Решение № 499 от 25.04.2022, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 499 гр. Русе, 25.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мария Г. Димитрова при участието на секретаря М.Хр.М. като разгледа докладваното от Мария Г. Димитрова Гражданско дело № 20214520104561 по описа за 2021 година за да се произнесе, съобрази:

Ищцата БЛ. ЛЮБ. АТ., от с. ***, обл. Русе, чрез адв. В.Н. от САК твърди, че на 12.09.2019 г. сключила договор за потребителски кредит № ***, с ответното дружество „Стик кредит“АД като отпуснатия кредит бил в размер на 500 лева. В чл. 17 от договора било посочено, че заемателят се задължавал на основание чл. 23 от ЗЗД, в срок до 3 дни от получаване на заемната сума, да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменяема банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на ответника всички задължения на заемателя по договора за кредит в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката била получила писмено искане от страна на ответника за заплащане на тези задължения. Описано било, че срокът на валидност на банковата гаранция бил най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. В чл. 18 от договора било уговорено, че третото лице /поръчител, солидарен длъжник/ следвало да посети някои от търговските обекти на заемодателя в страната и да сключи с последния изричен договор за встъпване в дълг /договор за поръчителство/, с който да се задължи солидарно да отговаря, заедно със заемателя за връщането на всички дължими суми по договора, като със сключването на посочения договор, задължението на заемателя, съгласно същия, член се смятало за изпълнено. В чл. 19 от договора било отразено, че третото лице /поръчител/ подлежало на предварителна проверка от страна на заемодателя с оглед на неговата възможност да поеме посочения солидарен дълг. Записано било, че страните се договаряли, че третото лице – поръчител следвало да отговаря кумулативно на минимум следните условия: навършена възраст – 21 години, минимален осигурителен брутен доход – 1500 лв, валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател – минимум 6 месеца, липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т. н., да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банкова или небанкова институция, да не е настоящ кредитополучател в „Стик-Кредит" АД., служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад. В чл. 20 от договора било уговорено, че страните се съгласяват, че 1 неизпълнението на задължението на заемателя, посочено в чл. 17, 18 и 19 от договора, щяло да причини на заемодателя вреди, които следвало да бъдат обезпечени с посочената в него неустойка. Посочено било, че в случай, че заемателят не изпълни задължението си посочено в чл. 17 от договора, той дължал на заемодателя неустойка в размер на 0,9 % от стойността на всеки усвоен транш, платима на падежа на всеки транш по кредита и отразена в погасителния план. На ищцата била начислена неустойка в общ размер на 35 лева, тъй като тя не представила в срок обезпечения – поръчител или банкова гаранция, посочени в договора. В погасителния план, част от процесния договор било посочено, че общо дължимата сума по кредита бил в размер на 515 лева, общо дължимата сума, когато не била осигурена гаранция била в размер на 550 лева, срокът на кредита бил 30 дни, фиксираният годишен лихвен процент 36,000 %, а годишният процент на разходите в размер на 42,580 %.

Ищцата погасила изцяло сумата по сключения договор, а именно в общ размер на 550 лева.

Счита, че процесният договор бил нищожен на основание чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречал на законно-установените императивни разпоредби. Той бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. На ищцата не била предоставена необходимата преддоговорна информация, ответника не получил съгласие от потребителя за сключването и изпълнението на договора. На второ място счита, че договора за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно посочен ГПР по кредита, като бил посочен единствено процент без изрично да бъдат описани и основни данни, които служели за неговото изчисляване, грешно бил посочен и процента на ГПР, а в действителност бил в размер на 111,130 %. Счита, че клаузата, с която в процесния договор било уговорено, че дължи неустойка в случай, че не представи в срок до 3 дни от получаването на заемната сума обезпечение, поръчител или банкова гаранция, противоречала на Закона за потребителския кредит. Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като съгласно чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждало, че при забава на потребителя, кредитора имал право само на лихва за забава върху неплатената в срок сума. Посочената клауза била неравноправна и нищожна и на основание чл. 143, ал.

2, т. 5 от ЗЗП, като „Стик-Кредит" АД не било включило в ГПР и разходите за заплащане на неустойка. В този случай ГПР ставал изключително висок и противоречал на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Договора за потребителски кредит бил нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави, като нейния размер бил изключително висок. Той бил нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 20 вр. чл.

22 от ЗПК, тъй като в него липсвало право на отказ на потребителя от договора, срока, в който можело да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и размера на лихвения процент на ден. Налице била разлика между посочената в процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане и тази, която ищцата трябвало реално да върне. На следващо място счита, че е налице унищожаемост, ако не се приеме нищожност на процесния договор на основание чл.

33, ал. 1 от ЗЗД с оглед сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни условия, евентуално счита, че ако договора е валиден и действителен, то са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност, отделните клаузи от процесния договор. Ответното дружество било отпуснало на ищцата заем в размер на 500 лева, като впоследствие тя върнала на ответното дружество сума в общ размер на 550 лева. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК тя следвало до върне само чистата стойност на кредита, но не дължала лихва или други разходи по кредита. Иска да 2 бъде постановено съдебно решение, с което на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД да бъде осъден ответника да заплати на ищцата, сумата от 50 лева, представляваща недължима платена сума по потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от 18.08.2021 г. до окончателното й изплащане. В отговора на исковата молба ответникът „Стик – Кредит“ АД счита предявения иск за неоснователен.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит № ***/12.09.2019 г. бил предоставен от ответника на ищеца кредит в размер на 500 лв. Общо дължимата сума по кредита бил в размер на 515 лева, срокът на кредита бил дванадесет месеца, фиксираният годишен лихвен процент 36,000 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ в размер на 42,580 %. Ищцата погасила изцяло сумата по сключения договор, а именно в общ размер на 550 лева на 11.10.2019 г.

Според текста на раздел VІ, 6.1. чл. 17 от договора било посочено, че заемателят се задължавал на основание чл. 23 от ЗЗД, в срок до 3 дни от получаване на заемната сума, да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменяема банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на ответника всички задължения на заемателя по договора за кредит в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката била получила писмено искане от страна на ответника за заплащане на тези задължения. Описано било, че срокът на валидност на банковата гаранция бил най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. В 6.2 чл.18 от договора било уговорено, че третото лице /поръчител, солидарен длъжник/ следвало да посети някои от търговските обекти на заемодателя в страната и да сключи с последния изричен договор за встъпване в дълг /договор за поръчителство/, с който да се задължи солидарно да отговаря, заедно със заемателя за връщането на всички дължими суми по договора, като със сключването на посочения договор, задължението на заемателя, съгласно същия, член се смятало за изпълнено. В чл. 19 от договора било отразено, че третото лице /поръчител/ подлежало на предварителна проверка от страна на заемодателя с оглед на неговата възможност да поеме посочения солидарен дълг. Записано било, че страните се договаряли, че третото лице – поръчител следвало да отговаря кумулативно на минимум следните условия: навършена възраст – 21 години, минимален осигурителен брутен доход – 1500 лв., валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател – минимум 6 месеца, липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т. н., да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банкова или небанкова институция, да не е настоящ кредитополучател в „Стик-Кредит" АД, служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад. В 6.4 чл.

20 от договора било уговорено, че страните се съгласявали, че неизпълнението на задължението на заемателя, посочено в чл. 17, 18 и 19 от договора, щяло да причини на заемодателя вреди, които следвало да бъдат обезпечени с посочената в него неустойка.

Посочено било, че в случай, че заемателят не изпълни задължението си посочено в чл. 17 от договора, той дължал на заемодателя неустойка в размер на 0,9% лева, която се начислявала пропорционално към всяка вноска по кредита и била отразена в погасителния план. В чл. 22 от договора било записано, че страните декларират съгласие, в случай, че посочената в чл.

20 от същия, неустойка станела дължима, от страна на заемателя, последният следва да я заплати на равни части, договорени между страните и платими с всяка погасителна вноска.

На ищцата била начислена неустойка в общ размер на 35 лева, тъй като тя не представила в срок обезпечения – поръчител или банкова гаранция, посочени в договора.

Съгласно заключението на назначената по делото съдебно-икономическа експертиза общата сума, която ищцата била изплатила на ответника по процесния договор била 550 лв.

По данни от счетоводството на ответника сумата в размер на 550 лв. била постъпила на 3

11.10.2019 г. и с нея били погасени: главница 500 лв., възнаградителна лихва в размер на 15 лв., неустойка за непредоставено обезпечение в размер на 35 лв. Размерът на ГПР по спорния Договор следвало да е 240,6052%, вземайки предвид размера на отпуснатия кредит и общо изплатената от ищцата сума по кредита в размер на 550 лв. Размерът на ГПР по процесния кредит при включване на посочената в Договор за кредит неустойка по чл.20 във връзка с чл.17 бил 42,5761%.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на параграф 13 от ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесния договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна-ответника – кредитор, клаузи на договора/. Съдебната практика приема, че при формиране размера на този договорната лихва обективен критерий може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава / в този смисъл решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.No 315/2005 на второ г.о./