроцента), дължима по договор за предоставяне на кредитен лимит по револвираща международна кредитна карта на физически лица VISA CLASSIC № 063640.03 от 03.07.2019 г. и установена с извлечение от счетоводни книги на „Българо – Американска кредитна банка“ АД от 19.01.2023 г., от която а) 1 000 лв. (хиляда лева) с еврова равностойност от 511,29 евро (петстотин и единадесет евро и двадесет и девет евроцента) – главница, ведно със законната лихва върху нея от датата на постъпване на заявлението в съда – 20.01.2023 г., до окончателното изплащане на вземането и б) 63,17 лв. (шестдесет и три лева и седемнадесет стотинки) с еврова равностойност от 32,30 евро (тридесет и две евро и тридесет евроцента) – лихва за забава за периода от 16.12.2021 г. до 19.01.2023 г. включително, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение № 3656 от 01.02.2023 г. по частно гражданско дело № 3239 по описа за 2023 г. на Софийски районен съд, 162-ри състав.

1

В жалбата са развити доводи за неправилност на решението. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага доводи, че СРС не е взел предвид, че задължението е изцяло погасено. Счита, че СРС е тълкувал погрешно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Моли решението да бъде отменено и исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

СРС е бил сезиран с искова молба с изложени твърдения, че между“БългароАмериканска кредитна банка“ АД и ответницата бил сключен договор за предоставяне на кредитен лимит по револвираща международна кредитна карта на физически лица VISA CLASSIC № 063640.03 от 03.07.2019 г., съгласно който на А. М. е предоставена кредитна карта с лимит от 1 000 лв. Ответницата усвоила пълния размер на този лимит и за нея е възникнало задължението за заплащане на минимална месечна вноска, а при прекратяване на договора – за осигуряване на средства за погасяване на всички забавени плащания. Крайният срок на договора настъпил на 03.07.2022 г., а на 29.09.2022 г. е настъпил падеж на всички задължения на А. М. по него.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил предявените искове. Посочил е, че исковете са недопустими, евентуално неоснователни. Изложил е твърдения, че вземането е погасено изцяло, като е събрано принудително в хода на изпълнително дело № 230 по описа за 2023 г. на Частен съдебен изпълнител М.Ц.. Изложени са съображения за недействителност на договора. Направила е възражение за изтекла погасителна давност.

За да постанови обжалваното решение СРС е приел, че принудителното погасяване на задължението в хода на делото, не е основание за недопустимостта на производството. Приел е, че страните са обвързани от валиден договор, който не съдържа неравноправнни клаузи, както и че не е изтекла предвидената в закона погасителна давност. С оглед изложеното е уважил изцяло предявените искове.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, 2 въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.

Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба за недопустимост на постановеното обжалвано решение предвид извършеното погасяване на задълженията, предмет на исковата молба, в хода на принудителното изпълнение по образуваното изпълнителното дело. Действително не се спори, а това се установява и от приетата пред СРС ССЕ, че задълженията са били погасени.

Съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК, съдът е длъжен да вземе предвид фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право.

Доброволното плащане на дълга от страна на длъжника в хода на делото е такъв правопогасяващ факт. В резултат на това, към момента на приключване на устните състезания вземането вече не съществува, което би довело до отхвърляне на установителния иск като неоснователен.

В т. 9 от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС обаче е прието, че в производството по чл. 422 ГПК съдът не съобразява факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение. Съгласно т. 9 ОСГТК на ВКС приема, че: „ В производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес“.

Целта на установителния иск в този случай е да потвърди съществуването на вземането към момента на подаване на заявлението и да стабилизира изпълнителното основание, послужило за принудителното събиране. Ако искът бъде отхвърлен поради принудителното плащане, за длъжника би възникнало право да иска издаване на обратен изпълнителен лист по чл. 422, ал. 3 ГПК, въпреки че вземането е съществувало към момента на изпълнението.

Ето защо, погасяването на кредита или част от него с принудително събрани суми, е ирелевантно за настоящия спор. Нещо повече, дори при установено 3 доброволно плащане в хода на делото това не би довело до недопустимост на иска, а до неговото отхвърляне, поради което неоснователни са изложените в жалбата оплаквания в тази връзка.

Съгласно чл. 430, ал. 1 от Търговския закон ТЗ) с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Ал. 2 предвижда, че заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката.

Видно от представените доказателства ищецът и ответникът са сключили договор за предоставяне на кредитен лимит по револвираща международна кредитна карта на физически лица VISA CLASSIC № 063640.03 от 03.07.2019 г., съгласно който на А. М. е предоставена кредитна карта с лимит от 1 000 лв. Срокът на договора и на ползване на кредитния лимит е уговорен на три години, тоест до 03.07.2022 г., като е предвидено, че срокът може да бъде продължен при наличието на предпоставките, предвидени в Общите условия, но в случая, същите не са настъпили. Съгласно чл. 7 от Договора, картодържателят се съгласява да погасява усвоената част от кредитния лимит след изтичането на гратисния период от петдесет дни, ако не е погасил задължението до датата на падежа на съответния отчетен период.

От обсъдените по-горе доказателства съдът намира, че ищецът е изпълнил задълженията си по договора, като съгласно същия е предоставял кредит по разплащателната сметка на ответника.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В настоящия случай ГПР не надвишава тази величина, видно от приетата пред СРС съдебно – счетоводна експертиза, поради което неоснователни са оплакванията във въззивната жалба в тази връзка.

Установява се и, че уговорения с договора ГЛП или ГПР не е бил променян за срока на договора, противно на изложеното в жалбата.

Неоснователни са и оплакванията относно изтекла погасителна давност. По отношение вземането за главница, съдът счита, че е приложима общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, доколкото се касае не за периодично плащане, а за единно вземане, по което кредиторът се е съгласил да получи изпълнение на части (В този смисъл Решение 38/26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на ІI т. о. на ВКС). Що се отнася до вземанията за лихви, по отношение на тях е приложима кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 114 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането стане изискуемо. Съгласно разясненията, дадени в Решение № 4

45/17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на ІI т. о. на ВКС, началният момент, от който започва да тече давностния срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, е моментът на изискуемостта на съответната вноска, а не датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. Съгласно разяснителната част на Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. по тълк. д № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност е установена в обществен интерес и целта е да се стимулира своевременното упражняване на субективните граждански права.

Посочено е, че чрез този институт на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Тя служи за гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските правоотношения, което е в интерес на всички. Въз основа на така даденото тълкуване относно целите на института на погасителната давност и предвид обстоятелството, че погасителната давност е свързана с бездействие на кредитора – неупражняване на негово субективно право, за което същият може да търси изпълнение, на основание чл.

114 от ЗЗД, началният момент на течението на давностния срок винаги е свързано с изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който той може да търси изпълнение. С оглед на това, неупражняването на правото в рамките на давностния срок води до погасяване на правото на принудително изпълнение. Когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение, вкл. и по съдебен /принудителен/ ред, поради което бездействието му се санкционира с течене на давностния срок по отношение на тази част от вземането по кредита. В случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което страните са постигнали съгласие още при сключването му или с допълнително споразумение. Ето защо, не може да се приеме, че при положение, че кредиторът има право да търси изпълнение от изискуемостта за съответната част от вземането, бездействието му да го направи не води до течене на давностния срок за тази част от вземането.