Решение № 186 от 08.12.2023, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 186 гр. Кърджали, 08.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, I. СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова

Членове:

М. К. Дановска

Васка Д. Халачева при участието на секретаря Пенка Цв. Вълкова като разгледа докладваното от Васка Д. Халачева Въззивно гражданско дело № 20235100500273 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

С Решение № 110/13.04.2023 г. по гр.дело № 482/2022 г., Районен съд – Момчилград е отхвърлил предявеният от И "******" срещу Ф. Ц. К., иск с правно основание по чл.55 от ЗЗД, за заплащане на дължимото за периода от 25.02.2017 г. до 17.10.2018 г. обезщетение за ползване на имот без правно основание в размер на 5 373.33 лева, като неоснователен.

С решението, на основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, Ф. Ц. К. е осъдена да заплати на И "******" сумата в размер на 3 271.50 лева, съставляваща обезщетение за ползване на недвижим имот след прекратяване на наемен договор в периода от 25.02.2017 г. до 17.10.2018 г ., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски в размер на 830.86 лева.

С постановено по реда на чл.250 от ГПК Решение № 177/ 05.07.2023 г., Момчилградският районен съд е оставил без уважение молбата на И "******" за допълване на постановеното по делото Решение № 110/13.04.2023 г.

Недоволни от така постановените решения са останали и двете страни по делото, поради което в основата на настоящото въззивно производство стоят депозирани три въззивни жалби, а именно: въззивна жалба вх. № 1224/15.05.2023 г., подадена чрез процесуален представител от И. "*****" – ищец в първоинстанционното производство; въззивна жалба вх. № 1125/02.05.2023 г., подадена чрез процесуален представител от Ф. Ц.

1

К. – ответник в първоинстанционното производство, и двете насочени против Решение № 110/13.04.2023 г., постановено по гр.д.№ 482/2022 г. по описа на Районен съд – Момчилград; и въззивна жалба вх. № 2145/30.08.2023 г., депозирана чрез процесуален представител от ищеца И. "******", насочена против допълнително Решение № 177/05.07.2023 г. по гр.д. №482/22 г.

Предмет на въззивната жалба с вх. № 1125/02.05.2023 г. е осъдителната част на обжалваното решение, с което ответницата Ф. Ц. К., на основание чл.236, ал.2 от ЗЗД е осъдена да заплати на И "******" сумата в размер на 3 271.50 лева, обезщетение за ползване на недвижим имот след прекратяване на наемен договор в периода от 25.02.2017г. до 17.10.2018г ., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на иска в съда до окончателното изплащане на сумата и направените по делото разноски в размер на 830.86 лева. В тази му част решението се обжалва като неправилно - необосновано и постановено в противоречие с процесуалния закон и събраните по делото доказателства. Излагат се съображения, че съдът не бил сезиран с иск по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД и същият не бил определен в доклада, съобразно което да бъде разпределена и доказателствената тежест, както и неправилно съдът определил, че исковете били предявени при условията на евентуалност. Твърди се, че по делото липсвали доказателства за надлежно прекратен договор за наем, от което пък следвал извод, че при ненадлежно прекратен договор не може да се претендира обезщетение, още повече, че за претендирания период жалбодателката била и изплатила наемните си вноски. По ненадлежно прекратен договор за наем, ищецът не можел да претендира обезщетение или неустойка. Изтъква се, че не са събрани доказателства по смисъла на чл.236 от ЗЗД наемодателят да е възразил продължаването на ползването на вещта. Т.е., в производството не били налице кумулативно предвидените предпоставки на чл.236 от ЗЗД. Изтъква, че първоинстанционният съд не обсъдил и направеното възражение за изтекла погасителна давност по чл. 111, б. „б“ от ЗЗД. Иска се обжалваното решение да бъде отменено, вместо което да бъде постановено ново, с което предявените искове бъдат отхвърлени. При хипотеза на недопустимост, на основание чл.

270, ал. 3 от ГПК моли обжалваният съдебен акт да бъде обезсилен. Претендира присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, депозиран чрез процесуален представител от И "******", в който се излагат доводи за неоснователност на жалбата. Сочи се, че в протокол № 497 от проведеното на 21.11.2022 г. първо открито съдебно заседание, съдът изрично определил основния иск – като такъв с правно основание чл. 55 от ЗЗД, а при условията на евентуалност – предявеният иск с правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД. Сочи се, че с нормата на чл. 236, ал.2 от ЗЗД се уреждала спецификата на неоснователното обогатяване по отношение ползването на имот след прекратяване на договор за наем, като в този смисъл съдът правилно установил и предпоставките му, а именно: прекратен договор за наем, продължило ползване на имота след прекратяване на договора и противопоставяне на наемодателя, от които се извличал извод за дължимост на претендираното обезщетение.

2

Предмет на въззивната жалба с вх. № 1224/15.05.2023 г., депозирана чрез процесуален представител от И "******", е определеният размер на присъдената сума като обезщетение и съответно размера на присъдените разноски. Решението се обжалва като неправилно.

Твърди се, че искането на евентуалния иск по чл.236, ал.2 от ГПК е за присъждане на обезщетение, равняващо се на средния пазарен месечен наем за ползване на недвижим имот без правно основание и при противопоставяне на наемодателя. Излагат се доводи за това, че първоинстанционният акт не е съобразен с извършеното на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК увеличение на размера на евентуалния иск, предявен на основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, от 3 271.50 лв. на 5 373.33 лв. Иска се обжалваното решение да бъде отменено, вместо което да бъде постановено ново, с което предявената искова претенция бъде уважена в размера на увеличения иск и направените разноски. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, депозиран чрез процесуален представител от Ф. Ц. К., с който се излагат доводи за недопустимост на жалбата, а в обратната хипотеза и за неоснователност.

Предмет на въззивната жалба с вх. № 2142/30.08.2023 г., депозирана чрез процесуален представител от ищеца И. "******", е оставеното без уважение искането с правно основание чл. 250 от ГПК за допълване на постановеното по делото решение, по което Момчилградският районен съд е постановил допълнително Решение № 177/05.07.2023 г.

Допълнителното решение се обжалва като неправилно – необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалния закон. Изтъква се, че в о.с.з от 19.12.2022 г., решаващият съд допуснал увеличение на размера на евентуалния иск, който той определил да е иска по чл. 236, ал.2 от ЗЗД, но в своето решение възприел неправилно, че е изменен главният иск по чл.55 от ЗЗД. Сочи се, че обжалвания съдебен акт не е съобразен с извършеното и допуснато на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК увеличаване размера на евентуалния иск от 3271.50 лева на 5373.33 лева.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба, депозиран чрез процесуален представител от Ф. Ц. К., с който се излагат доводи за нейната недопустимост.

В съдебно заседание жалбоподателят И. "*****" не се представлява. Чрез депозирано от процесуален представител – юрисконсулт писмено становище, поддържа въззивните си жалби и поддържа изцяло подадения отговор на въззивната жалба на насрещната страна, която оспорва, като неоснователна. Претендира присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

В съдебно заседание жалбоподателят Ф. Ц. К. чрез процесуалния си представител, поддържа депозираната своя въззивна жалба по изложените в нея съображения, и оспорва въззивните жалби, подадени от И. "*****" по изложените в подадени писмени отговори съображения.

Въззивният съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и наведените от 3 страните доводи, прие за установено следното:

Въззивните жалби са подадени в законния срок, от надлежни страни и срещу подлежащи на обжалване актове, предвид на което са допустими.

Пред компетентния първоинстанционен съд е предявена искова претенция, състояща се от обективно съединени главен и евентуален осъдителни искова, формулирани в исковата молба като:

1. претенция за присъждане на отпаднало правно основание на обезщетение за периода от 25.02.2017г. до 17.10.2018г. за ползван от ответницата Ф. Ц. К. жилищен имот от фонда на МО, след прекратяване на договора за наем на същия, в размер на 3 271.50 лв., дължим се поради задържане на имота след получаване на предизвестието за прекратяване на наемния договор, съгласно чл.30 от същия в размер на сбора от месечни вноски от 166.12 лв., равняващи се на четирикратния размер на договорената месечна наемна цена, ведно със законна лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба-10.10.2022г. до окончателното й изплащане;

2. и в условията на евентуалност, като претенция за присъждане на обезщетение за продължаване от ответницата Ф. Ц. К. на ползването на жилищния имот от фонда на МО, след прекратяване на договора за наем на същия и при противопоставяне от страна на наемодателя за това, в размер от 5 373.33 лв.,определен като сбор от равностойността на средния пазарен месечен наем за периода от 25.02.2017г. до 17.10.2018г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба-10.10.2022г. до окончателното й изплащане.

В изготвения по делото доклад, решаващия МРС след като е оставил без уважение направеното от ищцовата страна искане за изменение на така предявената искова претенция, а именно основният предявен осъдителен иск да бъде разгледан като евентуален и обратното евентуално предявеният като основен, е приел, че е сезиран с искова претенция, съставляваща обективно съединени два иска – основен осъдителен иск с правно основание чл.55 от ЗЗД и евентуален по чл.236, ал.2 от ЗЗД.

С постановеното по делото Решение № 110/13.04.2023 г. по гр.дело № 482/2022 г., първоинстанционния съд е отхвърлил приетия главен иск, предявен от И "******" срещу Ф.

Ц. К., с правно основание по чл.55 от ЗЗД, като неоснователен. Решението, като необжалвано в тази му част е влязло в сила и не е предмет на настоящия въззивен контрол.

Както беше посочено, по предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД, при наличие на отхвърлен основен такъв, правилно решаващият съд се е произнесъл по същество. Неправилни обаче са изводите на този съд, че искът е предявен за сумата от 3 271.50 лв., която е и присъдил с обжалваното основно Решение № 110/13.04.2023 г. И това е така, защото видно от отразеното в протокола от проведеното откритото съдебно заседание от 19.12.2022 г. определение, съдът е допуснал изменение на предявения именно в условията на евентуалност иск, и го е приел за разглеждане за сумата в размер на 5 373.33 лв. Всъщност това обстоятелство и сам 4 първоинстанционният съд приема в мотивите на постановеното си допълнително Решение № 177/05.07.2023 г., но неправилно и неизрядно оставя без уважение молбата с правно основание чл.250 от ГПК, вместо правилно да изпише, че отхвърля искането на ищеца за присъждане на сума, съставляваща разлика между присъдения размер от 3 271.50 лв. до предявения такъв в производството от 5 373.33 лв.

С оглед казаното в предходния абзац, и изхождайки от параметрите на предявените в производството три въззивни жалба, настоящата инстанция приема, че предмет на нейния въззивен контрол е произнасянето на решаващия съд по така предявения евентуален иск с правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД, извършено с постановените по делото основно Решение № 110/13.04.2023 г., с което ответницата Ф. Ц. К. е осъдена да заплати на ищеца обезщетение в размер на от 3 271.50 лв. и допълнително Решение № 177/05.07.2023 г., с което с изложените вече мотиви въззивната инстанция приема, че решаващият съд е отхвърлил искането на ищеца за присъждане на сума, съставляваща разлика между присъдения размер от 3 271.50 лв. до увеличения такъв в производството от 5 373.33 лв.