Решение № 934 от 03.07.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 934 гр. Пловдив, 03.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Недялка Д. Свиркова Петкова

Елена З. Калпачка при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно гражданско дело № 20235300501111 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Съдът е сезиран с въззивна жалба от „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД ЕИК 206613478 /като правоприемник на „Мъни плюс мениджмънт“ ООД ЕИК 201284228/, със седалище и адрес на управление:гр.София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4 ет.6, чрез процесуалния му представител адвокат М. Й., против Решение №62/28.02.2023г. постановено по гр.д.

№1218/2022г. по описа на Районен съд - Асеновград, втори гр.с., с което се признава за установено в отношенията между страните С. В. И., ЕГН: ********** и „Мъни плюс мениджмънт“ АД, ЕИК 206613478, че сключеният между тях индивидуален договор за заем № 221336/31-07-2017г. е недействителен, на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит. С постановеният съдебен акт в полза на С. В. И., ЕГН: ********** е присъдена сумата от 250 лева (двеста и петдесет) разноски в производството пред първата инстанция , а в полза на адвокат Е. Г. И., АК – Пловдив, личен № **********, с адрес гр. ***е присъдена сумата от 400 лева (четиристотин) адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 38, ал.

1, т. 2 от Закона за адвокатурата, за оказаната безплатна правна помощ на С. В. И., ЕГН:

********** по гр.дело № 1218/2022 г. по описа на РС Асеновград. Решението на първоинстанционния съд се обжалва като неправилно и незаконосъобразно по съображения подробно изложени в жалбата. Иска се от въззивният съд да отмени първоинстанционния акт като вместо това отхвърли иска като изцяло неоснователен. Претендират се разноски съгласно представения списък с направени такива.

1

Въззиваемата С. В. И., ЕГН: **********, чрез процесуалния представител адв. Е. И. оспорва жалбата като неоснователна, моли да се потвърди първоинстанционния акт, като правилен и законосъобразен. Претендират се разноски – адвокатски хонорар в размер на 400 лв по реда на чл.38 ал.1 т.2 ЗА.

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните по делото доказателства, допустимостта и основателността на жалбата, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от страна имаща право да обжалва и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава следва да бъде разгледана по същество.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намира, че същото е валидно и допустимо.

Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при извършена служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от С. В. И., ЕГН **********, против „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪН“ АД, /правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД/, ЕИК 201284228 искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.1 ЗЗД вр.чл.22 от Закона за потребителския кредит, за прогласяване нищожността на сключения между тях договор за кредит № *** г., като в условията на евентуалност се иска от съда да бъде прогласена за нищожна клаузата на чл.12, ал.4 от същия договор, като противоречаща на добрите нрави и договорена в нарушение на изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК и предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК. Ищцата твърди, че на 31.07.2017 г. е сключила с ответното дружество договор за кредит, по силата на който са и предоставени в собственост заемни средства в размер на 409.03 Евро или левовата равностойност на 800 лева, при месечен фиксиран лихвен процент по заема 39.61 %, годишен процент на разходите - 40.70 %, и срок на погасяване на заема 26 седмични вноски. Съгласно чл. 12 от договора, последният е следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: физическо лице, което да отговаря комулативно на следните обезпечения: дееспособно физическо лице, навършена възраст 25 години, минимален осигурителен брутен доход през последните шест месеца, предхождащ сключването на договора в размер на 1 500 лева на месец, валидно трудово правоотношение от поне 6 календарни месеца преди сключването на договора, стабилна кредитна история и предложеният поръчител да не е активен потребител на заемни продукти, като в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на посочените по-горе условия, същият дължи неустойка на кредитора в размер на 549.25 лева, която следва да се заплаща разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка. Ищцата твърди, че не дължи плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит е нищожен, поради следните съображения: посоченият в договора фиксиран месечен лихвен процент в размер на 39.61% не отговаря 2 на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлява добавък към договорната лихва - лихвен процент нараства и стойността на годишния процент на разходите, не е посочен в чл. 3 от договора в действителния му размер, което е в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Твърди, че по този начин кредиторът се обогатява, нарушават се добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което води до нищожност на договорното съглашение. Твърди, че неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата си обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора. Предвидената неустойка в размер на 549.25 лева е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е 60 % от заетата сума в размер на 800 лева, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението. Твърди, че погасителните вноски водят до скрито оскъпяване на кредита и създават единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Навежда твърдения, че поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК - кредиторите да не кредитират по безотговорен начин, без предварителна оценка на кредитоспособността.

Ответното дружество оспорва иска. Оспорва твърдението, че е допуснато нарушение на нормите на ЗПК, тъй като предвидения лихвен процент е фиксиран за целия срок на договора, не подлежи на промяна и не може да бъде променяна при никакви условия през целия срок на договора за заем. Оспорва твърдението, че клаузата на чл. 12, ал. 4 от договора е нищожна поради накърняване на добрите нрави, както и че същата води до нееквивалентност на насрещните престации.

Първоинстанционният съд е уважил главният иск. Приел е, че се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващо лимит на годишния процент на разходите.Доколкото не са включени в годишния процент на разходите по кредита, разходи които съгласно действащата уредба е следвало да бъдат взети/включени при посочване на годишния процент на разходите по кредита, както и такива, които представляват скрита печалба на дружеството, което води до посочване в договора на годишен процент на разходите, различен от действителния, е налице липса на задължително съдържание на договора, а именно липса на посочване на ГПР. Приел е,че така уговорената неустойка се нарушава разпоредбата на чл. 143 от Закон за защита на потребителите, доколкото е налице уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна и подвеждаща информация относно общите разходи по кредита и 3 попада в обхвата на чл. 6, параграф от Директива 2005/29/ЕО, което е още едно основание за приемане на клаузата относно общата сума, дължима от заемателя, за неравноправна и влечаща цялостна недействителност на договора, по смисъла на чл. 4 от Директива 93/13/ЕО.

Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, поради което съдът постановява съдебният си акт на база събраните пред първата инстанция доказателства, които са подробно, пълно и правилно анализирани от първоинстанционният съд.

След преценката им, настоящият съдебен състав споделя направените първоинстанционния съд правни изводи по следните съображения: от

Въззивният съд намира, че сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори,уредени в глава трета на ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които е и чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. По смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото е налице посочване на ГПР и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В противовес на разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, в ГПР по договора не са включени допълнителни разходи, регламентирани в чл.12, ал.4 от договора в размер на 280.83 евро/ 549.25лв. /, които са прикрити под формата на неустойка. Действително съгласно чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, но в случая предвидената неустойка в чл.12, ал.4 от договора за заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй като не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции.

4

Неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди за кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В обичайната практика при предоставянето на заемни средства с договорка за обезпечение, заемът не се отпуска в случай на непредставяне на обезпечение.