Решение № 1736 от 15.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1736 гр. Пловдив, 15.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20255330112177 по описа за 2025 година

Т. К. И. е предявила осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД срещу „Микро Кредит“ АД за връщане на сумата от 1639, 78 лв., представляваща недължимо платената сума по Договор за допълнителни услуги от ****** г., сключен към Договор за заем „******” № ****** от ****** г., предвиждаща заплащане на допълнителни услуги по пакет „Комфорт“ в размер на 1696, 32 лв.

В исковата молба се твърди, че на ****** г. страните са сключили договор за кредит „******” № ******, по силата на който на ищцата била предоставена в заем сумата от 1000 лв., при фиксиран лихвен процент 40,48 % и ГПР 48,49 %. На същия ден към него бил сключен договор за допълнителни услуги, съгласно който на ищцата бил предоставен пакет от услуги „Комфорт“, който включва: посещение или на удобно място за събиране на вноската; безплатно внасяне на вноските по банкова сметка на ответното дружество; безплатно внасяне на вноските в офис на ответното дружество; безплатно предоговаряне и разсрочване на заема; разглеждане до минути; преференциално обслужване; право на участие в специални промоции. Цената на този пакет била в размер на 1696, 32 лв. Излагат се подробни съображения за нищожност на клаузата, предвиждаща възнаграждение по гореописания пакет, поради неравноправност, поради притоворечието с добрите нрави, поради неспазване на разпоредбие на чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2 от ЗПК, поради заобикаляне на закона и по-точно на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, както и поради нарушаване предпоставките на чл.11, т.9 и 10 от ЗПК. Въз основа на изложеното моли за осъждането на ответника да й върне сумата от 1639, 78 лв., представляваща недължимо платена сума по процесната оспорена клауза.

Ответникът „Микро кредит“ ООД, в законоустановения в чл.131 ГПК срок, е подал отговор на исковата молба. Счита предявения иск за неоснователен, като развива подробни съображения. Твърди, че платената от ищеца сума за допълнителни услуги е в размер на 414, 66 лв.

1

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявен е осъдителен иск по чл.55 ,ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да върне недължимо платената по нищожна клауза сума.

От събраните по делото доказателства се установява, че между „Микро Кредит“ АД и Т. К. И. – в качеството й на кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит „******” № ****** от ****** г., по силата на който ответникът е предоставил в полза на ищеца сумата от 1 000 лв. срещу насрещното задължение на кредитополучателя да върне сумата от общо 1 350, 36 лв. на 18 месечни вноски с размер от 75, 02 лв, при годишен процент на разходите – 48, 90 % и годишен лихвен процент – 40, 48 %. Към договора за кредит бил сключен и Договор за допълнителни услуги, съгласно който е уговорено, че кредитополучателят дължи заплащане на такса по закупен пакет „Комфорт“ в размер на сумата от 1 696, 32 лв., с размер на вноската по закупения пакет от 94, 24 лв.

Допълнителните услуги включвали следното: посещение или на удобно място за събиране на вноската; безплатно внасяне на вноските по банкова сметка на ответното дружество; безплатно внасяне на вноските в офис на ответното дружество; безплатно предоговаряне и разсрочване на заема; разглеждане до минути; преференциално обслужване; право на участие в специални промоции.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при слключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.

Съдът намира, че клаузата от Договора за допълнителни услуги, установяваща, че длъжникът дължи възнаграждение за закупен пакет „Комфорт“ е нищожна и не поражда права и задължения за страните. Така установената клауза е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, тъй като по този начин многократно се увеличава размера на кредита, без яснота относно насрещната престация, която получава длъжника. На следващо място, това възнаграждение противоречи и на императивната разпоредба на чл.

19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Горната граница на годишния процент на разходите, която е предвидена с императивна разпоредба на закона, би била многократно превишена, ако в договора има уговорена възнаградителна лихва и други такси. В случая при установен размер на отпусната главница от 1 000 лв. и възнаградителна лихва от 350, 36 лв. – представляваща явно установеното възнаграждение на кредитора, е предвидена още една клауза, установяваща заплащане на възнаграждение за пакет „Комфорт“ в размер от 1696, 32 лв. По този начин са установени допълнителни разходи по кредита в размер, многократно надвищаващ размера на възнаградителната лихва, което води до прекомерно увеличение на възнаграждението за кредитодателя. Постигнато е съгласие, че посочените разходи подлежат на разсрочено плащане, като датата на падежа е също 21-то число от месеца, както и по договора за кредит, което води до извод, че по този начин е установено допълнително възнаграждение на кредитодателя, което на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК следва да се приеме за недължимо като установено в размер, превишаващ посочения в договора и съобразен с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишен процент на разходите.

С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и 2 общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. При проста сметка би се установило, че включването на възнаграждението по допълнителните услуги в ГПР би довело до увеличаването му в пъти над предвидения в закона размер. По този начин потребителят бива въведен в заблуждение относно действителния размер на ГПР, доколкото уговореният не отговаря на действителния такъв.

Клаузата, предвиждаща заплащане на възнаграждение за пакет „Комфорт“ е установена и в противоречие на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Разходите за предоставяне на възможност за отлагане и намаляване на вноски, т.е. такива свързани с изпълнение на поетото договорно задължение, представляват разходи по управление на договора, а разходите, свързани с приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит са такива, свързани с неговото усвояване.

Поради така изложените съображения тази клауза, като част от Договор за допълнителни услуги, не поражда права и задължения за страните, поради което сумата, заплатена от кредитополучателя, в изпълнение на задълженията по нея, е била недължимо платена от страна на ищеца като престирана при начална липса на основание. Ето защо и предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД следва да бъде уважен по основание.

По делото не бе установено от ищеца, че е платил на ответника претендираната сума от 1639, 78 лв. Представена е справка за извършените от ищеца плащания по процесния договор за кредит. Същата представлява извадка от счетводството на ответното дружество и макар да изхожда от ответната страна, не е оспорена от ищцата и следва да бъде ценена като доказателство по делото. От справката е видно, че сумата, платена по договора за допълнителни услуги е размер на 414, 66 лв., а остатъкът от 1 281, 66 лв. до пълния уговорен размер е опростен. Установеното се потвърждава и от представеното от ищеца Споразумение за предсрочно погасяване на дължимото по процесния договор за заем, от което е видно, че на 02.07.2024 г. двете страни са се съгласили, че дължимият остатък от главницата и лихвата е в размер на 848, 64 лв., а по договора за допълнителни услуги се дължи сумата от 37, 70 лв., след приспадане на 56, 54 лв. или общо дължимата сума възлиза на 886, 34 лв., която е платена от ищеца на 02.07.2024 г., видно от представен по делото фискален бон /л. 9/. В т.4 от споразумението е посочено, че кредиторът декларира, че приема и приспада сумата от неусвоената част по договора за допълнителни услуги. От анализа на справката за плащанията и споразумението за предсрочно погасяване се налага извод, че със сумата от 886, 34 лв. ищцата е погасила дължимият остатък от главницата в размер на 825, 50 лв., възнаградителна лихва в размер на 10, 13 лв. и такса за допълнителни услуги в размер на 37, 70 лв., след което договорът е прекратен, както е посочено и в т.5 от споразумението за предсрочно погасяване. Тоест налага се извод, че към момента на предсрочното погасяване на кредита ищцата е платила по договора за допълнителни услуги сумата от 414, 66 лв.

От изложеното следва, че искът по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД се явява основателен за сумата от 414, 66 лв., а в останалата част до пълния предявен размер подлежи на отхвърляне като недоказан.

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от последната разноски. В решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС е прието, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били 3 върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

Съдът намира, че посоченото разрешение следва да намери приложение в настоящия случай. Това е така, доколкото в съдебното решение съдът е разгледал възраженията на ищеца за наличие на нищожност на договорна клауза, които са дали основание за частично уважаване на иска по чл. 55, ал. 1. предл. първо ЗЗД. Ищецът е свободен да избере пътят си на защита като не е налице задължение за съединяване на установителен иск за нищожност на договорни клаузи с иска за връщане на недължимо заплатени суми по тези клаузи, доколкото в мотивите на съдебното решение съдът се произнася преюдициално по този въпрос. Такъв е и настоящият случай.

Посоченото разрешение се възприема в практиката на Върховния касационен съд – така Определение № 50466 от 30.11.2022 г. по ч. т. д. № 2049/2022 г., Т. К., І т. о. на ВКС, Определение № 698 от 27.09.2023 г. по ч. т. д. № 17/2023 г., Т. К., І т. о. на ВКС. При съобразяване на така посочената съдебна практика съдът намира, че с оглед съблюдаване на принципа за ефективност, следва в полза на ищцата да се присъди пълния размер на сторените разноски за заплащане на държавна такса от 50 лв., независимо, че предявената искова претенция е частично уважена.

В производството по делото ищцата е защитавана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което и с оглед изхода на правния спор в полза на процесуалния представител на ищцата – адв. Н., следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение. Съобразявайки практиката на Съда на ЕС и на Върховния касационен съд съдът намира, че следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в полза на адв. Н. в размер на сумата от 204 евро.