Решение № 350 от 20.02.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№………

Гр. София,

20.02.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VI-2 състав, в публичното съдебно заседание състояло се на първи февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:

СЪДИЯ: АТАНАС МАДЖЕВ и секретар Милена Кюркчиева, и като разгледа т. д. № 1747 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.

Образувано е във връзка с искова молба от 07.08.2018 г., подадена от „А.Ч.С.Ш.“, с търговска регистрация номер 14718, и номер на вписване 17661, чуждестранно търговско дружество имащо седалище и адрес ***, и съдебен адрес ***, чрез адв. Д., с която срещу „В.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***. Са предявени за разглеждане осъдителни искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 288 ТЗ и чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер от общо 22 706,79 евро, представляваща незаплатена цена на доставени стоки по четири броя фактури, подробно индивидуализирани в ИМ, заедно със законната лихва, считано от 07.08.2018 г. – датата на предявяване на ИМ в съда до окончателното изплащане на главното вземане.

В исковата молба се твърди, че дружеството-ищец се занимава с производство и продажба на метални изделия предназначени основно за мебелната промишленост, както и с продажба на пневматични инструменти и резервни части за тях. На свои ред ответникът е концентрирал търговската си дейност в Р. България основно върху извършването на продажба на пирони, пневматични инструменти и части за тях. В периода от 2011 г. до 2016 г. двете дружества са встъпили в трайни търговски взаимоотношения по между си, в пределите на които след отправяни от ответника заявки чрез използване на електронна кореспонденция, ищецът осъществявал регулярни доставки на стоки от визирания по-горе асортимент. Редът за доставянето ставал, чрез довеждане на стоките до склада на ищеца разположен в гр. Истамбул, откъдето ответника ги получавал и натоварвал на камиони за да ги транспортира до склада си в село Бусманци, България. За тези продажби ищецът е издавал съответните фактури и товарителници, като обикновения период за заплащане на стоките предмет на продажба е отнемал на ответника около 3 месеца, считано от момента на получаване на стоката. Изтъква се, че считано до м.12.2015 г. купувачът изпълнявал задълженията си за покриване на продажната цена в рамките на упоменатите времеви предели, но всички доставки сторени от ищеца, считано от м.01.2016 г. до момента на упражняване на исковата молба останали без заплащане на фактурираната продажна цена. Въпреки предприетите опити за доброволно постигане на следващото се плащане, от ответника отсъствало такова за доставени стоки по фактури, както следва : фактура от 07.01.2016 г. на стойност от 6 831,90 евро; фактура от 04.05.2016 г. на стойност от 1 284,44 евро; фактура от 19.07.2016 г. на стойност от 578,05 евро, и фактура от 19.07.2016 г. на стойност 14 012,40 евро.

Ответникът по предявения иск е депозирал писмен отговор по реда на чл. 367 ГПК на 27.09.2018 г., с които не е отрекъл, че между него и ищеца през последните 7 години са се развивали трайни търговски отношения концентрирани върху извършването продажба на стоки от вида описан в ИМ. Всички уговорки и споразумения между двете дружества се осъществявали изключително в устна форма.

Предвид липсата на достатъчно оборотни средства у ответника, последния се договорил с ищеца да осъществява плащане на закупените от негова страна стоки в период от 3-4 месеца след получаването им. В края на 2015 г. ищеца настоял за промяна в този формат на плащанията на закупуваните стоки, като се стигнало до устно споразумение, че просрочените задължения да бъдат разплащани разсрочено, чрез начисляване на сума равна на 30 % върху стойността на всяка издадена нова фактура. Освен това чрез подписан на 12.07.2016 г. протокол за прихващане на вземания и задължения, в което като страни са участвали, както ищеца, така и ответника, вкл. и трето лице – „САНТЕК“ се стигнало също до погасяване на просрочени задължения за продажна цена. Допълва се, че през 2017 г. ответникът многократно е отправял заявки за доставка на стоки до ищеца, но от последния не се предприемали действия по реализация на стоките, защото нямало съгласие върху цените на стоките, чиято доставка се искала. Това довело и до фактическа невъзможност ответника да продължи да осъществява погашения за натрупаните от него стари задължения съгласно устното споразумение, което провокирало купувача да поиска от ищеца сметка, по която да може да започне изплащането им. След получаване на ИМ се сочи, че ответника е влязъл в контакт с процесуалния представител на ищеца, целейки да постигне споразумение относно разсрочване на задълженията си, респективно да получи банкова сметка, ***, но до момента на упражняване на отговора нямало насрещни действия, в която и да е от посочените насоки.

На 25.10.2018 г. дружеството-ищец е депозирало писмено становище по отговора на исковата молба /по естеството си допълнителна искова молба/, в което отново се обръща внимание, че в течение на времето от 2015 г. до края на 2017 г. ищеца не е осъществил плащане на стойностите по визираните в ИМ фактури, дори да се приеме, че между страните са постигнати устни уговорки за начините за разплащане упоменати от ответника в неговия отговор. Относно повдигнатия въпрос за преустановяване извършването на нови доставки през 2017 г. ищецът потвърждава, че е пристъпил към подобна мярка, защото въпреки напомнянето за необслужените стари задължения от купувача, и поставянето на условие от продавача, че нови доставки ще се реализират само при погашение на старите задължения, то подобно договорно поведение не се е проявило. Предложението за писмено споразумение с предмет разсрочване на паричните задължения носени от ответника дошло едва след получаване на ИМ, като форматът му бил такъв, че не отговарял на интереса на кредитора и същия не е склонен да се съгласи с него.

В срокът за упражняване на допълнителен отговор от ответника - „В.“ ЕООД, ЕИК ******** е постъпила писмена молба с дата- 26.11.2018 г., с която се посочва, че на 02.10.2018 г., 08.10.2018 г. и 14.11.2018 г. са осъществени плащания на сумите по процесните четири броя фактури. С оглед на така предприетото изпълнение се иска от съда да постанови акт, по силата на които да прекрати исковото производство, и да възложи плащането на разноските по провеждането му на ищеца, защото ответника не е давал повод за завеждането на исковете. Ако съдът приеме обратното, а именно, че ответникът е отговорен за реализираните от ищеца разноски, то се настоява за редуциране на същите до размер под минималния предвиден в Наредба 1/2004 г., защото производство по делото не се отличава с фактическа и правна сложност и е прекратено в хода на размяната на съдебните книжа.

С допълнителен отговор от 06.12.2018 г. ответника ангажира в превод и на български език платежните документи въз основа на които поддържа да е осъществил успешно плащане на задълженията си относно цена за доставени му стоки, във връзка с четири на брой издадени фактури. Иска тяхното приемане и препраща към доводите си развити в молбата от 26.11.2018 г.

След предоставена изрична възможност на дружеството-ищец да се запознае с постъпилите по делото платежни документи и изрази становище, то на 20.12.2018 г. такова е дадено от страната, като с него се потвърждава, че по банковата сметка на ищеца са постъпили плащания на вземанията по цитираните в ИМ четири броя фактури, като са налични незначителни разлики получени предвид удържане на суми под формат на банкови такси. Прави се еднозначно изказване, че ищецът не оттегля, нито се отказва от исковете си, като изрично претендира разноските направени от негова страна във връзка с предприетата съдебна защита на правата си. Подчертава се, че в изявленията си по делото ответника признава, че е длъжник на ищеца за вземанията по назованите в ИМ четири броя фактури, като се установява, че „В.“ ЕООД многократно е било канено да изпълни доброволно тези си задължения, но не го е сторил. Плащането в хода на процеса не предполага освобождаване на ответника от отговорността му за репариране на направените от ищеца разноски. Поддържа се, че ответникът с поведението си е дал повод за започването на съдебното производство срещу него, а това е достатъчно за да се приеме, че същия следва да понесе и разноските по провеждането му.

Съобразявайки осъщественото по делото доказване във връзка с изследваното спорно материални право на вземане за продажна цена, настояващата инстанция намира за установено следното от фактическа страна :

Безспорно и ненуждаещо се от доказване в материалните отношения създадени от страните е това, че между тях през 2016 г. във връзка с направени заявки от ответника-купувач са били сключени четири договора за продажба на стоки, за чиято продажна цена са издадени фактура от 07.01.2016 г. на стойност от 6 831,90 евро; фактура от 04.05.2016 г. на стойност от 1 284,44 евро; фактура от 19.07.2016 г. на стойност от 578,05 евро, и фактура от 19.07.2016 г. на стойност 14 012,40 евро, както и това, че плащането на продажната цена по тези фактури се е осъществило след започване на настоящото производство /07.08.2018 г./, а именно през м. 11.2018 г. чрез осъществяването на три банкови превода, с които задълженията по цитираните четири фактури са погасени. В потвърждение на горните факти с релевантно значение са и събраните по инициатива на страните писмени доказателства съставляващи фактури, международни товарителници, митнически декларации, както и писма потвърждения за извършени разплащания.

За позитивен изход при предявена претенция по чл. 327, ал. 1, пр. 1 ТЗ в тежест на ищеца е да установи възникването на продажбено отношение с ответника, както и че е изпълнил задълженията си по него да достави стоките по фактурите. В тежест на ответника е при доказване на горните факти е да установи, ако е налице положителен факт на плащането/респективно погасяването посредством друг способ предвиден в материалното гражданско право.

Вече се посочи, че визираните по-горе материални предпоставки съставляващи фактическия състав по възникване на субективното право на вземане са се осъществили, като за ответника се е породило паричното задължение да заплати фиксираната във всяка от упоменатите фактури продажна цена. Това насрещно задължение е изпълнено доброволно от адресата му /през м.11.2018 г./, но към момент следващ този на депозиране на исковата молба, респективно преди приключване на устните състезания по делото.

С факта на извършване на тези плащания ответната страна е погасила своя паричен дълг, което означава, че към настоящия момент тя не е адресат на изискуемо парично притезание и предявените срещу нея претенции по чл. 327 ТЗ подлежат на отхвърляне.

Основният спор между страните, който продължава да създава разногласия сред тях е концентриран върху това, дали ответника е дал повод за започване на делото, респективно като последица от това, дали трябва да отговаря пред ищеца за репариране на направените от него разноски. Отговорът на настоящата инстанция е утвърдителен. „В.“ ЕООД с поведението си е предизвикала предприетата спрямо нея искова защита от чуждестранното дружество-ищец, и това е така, защото не е изпълнявала надлежно свои вземания с настъпил падеж за плащане. Отричането на подобна забава застъпвано от ответника е в дисонанс със събраните по делото писмени доказателства и направените от страните признания на факти по материалното правоотношение. Действително от документите съставяни по повод на извършваните доставки на стоки не може да се формира извод за това, каква е била волята на страните относно момента, когато купувачът трябва да осъществи плащане на фиксираната във всяка една от процесните фактура продажна цена.

Тоест какъв е уговорения падеж за изпълнение на това задължение. Изявленията на страните по делото обаче хвърлят светлина по този елемент от материалното правоотношение, а именно че плащането е следвало да става в рамките на срок не по-дълъг от 3 до 4 месеца, считано от момента на получаване на стоката. Отново изявленията на страните направени в пределите на потичащият исков процес разкриват обстоятелството, че към определен момент, а именно в края на 2015 г. те са предвидили, че плащанията по непогасената продажна цена за вече доставени количества стоки занапред ще стават, под формата на начисляване на определен процент /30 %/ над стойността на всяка новоиздавана фактура отнасяща се до осъществявани нови доставки на стоки. По отношение момента на изпълнението на задължението за изплащане на цена по новите фактури обаче няма различие, а именно за тях продължава да важи първоначалния механизъм за определяне на падежа, тоест 3-4 месеца след получаване на стоката. Всяка една от фактурите, по която се търси присъждане на продажна цена в настоящия процес е издадена през 2016 г., което означава, че коментираното договорно вземане става изискуемо след изтичане на срок от 4 месеца, считано от съответната доставката на стоки упоменати в издаваната фактура. Очевидно е, че този срок относно плащане на цената по процесните доставки е изтекъл далеч преди 07.08.2018 г., и вземанията на ищеца за продажната им цена са с настъпил падеж преди визираната дата. В тази връзка възражението на ответника, че неговото поведение не е предизвикало предприетата от кредитора съдебна защита е несъстоятелно. Аргумент за обратното не може да се черпи и от възражението, че длъжника не е бил наясно с банковата сметка, по която задълженията трябва да бъдат изпълнени, и дали тя не е била променена.