Решение № 7586 от 25.04.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7586 гр. София, 25.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МАРИЯ М. ЗАПРЯНОВА при участието на секретаря КАМЕЛИЯ Й. ЙОТОВА КУПЕНОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ М. ЗАПРЯНОВА Гражданско дело № 20231110167935 по описа за 2023 година

*** СОФИЯ ЕАД, ЕИК ***, представляван от ***, с адрес ГР.СОФИЯ, УЛ.***, №23Б, предявила установителни искове по чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.200 ЗЗД, вр. чл.153, ал.1 ЗЕ и по чл.422 ГПК, вр. чл.86 ЗЗД срещу Й. З. Б., ЕГН **********, с адрес ГР.СОФИЯ, ЖК *** БЛ. 90, ВХ. Д, ЕТ. 6, АП. 139, за сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №59406/2018г. на СРС, 36 състав, а именно:

- 1159,92 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 1.10.2015 г. до 30.4.2017 г. в имот, находящ се в ГР.СОФИЯ, ЖК *** БЛ. 90, ВХ.

Д, ЕТ. 6, АП. 139, аб.№ 230458, ведно със законна лихва от 11.9.2018 г. до изплащане на вземането

- 133,02 лв. - представляваща обезщетение за забава за период от 15.9.2016 г. до 4.9.2018 г.

- 44 лв. - представляваща главница за извършена услуга за дялово разпределение за период 1.10.2015 г. до 30.4.2017 г. ведно със законна лихва от 11.9.2018 г. до изплащане на вземането

- 10,32 лв.- представляваща обезщетене за забава за период от 15.9.2016 г. до 4.9.2018 г.

Ответникът оспорва исковете. Твърди, че не му е доставяна топлинна енергия на претендираната стойност, че доставената топлинна енергия представлява непоискана доставка, липсва воля на ЕС за приъединяване към топлопреносната мрежа, че не съществува облигационна връзка между страните.

По спора между страните е постановено решение от 16.11.2020г. по гр.д. № 78251/2018г. по описа на СРС, 36 състав. Същото е отменено по реда на чл.303 ГПк от ВКС 1 и делото е върнато за ново разглеждане от СРС.

По делото са събрани писмени доказателства и заключения към СТЕ и ССчЕ, които съдът кредитира, като обективни и съответващи на събраните по делото доказателства.

Относно наличието на облигационно отношение: не се спори и от събраните писмени доказателства /нотариален акт за замяна №158/9.7.1991г., нотд № 8689/91г. на нотариус към Втори РС/ се установява, че правото на собственост върху топлоснабдения имот е придобито от ответника Й. Б..

Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, а съгласно изричната разпоредба на ал. 2 на същия член, Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.

Предвид изложеното ответникът е потребител на топлинна енергия и дължи плащане на стойността й.

Относно дължимите суми: Съгласно чл.42 от Наредба №16-334/6.4.2007г. за топлоснабдяването топлинната енергия се заплаща в сроковете, посочени в писмените договори за продажба или в публичните общи условия за продажба на топлинна енергия, по цени съгласно наредбата по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. Съгласно чл.36 ОУ клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, а редът и начина за заплащане на услугата се определя от Продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.

Видно от представените документи дялови разпределения за процесния период са извършена от „Техем Сървисиз“ ЕООД, поради което се дължи нейното заплащане на ищеца, съобразно общите условия. Правоотношението по доставка на топлинна енергия между страните в процесния период се урежда чрез договор, сключен при общи условия, одобрени от ДКЕВР. По отношение на исковия период са приложими ОУ, действащи от 27.06.2016 г., съгласно които купувачът изпада в забава в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят месечните дължими суми. Видно от заключението към ССчЕ ищецът е издавал редовно фактури за помесечните задължения за целия исков период за топлинна енергия и за дялово разпределение, а след отчитане на отоплителния сезон, ищецът е сторнирал месечните прогнозни сметки с кредитни извествия и е издал общи фактури. По отношенията на задълженията, станали изискуеми при действие на ОУ от 27.06.2016 г., не е необходима покана, за да бъде поставен длъжникът в забава, тъй като длъжниците изпадат в забава с изтичането на предвидения срок, съглано чл.84, ал.1 ЗЗД.

Следва да се посочи, че в чл.32 ОУ от 27.06.2016 г. са посочени срокове за заплащане на задълженията само за топлинна енергия, но не и за дялово разпределение. По делото се 2 установява, че фактурите за заплащане на сумите за дялово разпределение се издават отделно от тези за заплащане на топлинна енергия и не се установява да са включени в общата фактура. Предвид липсата на предвидени в ОУ срокове за плащане на фактурите за дялово разпределение и липсата на покана за плащането им, съдът намира, че ответниците не са поставени в забава относно плащането на главниците за дялово разпределение, поради което и ответникът не дължи сумата 10,32 лв.- представляваща обезщетене за забава за период от 15.9.2016 г. до 4.9.2018 г.

Относно възражението за давност: заявлението по чл.410 ГПК, с което е прекъсната давността, предвид предявяването на иск по чл.422 ГПК, е подадено на 11.9.2018г. Погасени по давност са вземанията с настъпил падеж преди повече от 3 години от датата на подаване на заявлението. В случая погасен по давност е периодът, изтекъл преди 1.8.2015г., а исковете са предявени за по-късен период - 1.10.2015 г. до 30.4.2017 г., предвид което възражението за давност е неоснователно.

Относно възражението, че е налице непоискана доставка: Следва да се посочи, че по въпросите дали потребителите на топлинна енергия в сграда с етажна собственост дължат заплащане на разпределените им сума за сградна инсталация и дали това представлява непоръчана доставка е постановено решение на Съда на Европейския съюз по съединени дела С-708/17 и С-725/17 от 5.12.2019г., което СЕС се е произнесъл по въпросите на „запитващите юрисдикции да се установи дали член 27 от Директива 2011/83 във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент. Непоръчаната доставка е дефинирана като „доставянето на стоки или предоставянето на услуги, непоръчани от потребителите“. В това отношение Съдът е посочвал, че „изпращане на непоръчани стоки“ по смисъла на точка 29 от приложение I към Директива 2005/29, към която препраща член 27 от Директива 2011/83, е по-специално поведението, изразяващо се в настояване от търговеца потребителят да му плати за стока или услуга, доставена на потребителя, но непоръчана от него (решение от 13 септември 2018 г., Wind Tre и Vodafone Italia, C‑54/17 и C‑55/17, EU:C:2018:710, т. 43).

Целта на член 27 от Директива 2011/83 е така да попречи на търговеца да наложи на потребителя договорно правоотношение, за което той не е дал свободно съгласие.

В настоящия случай член 133, алинея 2 от Закона за енергетиката предвижда, че присъединяването на инсталациите на клиентите в сграда — етажна собственост, се извършва с писмено съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата — етажна собственост.

Освен това, видно от данните, предоставени от запитващите юрисдикции, член 153, алинея 1 от този закон предвижда, че собствениците и титулярите на вещно право на ползване в сграда — етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти 3 на топлинна енергия. На това основание те са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия.

Също така в член 153, алинея 6 от Закона за енергетиката се уточнява, че клиентите в сграда — етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. От тези разпоредби следва, че доставката на отопление в сграда — етажна собственост, е резултат от искане, направено за сметка на всички етажни собственици в съответствие с предвидените в националното право особени правила за етажната собственост. В това отношение във връзка с обстоятелството, че както в настоящия случай, съответните етажни собственици не са участвали в приемането на решението или са му се противопоставили, Съдът неотдавна постанови, че при спор за парично задължение, произтичащо от решение на специално предвиденото в българското право общо събрание на етажните собственици, всеки етажен собственик, придобивайки качеството на етажен собственик на сграда и оставайки такъв, се съгласява да изпълнява всички разпоредби на акта, регулиращ съответната етажна собственост, и решенията, приемани от общото събрание на собствениците на сградата (вж. в този смисъл решение от 8 май 2019 г., Кер, C‑25/18, EU:C:2019:376, т. 29). При тези условия подаването на топлинна енергия за сградната инсталация, а оттам и за общите части на сграда — етажна собственост, което се извършва вследствие на взетото от етажната собственост решение за присъединяване на сградата към централното отопление, не може да се смята за непоръчана доставка на централно отопление по смисъла на член 27 от Директива 2011/83.“ По тези съображения на втория и третия въпрос по дело C‑708/17 и на въпросите по дело C‑725/17 СЕС е отговорил, че член 27 от Директива 2011/83 във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент.

По нататък СЕС е отговорил и на въпроса дали член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки етажен собственик пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.

В подкрепа на твърдението си за несъвместимост на този метод на фактуриране с правото на Съюза ответникът в главното производство по дело C‑708/17 припомня, че този метод не позволява по отношение на всеки обитател на сграда — етажна собственост, да се определи какво е реално потребеното количество топлинна енергия, отдадено от сградната инсталация, която преминава през апартамента му. Директиви 2006/32 и 2012/27 обаче задължавали доставчиците на енергия да фактурират на крайния клиент само действително потребените от него количества, което следователно изключвало възможността сметките да 4 се изчисляват пропорционално на отопляемия обем на съответния апартамент. Нито обаче от текста на член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27, нито от общия разум и целта на правната уредба, от която са част тези разпоредби, следва, че те налагат подобно задължение.

Всъщност следва да се припомни, че както се посочва в член 1 от всяка от тях, Директиви 2006/32 и 2012/27 имат за цел да способстват за по-добра енергийна ефективност. В този контекст, както следва от съображения 1 и 20 от Директива 2006/32 и от съображение 8 от Директива 2012/27, за постигането на тази цел се изисква участието на цялата енергийна верига — от производителя на енергията до крайния клиент, който я потребява.

Разпечатката съдържа 29 от 65 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/580b50db-a1a0-427d-a2a4-034c248831ad