Решение № 440 от 01.06.2026, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 440 гр. Ш, **/**/**** г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Ш, X-И СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Жанет М. Христова при участието на секретаря А.СТ.Т като разгледа докладваното от Жанет М. Христова Гражданско дело № 2025363010**** по описа за 2025 година

Предявена е искова молба от адв. Д В М от АК-П със съдебен адрес гр.П, ул.“************“ № 3Б, бл.3, ет.2, ап.3, в качеството му на процесуален представител на Ш. М. М. с ЕГН ********** с адрес гр.Ш, ул.“******“ № 5, вх.2, ет.6, ап.38 срещу „***************“ АД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“******“ № 115Е, ет.4, представлявано от Н П и Л Д.

В исковата молба се сочи, че на **/**/****г. бил сключен Договор за кредит № ***** между ищцата и „******“ ЕООД, съгласно който бил предоставен кредит в размер на 2000 лв., при лихвен процент от 23% и при годишен процент на разходите 49.11%. Общата сума за издължаване била 2 460 лв.. При сключването на договора потребителят можел да сключи договор за гаранция с гарант посочен от кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита, което не било задължително условие на договора. Договора за гаранция била допълнителна възмездна услуга, предоставена от лице, различно от кредитора. Очакваните разходи произтичащи от сключването на договора били в размер на 1540 лв., които не се включвали в ГПР, тъй като не влизали в общите разходи по кредита. В случая обаче чл.5 от договора предвиждал сключването на договор за гаранция, с цел обезпечаване на договора за кредит, като за това следвало допълнително да бъдат заплатени 1540 лв. С договор за цесия вземанията били прехвърлени на ответното дружество, за което ищцата била надлежно уведомена. Ищцата счита, че договорът за кредит е нищожен, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като не са посочени условията по прилагането на лихвения процент – дали е фиксиран или променлив, както не е посочен и общ размер на дължимата по договора възнаградителна лихва, както и такса гаранция, за да се прецени дали посочения лихвен процент отговаря на прилагания от заемателя.

1

Отделно от това ГПР следва да включва всички разходи по кредита, като в случая ГПР е посочено като абсолютна стойност. В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, пряко свързани с кредита, като в случая не става ясно дали е включена такса-гарант или не. Ако не е включена таксата-гарант това води до нарушаване и на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като не е посочен действителния размер на кредита, предвид невключването на сумата от 1540 лв. - възнаграждение по договора за гаранция. Съгласно § 1 от ДР на ЗПК включването на този разход е задължителен, тъй като е пряко свързан с договора за кредит и е известно на кредитора, че се заплаща от заемополучателя. С това ГПР не съответства на прилагания от кредитора ГПР по кредита. Това представлява заблуждаваща търговска практика, което основава преценка за наличие на неравноправна клауза по смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗП, като се цитира дело С-453/10 на Съда на ЕС.

Договора за гаранция бил нищожен и на основание чл.26, ал.1, предл.трето и второ от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави, достига се до значителна нееквивалентност на насрещните престации по него, нарушава принципите на добросъвестност и справедливост, като заобикаля и закона. Поради неотразяването на възнаграждението по него в ГПР се заобикаля закона и на основание разпоредби в ЗПП е недействителен.

В заключение се иска прогласяване недействителността на Договор за кредит № *****, сключен между ищцата и „******“ ЕООД и Договор за гаранция, сключен между ищцата и „********“ ООД, вземанията по които били прехвърлени на ответното дружество.

Препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея били редовно връчени на ответника, като в законоустановения едномесечен срок е депозиран писмен отговор, в който се сочи, че искът за нищожност на договора за кредит е допустим, но неоснователен. В отговора се твърди, че **/**/****г. е сключен договор за цесия между „********“ и заявителя (без да се индивидуализира), като всички вземания са прехвърлени от настоящия цесионер. Ответника бил кредитор на ищцата по силата на Договор за цесия от **/**/****г., като се твърди, че договорът отговаря на законовите изисквания и не съдържа клаузи, които го заобикаля. Лихвите по договора са дължими на основание чл.240 от ЗЗД, които могат да се уговарят задължение на заемателя да заплаща лихва. Размерът на лихвата не бил определен нормативно, а страните могат да определят свободно съдържанието на договора, като единственото ограничение се налага от добрите нрави. Размерът на ГПР в договора не надхвърля 5 пъти размера на законната лихва по чл.19, ал.4 и ал. 5 от ЗПК, за да се счита клаузата за нищожна. Ищцата не била задължена да сключи договор за гаранция, а по силата на чл.5 от договора била длъжна да даде подходящо обезпечение, включително и да избере свой поръчител и в тази връзка сключване на договор с „******“ ЕООД не било задължително условие по договора. Предвид, че ищцата сама избрала поръчителя си още в електронния формуляр за кандидатстване, то не можело да се въвежда твърдение за заблуждаваща търговска практика по чл.68 от ЗЗП. Прави се възражение относно пасивната процесуална легитимация на ответника да бъде ангажирана отговорността му, доколкото ищцата сключила договор с „******“ ЕООД, а не с „***************“ АД. В условията на евентуалност се иска привличането на „******“ ЕООД, като трето лице – помагач на 2 страната на ответника. В заключение молят съдът да отхвърли исковете.

В срока по исковата молба се депозира насрещна искова молба, с която се иска осъждането на ответника по НИМ за сума от 518.11 евро (равняваща се на 1013.34 лв.), представляваща дължима и неплатена главница по договор за паричен заем № ***** от **/**/****г., ведно със законна лихва.

В срока на писмен отговор по насрещната искова молба е депозиран такъв, като се сочи, че предвид недействителността на договора за заем, то насрещната искова претенция била неоснователна, като се цитира съдебна практика. Прави се възражение за прихващане между заплатената от ищцата сума по договора за кредит и гаранция със дължимата от нея главница, при евентуално осъждане.

В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява лично, като не изпраща и представител. Депозирана е молба за разглеждане на делото в отсъствието на ищцата и упълномощения й представител, като се моли исковете да бъдат уважени, поради тяхната основателност. Представя се списък за разноски по чл.80 от ГПК, в който адвокатът сам е определил размерите на адвокатското си възнаграждение.

В съдебно заседание за ответникът по ПИМ и ищец по НИМ не се явява представител, като е депозирано становище по хода по съществото на делото.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, становищата на страните, както и приложимите законови разпоредби, намира за установено от фактическа страна следното:

Страните по делото не спорят, а и видно от представения от ищцата Договор за предоставяне на потребителски кредит от **/**/****г. (лист 9 от делото) между нея и „******“ ЕООД възникнали облигационни правоотношения във връзка с предоставен заем в размер на 2000 лв. Договорът бил сключен за срок от 12 месеца, при договорен лихвен процент от 23.00 % и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 49.11 %.

Кредитополучателят трябвало да върне общо сума в размер на 2 460 лв., включваща главницата от 2000 лв. и лихва от 460 лв. В чл.5 от Договора страните уговорили, че задълженията на кредитополучателя се обезпечавали с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на дружеството. Било посочено, че одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряването на кредита. По делото е представен погасителен план, съгласно който погасителните вноски са сбора от главницата и лихвата по кредита, както и Общите условия на кредитодателя и преддоговорна информация във връзка с предоставения кредит. Между ищцата и „*********“ бил подписан Договор за поръчителство, в който било предвидено заплащане на „такса за предоставяне на гаранция(поръчителство) в размер на 1540 лева, дължима на месечни вноски в размерите, условията и на падежите, уговорени съгласно погасителен план, като съвпадали с падежните дати на заплащането на вноските по кредита.

За изясняване на фактическата обстановка по делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, заключението по която се кредитира от съда, като обективно и пълно дадено. В 3 неоспореното от страните заключение се посочва, че ищцата е заплатила общо 504.47 евро (равняващи се на 986.66 лева) по договора за кредит, като се формирала непогасена част от главницата в размер на 518.11 евро (1013.34 лева). При включването на таксата за поръчителство в ГПР неговата стойност е 328.04% и надхвърляла над 6 пъти установения по закон праг от 50% към датата на сключване на договора.

По материалноправната легитимация на ответника и допустимостта на първоначалните искове: С отговора на исковата молба ответното дружество е възразило, че не е легитимирано да отговаря по предявените искове, доколкото не е страна по договора за кредит, тъй като договорните отношения са възникнали между ищцата (погрешно посочена в отговора с други имена) и „******“ ЕООД.

Във фазата на изготвяне на съдебното решение по делото, съдът счита, че изложените аргументи от ответника за недопустимост на претенциите на ищцата имат правно основание. Чрез договора за цесия се прехвърля единствено вземането от първоначалния кредитор (цедент) към новия кредитор (цесионер), без обаче да се променят страните по съответния договор, сключен с длъжника. Облигационната връзка продължава да съществува между първоначалните страни и не преминава към новия кредитор, който придобива само прехвърленото вземане, но не и правния статус на предишния кредитор.

Предвид на това и доколкото длъжникът не е страна по договора за цесия, същият е легитимиран да се позовава пред цесионера на нищожност на договора само под формата на възражение в рамките на защитата срещу дължимостта на цедираното вземане. За разлика от иска, възражението е отбранително средство за защита. Затова законът допуска то да бъде противопоставено на титуляра на вземането, независимо че той е външно за правоотношението лице. Когато обаче позоваването на нищожност е осъществено от длъжника не с възражение срещу вземането на цесионера, а с иск, както е в случая, надлежен ответник по него е цедентът в качеството му на страна по оспорената сделка. По изключение искът може да бъде предявен и срещу цесионера, но само ако бъде доказано наличието на конкретен правен интерес от това, произтичащ от твърдения за неоснователно обогатяване или недобросъвестност от страна на цесионера, каквито в настоящото производство не са въведени. В този смисъл са Решение № 127 от 30.07.2018г. на ВКС по т.д. № 1103/2017г., II т.о. и Решение № 50048 от 13.06.2023г. на ВКС по т.д. № 605/2022г., I т.о.

Предвид изложеното ответника „***************“ АД, в качеството си на цесионер не е пасивно легитимиран да отговаря по предявените от ищцата установителни искове за прогласяване нищожността на договора по кредит и договора за гаранция, вземанията по които са прехвърлени на ответника с договора за цесия. За правния интерес, който е процесуална предпоставка за предявяване на иск от категорията на абсолютните, съдът следи служебно през време на цялото производство по делото, като при установяването на липсата на такъв производството по първоначалните искове следва да се прекрати като недопустимо, като продължи в останалата си част по насрещния иск, доколкото не е предявен в условията на евентуалност.

4

Въз основа на възприетата от съда фактическа обстановка се правят следните изводи по основателността на насрещния иск:

По делото се установи безспорно, че между ищцата и „******“ ЕООД е бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***** от **/**/****г. с предмет предоставяне на сума от 2000 лв. за срок от една година. В настоящия случай ищецът претендира единствено сумата от 518.11 евро (равняваща се на 1013.34 лв.), представляваща дължима и неплатена главница по Договора за кредит. Предвид на това, че вземането произтича от договор за кредит, то длъжникът в настоящото заповедно производство е потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и съдът дължи служебна проверка, както за съответствие на искането със закона и добрите нрави, така и относно наличието на неравноправни клаузи в договора, по смисъла на ЗЗП.

Разпечатката съдържа 27 от 39 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/57d3c2a4-9170-4d93-867b-d12b7ab5a997