Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 1355 от 02.05.2025, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно частно търговско дело 476/2025
Вид
Определение № 1355
Подписан
02.05.2025
В сила
02.05.2025
Състав
Тотка Калчева, Диляна Господинова, Галина Иванова

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1355 гр. София, 02.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Частно касационно търговско дело № 20258003900476 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Х. Г. Л. срещу определение № 37 от 21.01.2025 г., постановено по в.ч.т.д. № 26/ 2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 3-ти търговски състав, с което е потвърдено определение № 433/ 11.12.2024 г., постановено по т.д. № 148/ 2024 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик. С определението на първоинстанционния съд е оставено без уважение искането на ищеца Х. Г. Л. за освобождаването му от заплащане на държавна такса за образуване на делото.

В частната касационна жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно, защото въззивният съд в нарушение на чл. 83, ал. 2 ГПК не е взел предвид всички обстоятелства, които са от значение за преценката дали ищецът разполага със средства да заплати дължимата държавна такса за предявяване на иска, тъй като не е съобразил и размера на всички разходи, които следва да бъдат заплатени за развитието на съдебното производство. Частният касатор счита, че направената в обжалвания акт преценка е основана на предположения за евентуални доходи на страната, което съгласно практиката на ВКС не е допустимо. Намира, че съдът е трябвало да събере доказателства за това дали не е издадено ново решение на ТЕЛК, касаещо временната неработоспособност на ищеца, както и дали към настоящия момент той все още полага труд по трудов договор, което не е направено.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният 1 касатор поставя четири въпроса, които счита, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, с актове на конституционния съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа изложените в частната касационна жалба доводи и данни по делото, намира следното:

Частната касационна жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното определение, Апелативен съд - Пловдив е приел, че първоинстанционният съд е сезиран с искане от ищеца в производството Х. Г. Л. да бъде освободен от заплащане на държавна такса по делото. Посочил е, че с оглед цената на предявените искове за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди от общо 604 500 лв., дължимата от страната към момента в производството държавна такса е 24 180 лв. При извършване на преценка дали тази такса може да бъде заплатена от ищеца въззивният съд е констатирал, че е налице несъответствие между декларираните обстоятелства относно притежаваните от него и от съпругата му парични средства по банкови сметки и МПС-та и тези, които се установяват от събраните от първоинстанционния съд служебно доказателства за имущественото състояние на лицата. От тези доказателства е видно, че ищецът и съпругата му притежават общо 6 МПС-та, че ищецът е титуляр на банкови сметки и влогове с наличност на средства по тях в общ размер от 51 811, 42 лв., а съпругата му на банкова сметка с наличност на средства по нея от 3 764, 12 лв. Въззивният съд е отчел, че няма данни към момента ищецът да е неработоспособен, тъй като срокът на признатата му с решение на ТЕЛК временна неработоспособност е изтекъл и същият е декларирал сам, че полага труд по сключен трудов договор и получава месечно възнаграждение за това от 933 лв. Взето е предвид и това, че съпругата на ищеца също получава месечен доход и че извършва търговска дейност като едноличен търговец – ЕТ „Василка Милова – Вамила – Елисавета Л.а“, както и че допълнителните разходи, които ищецът има ежемесечно във връзка с влошеното си здравословно състояние са от 300 лв. С оглед на това е направен извод, че ищецът разполага с финансови средства да заплати дължимата по делото държавна такса.

В изложението за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя следните четири въпроса, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното определение: 1) Какви са критериите, които съдът прилага, за да прецени основателността на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, кой е моментът, към който следва да 2 се извърши преценката, дали към дата на подаване на исковата молба или към един поранен период от 8-10 години, за какъвто период са събирани служебно доказателства за наличие на банкови сметки от първоинстанционния съд?; 2) Необходимо ли е в производството по молба по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът да извърши съпоставка между доходите на страната-физическо лице и дължимата държавна такса?; 3) Допустимо ли е съдът да откаже освобождаване от внасяне на държавна такса, мотивирайки се с предположения за евентуални доходи на страната-физическо лице или доходи, с които е разполагала в момент преди искането по чл. 83, ал. 2 ГПК?; 4) Длъжен ли е съдът да разгледа всички обстоятелства, изясняващи материалното състояние на страната, направила искането по чл. 83, ал. 2 ГПК - не само активите, но и пасивите?

Всички тези въпроси, въпреки че са формулирани като отделни, поставят общ правен проблем и ще бъдат разгледани като един обобщен въпрос, който е следният:

Какви са критериите, въз основа на които съдът следва да извърши преценка дали страната, направила искане за освобождаване от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, разполага с достатъчно средства, за да я заплати?

Този въпрос е свързан с прилагане на нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК, поради което има характера на правен. По него има произнасяне в обжалваното определение, в което въззивният съд е разгледал искане на ищеца за освобождаване от държавна такса, дължима за предявяване на исковата молба, като е посочил какви точно факти е съобразил, за да направи извод, че то е неоснователно. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Частният касатор посочва, че са налице всички допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но излага съображения за осъществяване единствено на това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като конкретизира определения на ВКС, по които са дадени разрешения по прилагане на чл. 83, ал. 2 ГПК, на които противоречи обжалваното определение. Ето защо трябва да се приеме, че основанието, на което се иска да бъде допуснато касационно обжалване на акта на въззивния съд, е само това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По въпроса за прилагането от съда на нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК има постановена практика на ВКС, която е както тази, посочена в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, така и служебно известната на настоящия съдебен състав такава - Определение № 573 от 12.07.2011 г., постановено по ч.т.д. № 230/2011 г. по описа на ВКС, І І т.о., Определение № 40 от 01.02.2012 г., постановено по ч.гр.д. № 22/2012 г. по описа на ВКС, II гр.о., Определение № 155 от 07.04.2020 г., постановено по ч.т.д. № 173/2020 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 60267 от 14.06.2021 г., постановено по ч.т.д. № 1164/2021 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 3 от 03.01.2020 г., постановено по ч.т.д. № 2909/2019 г. по описа на 3

ВКС, ІІ т.о., Определение № 481 от 11.11.2019 г., постановено по ч.т.д. № 2062/2019 г. по описа на ВКС, І т.о. и др. В тези актове е прието, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК предвижда възможност да бъдат освободени от заплащане на държавна такса и разноски не само лица, които са без доходи, но и такива, които получават доходи в недостатъчен размер. Преценката дали доходите на страната са достатъчни, за да бъде заплатена дължимата по делото държавна такса, следва да бъде извършена при съобразяване на всички предвидени в закона критерии въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса. След изясняване на общото материално състояние на страната с оглед на посочените обстоятелства съдът е длъжен да извърши съпоставка с пълния размер на дължимата държавна такса, за да прецени дали тя разполага с достатъчно средства за нейното пълно или частично заплащане. Тази преценка трябва да се направи към момента на искането за освобождаване от заплащане на такси и разноски.

Недопустимо е съдът да откаже освобождаване от внасяне на такси и разноски, мотивирайки се с предположения за евентуални доходи на молителя. В Определение № 686 от 12.12.2014 г., постановено по ч.гр.д. № 7091/2014 г. по описа на ВКС, I гр.о., е прието и конкретно, че преценката на съда по чл. 83, ал. 2 ГПК не може да бъде извършвана на основата на предположение за възможността лицето да полага труд и да реализира доход, както и за наличието на приходи от осъществявана търговска дейност при наличието на изрично изявление в декларацията, че такива доходи лицето не получава. В Определение № 3 от 03.01.2020 г., постановено по ч.т.д. № 2909/2019 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., е възприето разрешението, че притежаването на ½ ид. част от къща и два леки автомобила не представлява имущество, което е източник на средства за покриване на дължимата държавна такса.

От мотивите на обжалваното определение е видно, че въззивният съд е изброил обстоятелствата, отнасящи се до притежаваното имущество, семейно положение и здравословно състояние на ищеца, въз основа на които е направил извод, че доходите му са достатъчни, за да заплати държавната такса за разглеждане на предявения иск.

Не е изложил обаче съображения за това какви конкретни по размер доходи счита, че се реализират от част от имуществото, което е взел предвид, като недвижими имоти и моторни превозни средства. Не е посочено дали този вид имущества изобщо са източник на парични средства за своите притежатели към момента на искането по чл.

83, ал. 2 ГПК и ако е така, в какъв размер са тези средства. Освен това при извършване на дължимата преценка по направеното искане за освобождаване от заплащането на държавна такса съдът е основал извода си за имущественото състояние на ищеца и на факта на извършване на търговска дейност от неговата съпруга в качеството й на едноличен търговец, без да са декларирани доходи от такава и без да са установени от 4 съда въз основа на служебно събрана информация. Това е в отклонение от приетото в цитираната практика на ВКС за критериите, които се съобразяват при разглеждане на искане по чл. 83, ал. 2 ГПК, поради което обжалваното определение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос.

Настоящият съдебен състав споделя напълно приетото в цитираната практика на ВКС относно критериите, които съдът дължи да вземе предвид при извършване на преценка дали са налице предпоставки за освобождаване на страна в производството от заплащане на държавна такса и разноски по него. Доколкото въззивният съд е формирал своя извод за неоснователност на искането на ищеца за освобождаване от заплащане на държавната такса въз основа на обстоятелства, които не са сред тези критерии, следва да се приеме, че при постановяване на обжалваното определение той е допуснал нарушение на процесуалната норма на чл. 83, ал. 2 ГПК.

При произнасяне по искането на ищеца Х. Г. Л. за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК първо трябва да бъде установено какви са средствата, с които той разполага и с които може да изпълни това свое задължение, с оглед на дохода му, имущественото му състояние, семейното му положение и здравословното му състояние, за които обстоятелства в производството са събрани доказателства. Тази страна е представила по делото декларация за материално и гражданско състояние, от която се установява, че получава месечен доход от трудова дейност в размер на 933 лв., който се равнява на минималната работна заплата за 2024 г. за страната. Представената декларация, свидетелства и за това, че ищецът има сключен граждански брак, като живее в едно домакинство със съпругата си. Това обстоятелство също следва да бъде съобразено при извършване на преценката за това дали ищецът има възможност да заплати дължимата по делото държавна такса за разглеждане на предявения иск, като бъде взет предвид и размерът на месечния доход на неговата съпруга, както и притежаваните от нея имуществени права. От вписаните в декларацията обстоятелства е видно, че месечният доход на съпругата на ищеца е в размер на 1 200 лв.