Решение № 282 от 31.10.2024, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 282 гр. Варна, 30.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Георги Йовчев

Членове:

Николина П. Дамянова

Даниела Ил. Писарова при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Георги Йовчев Въззивно търговско дело № 20243001000234 по описа за 2024 година

Производството е образувано по въззивна жалба на „ДЗИ – ОБЩО

ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, със седалище гр.София срещу решение №78/16.02.2024 г., постановено по т.д. №371/2023 г. по описа на ОС – Варна, в частта с която въззивникът е осъден да заплати на И. А. Б. от гр.Варна, сумата от сумата от 55 000 лв., представляваща обезщетение за нанесените й неимуществени вреди, изразяващи се в претърпените от нея болки и страдания от загубата на сина си В Н Б, вследствие на ПТП, настъпило на 22.08.2020 г., виновно причинено от С А С, като водач на МПС „Шевролет Каптива", peг. № ХХ ХХХХ ХХ, застрахован по риска „Гражданска отговорност" със застрахователна полица № BG/06/120001832758, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.10.2020г. до окончателното й изплащане, сумата от 20 108.34 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху платената извънсъдебно сума, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от 95 000 лева, считано от 02.10.2020 г. до 02.11.2022 г., както и за горницата над 1968.75 лева до присъдените 3125 лева, представляваща обезщетение за нанесените й имуществени вреди,изразяващи се в заплатени разходи за изработката и монтажа на триплекснаплоча – паметна плоча за сина й В Б от „Гранит 2011“ ЕООД, ведносъс законната лихва върху главницата за имуществени вреди, считано от25.11.2022 г. до окончателното изплащане на сумата

Във въззивната жалба се сочат допуснати нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в противоречие с материалния закон и необосновани изводи.

Поддържа се, че не са налице основания за ангажиране отговорността на застрахователя в претендирания размер от 55 000 лева, тъй като е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия в размер на 37%, което не е съобразено от първоинстанционния съд. По отношение на присъденото обезщетение за забава върху платената извънсъдебно сума,представляваща обезщетение за неимуществени вреди от 95 000 лева, считаноот 02.10.2020 г. до 02.11.2022 г. излага, че не са налице основание за плащане, тъй като застрахователят не е изпаднал в забава от датата на предяваване на претенцията.

1

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна И.

А. Б. от гр.Варна, в който въззивната жалба се оспорва като неоснователна.

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, в съответствие с правомощията си по чл. 269 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Страните не оспорват предпоставките за възникване отговорността на застрахователя – наличието на деликт при съответното авторство, противоправност и вина; наличието на валидно застрахователно правоотношение между причинителя и застрахователното дружество по застраховка „гражданска отговорност”; настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя.

Основните спорни въпроси, за разрешаване на които е сезиран въззивният съд, са свързани с размера на обезщетението за неимуществени вреди, подлежащо на определяне по правилото на чл.52 ЗЗД, както и с наличието или не на съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. Въззивникът поддържа неправилно определяне на дължимото обезщетение, посредством увеличаването му при нарушение принципа за справедливост и наличие на съпричиняване на вредоносния резултат.

В този предметен обхват следва да се произнесе и въззивния съд съобразно правилото на чл. 269, изр.2 ГПК.

Съобразно разпоредбата на чл.51, ал.1 във връзка с чл.52 от ЗЗД на обезщетение подлежат действителните и налични вреди, като при преценка за наличността им трябва да се изхожда от конкретната фактическа обстановка. Дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на близък човек следва да се определи към момента, от когато е породено основанието за обезщетяване, тъй като вредата е обективирана с настъпване на непозволеното увреждане, с факта на осъществяване на деликта - личното засягане на защитените ценности. При преценка на размера на обезщетението следва да се отчетат и съобразят не само претърпените вреди и страдания, но и тези, които ще продължат да бъдат търпени от пострадалия във времето, тъй като продължаващите във времето болки и страдания не са ново правопораждащо основание за вредата. Продължителността на времето, през което се търпят и ще се търпят страданията, следва да се отрази и на размера на дължимото обезщетение.

От показанията на свидетелите Н К и Н Х , които се кредитират от съда като отразяващи непосредствено лично впечатление от семейната обстановка и социално обкръжение на починалия В Б и неговата майка, се установяват близки отношения на обич и привързаност.

Според свидетелите Веско е живеел в едно домакинство с родителите си до 2018 г., като дотогава и след като се е изнесъл в собствено жилище, се е грижил изключително много за двамата си родители и е бил прекрасни отношения с тях.

Показанията на свидетелите са непротиворечиви и по отношение състоянието на въззиваемата след смъртта на сина й, а именно реагирала е много тежко на новината, дълго време не можела да повярва, че това се е случило, чудила са се как да продължи живота си и все още не е изживяла неговата смърт. След инцидента здравословното състояние на въззиваемата И. Б. се влошило драстично, вдигнала кръвно, депресирала се, като това налагало постоянен прием на успокоителни медикаменти и други лекарства.

В този смисъл е и заключението на вещото лице по изготвената в първоинстанционното производство съдебно – психиатрчина експертиза. Вещото лице сочи, че в резултат на внезапната смърт на сина си, майката е преживяла интензивен, наситен стрес и ужас, който е преминал в тъга, мъка, гняв и неприемане на случилото се, отключвайки психосоматична проблематика. Развилата се реакция на скръб и разстройство в адаптацията, с времето е добило характер на тревожно – депресивно разстройство. Към момента на обследването е установено доминиране на остри негативни емоции тревожност, страх, депресия, като продължителната реакция на скръб, все още не може да 2 достигне до етапа на „приемане“ на действителността и все още оказва влияние върху психо-емоционалто й функциониране. Според вещото лице, са налице последици за психиката, които са в пряка връзка с инцидента, тъй като събитието е възникнало внезапно, стресорът е бил силен, провокиращ състояние на остър дистрес. Налице са тежко изразени изживявания на тъга, гняв, безпокойство и емоционална лабилност и потиснатост. Отчитат се нарушения в личностовата и социалната сфера на функциониране, характерно за капсулираното травматично стресово разстройство. Според експерта, натрупаните негативни емоции са довели до снижаване на удовлетвореността от живота, начало на психосоматични декомпенсации, умора, изчерпване и риск от влошаване на когнитивните процеси.

Следва да се съобрази, че търпените от въззиваемата болки и страдания, както в психологичен, така и в емоционален план, не се ограничават само до изживените към момента на загубата от смъртта на близък, скъп и незаменим човек – нейният син Веско, настъпила вследствие на процесното ПТП, а тези болки и страдания продължават и след това, като нанесените травми не са отшумели, за което говорят както събраните свидетелски показания, така и заключението по СПЕ. В един миг майката е претърпяла огромната скръб от загубата на едно от трите си деца, който е бил в относително млада възраст - на 43 г., жизнен, нейна надежда и опора за бъдещето, която горчивина не би могла да бъде заличена, отчитайки близките и топли отношения между сина и неговата майка. Ищцата завинаги и до края на живота си ще трябва да живее с болката от нелепата загуба, изгубвайки сина си при трагични обстоятелства, като такава загуба няма паричен еквивалент.

Преценката за размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД се извършва за всеки конкретен случай по справедливост и вътрешно убеждение. Основната функция на съда е да осигури прилагането на закона и тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. В съответствие с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът следва да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, поради което оценката на увредения по отношение на претърпените неимуществени вреди, която намира своя израз в петитума на исковата молба, не е ограничителен критерий за определяне размера на справедливото обезщетение от страна на съда. Ето защо посоченият от ищцата паричен еквивалент на претърпените от тях неимуществени вреди, не обвързват съда, тъй като законодателят е възложил именно на него задължението да определи размера на справедливото обезщетение (чл.52 ЗЗД). При постановяване на решението съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, от значение за размера на вредите, настъпили след предявяване на иска (чл. 235, ал. 3 ГПК), тъй като продължаващите в хода на процеса страдания не са ново правопораждащо основание. Размерът на заявената претенция не съставлява решаващ фактор при преценката относно действителния размер на вредата, подлежаща на обезщетяване, тъй като претендираното обезщетение може да не е равно по размер на определеното от съда по справедливост. В този смисъл са и дадените разяснения в ТР 1/2021 г., постановено по тълкувателно дело N1 по описа за 2021 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС.

Ето защо, по изложените съображения, настоящият съдебен състав с оглед точното приложение на чл.52 ЗЗД приема, че обезщетението за неимуществени вреди, преди разглеждане на възражението за съпричиняване, следва да се определи в размер на 200 000 лева.

Тази сума е напълно съобразена с интензитета, продължителността и характера на претърпените страдания. Същевременно обаче, справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД е морално-етична категория, която не е абстрактно понятие и следва при всяко положение да бъде съобразена с икономическия растеж, настоящ стандарт и средностатистическите показатели за доход и покупателни способности към датата на деликта. В тази връзка следва да се изтъкне, че именно посочената динамика в икономическа конюнктура стои в основата на непрекъснатото нарастване нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди.

Задължението на застрахователя е функция от задължението на застрахования да обезщети 3 увреденото от него лице, а същевременно двете задължения са едни и същи по съдържание и размер в рамките на застрахователния договор. В този смисъл е и даденото разрешение в постановените по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС и съставляващи поради това задължителната по смисъла на ТР 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС практика - Решение № 83 от 6.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., и Решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., Решение 25 от 17.03.2010 г. по т. д. № 211/2009 г., II т. о, Р. № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. II т. о., определение № 454 от 1.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2527/2019 г., II т. о., ТК и редица други.

При окончателното определяне размера на обезщетението следва да бъде взето предвид степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия.

Съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия не е елемент от фактическия състав на деликта, поради което и това е обстоятелство, което рефлектира върху размера на отговорността, в това число и когато се касае за присъждане на обезщетение по чл. 52 от ЗЗД.

Един от елементите на фактическия състав на съпричиняването е наличието на причинна връзка между вредите и поведението на пострадалия. Доколкото доказването на това възражение би довело до намаляване на обема на отговорността на ответника по предявения иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, то по силата на чл.154, ал.1 от ГПК същият носи доказателствената тежест за установяване на факта на съпричиняването. В случая не се касае до насрещно доказване, което може да бъде и непълно, а ответникът следва да установи наличието на съпричиняването при условията на главно и пълно доказване, като изводите за наличието му не могат да почиват на предположения или на обсъждането само на отделни факти и обстоятелства или пък само на част от събраните в производството доказателства.