Решение № 1189 от 20.10.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1189 гр. София, 20.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова при участието на секретаря Пролетка Асенова като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело № 20251000500721 по описа за 2025 година

Производството е въззивно и се разглежда по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение от 28.04.2023г по гр.д. № 3455/2022г по описа на Софийски градски съд, І-20 с-в са отхвърлени предявените от Х. Б. Д., С. Д., Р. Б. Д. и Б. Б. Д. против Б.

П. Б. и Н. И. В. чрез настойника му М. Х. К. искове по чл. 464, ал.1 ГПК, за признаване за установено, че ответницата Б. П. Б. няма съществуващо вземане към ответника Н. И. В., в размер на 137 244.12 лева, представляващо главница по издадения на 15.11.2011 г. изпълнителен лист по т.д. № 821/2011 г. на Апелативен съд гр. Пловдив.

В жалбата въззивниците - ищци поддържат неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Конкретните оплаквания са против изводите на първоинстанционния съд, че в полза на ответницата Б. като конкуриращ взискател съществува оспореното против същия длъжник вземане. Твърди се, че по делото няма спор по фактите относно извършените против ответникадлъжник В. изпълнителни действия, приключили с публична продан на собствен негов имот, че ответницата Б. образувала изп. дело против същия длъжник В., с когото живеели на семейни начала и имали две общи деца, което било присъединено към тяхното. Нямало спор, и че ответницата Б. се легитимирала като взискател на основание частно правоприемство по изпълнителни листи от 15.11.2011г. и 06.07.2015г., въз основа на което е включена в разпределението по изп. дело 357/2020г. на ЧСИ Г. Н.. Сочи се за неправилен главният извод на съда за валидност и действие на двата договора за цесия, от които ответницата черпела права, като на първо място не било доказано плащане на цената по договорите за цесия, а на следващо, че длъжникът Н. В. в нито един момент не бил уведомен за първата цесия. До този извод 1 съдът стигнал без да обсъди възраженията, че не е платена цената по договорите и че е антидатирано уведомлението по втората цесия, въпреки заявеното оспорване на писмените доказателства, в това число и съдържанието на договора от 14.10.2016г.

/конкретно заключителната разпоредба на стр.4 от договора/. Твърди се също, че съдът не е приложил надлежно тълкуване на договора и неговите разпоредби, уреждащи сключването му под отлагателно условие (плащане на цената), и че направил грешен извод за осъществяването му въз основа само на нотариалното удостоверяване на договора. На следващо място се твърди, че двата договора за цесия нямат действие спрямо взискателите – ищци и ответника –длъжник В. на осн. чл. 99, ал.4 ЗЗД. И на края се твърди, че не е обсъдено по същество възражението им, че прехвърлените и с двата договора вземания са погасени по давност, което освен процесуално допустимо, било и основателно.

Въззиваемите Б. Б. и Н. В. са подали отговори с почти идентично съдържание, с които оспорват доводите, че процесните договори не са произвели действие, тъй като от клаузите не следвало, че са сключени под условие, а отделно били представени доказателства за извършен превод, които съдът отказал на осн. чл. 143, ал.2 ГПК да приеме. На следващо място се правят възражения против оплакванията за ненадлежно връчване на уведомленията по чл. 99, ал.3 ЗЗД. Оспорват се доводите във връзка с изявлението за погасителна давност, като твърдят, че това е материално правно възражение на длъжника, поради това е недопустимо да се упражнява от трето лице, а освен това е лишено от правен интерес, тъй като последиците на давността са насочени към принудителното изпълнение, а не към съществуването на материалното право. В отговора на въззиваемата Б. се възразява против допустимостта на иска с доводи, че ищците не са оспорили вземането в тридневния срок по чл. 462, ал.2 ГПК, поради което отрицателните установителни искове са недопустими.

Софийският апелативен съд, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема следното:

Първоинстанционното производство е било образувано по предявени субективно съединени отрицателни установителни искове по чл.464 ГПК за признаване за установено по отношение на ищците – взискатели и ответниците – длъжник и присъединен взискател, че включеното в разпределение от 04.03.2022г по изп. дело № 357/2020г по описа на ЧСИ Г. Н. вземане на първия ответник присъединен взискател към втория ответник - длъжник в изпълнителното производство в размер на 137 244,12лв не съществува.

В исковата молба като фактически обстоятелства са изтъкнати образуването на изпълнително дело по искане на ищците – взискатели срещу ответника – длъжник, по което в качество на кредитор се е присъединил втория ответник, легитимиращ се като частен правоприемник по силата на два договора за цесия от 06.07.2015г и 14.10.2016г, въз основа на които бил включен в разпределението от 04.03.2021г.

Твърди се, че договорът за цесия от 14.10.2016г не е влязъл в сила, тъй като бил сключен под условие – плащане на цена, което не е настъпило и съответно не легитимира ответника като приобретател по силата на частно правоприемство. На следващо място като факт, изключващ съществуването на вземането, се изтъква липсата на надлежно уведомяване по чл.99, ал.4 ЗЗД и на края, че прехвърлените с двата договора за цесия вземания са погасени по давност.

В срока за отговор ответниците – длъжник и присъединен взискател са направили сходни възражения за действителност на договора за цесия и влизането му в сила предвид спазване изискванията на чл. 99, ал.4 ЗЗД за уведомяване на длъжника, 2 и че правилно не е обсъден довода за погасителна давност, тъй като се касае за материално правен институт и осъществяването на фактическия му състав не ползва оспорващия взискател.

В отговора си ответникът – длъжник на самостоятелно основание е заявил, че признава дълга си към присъединения взискател, както и надлежното си уведомяване, и че няма да се ползва и прави отказ от погасителната давност.

По фактите няма спор, а и се установява от приложените писмени доказателства, че против ответника Н.В. на 15.11.2011г. е издаден изпълнителен лист (л. 46 по номерацията на СГС), с който е осъден да заплати на „Фининвест“ ЕООД сумата от 116 848.92 лева – неустойка за забава и разноски. За събиране на тези вземания е образувано изпълнително дело на 09.12.2011г. по описа на от ЧСИ А. (с молба, л. 107), към което на 12.11.2015 г. е конституиран като взискател „Енерджи Инвест Груп“ ЕАД, придобил вземането от първоначалния кредитор с договор за цесия от 06.07.2015 г. ( л. 195- 199). Производството за събиране на това вземане е продължило от ЧСИ М. (видно от молбата от 12.03.2016г; л. 233-235). Не е спорно и че по изпълнителното дело е извършено едно единствено изпълнително действие – налагане възбрана върху недвижим имот с постановление от 28.12.2011г.

От писмените доказателства се установява, че ищците са конституирани като взискатели по изп. д. №357 2020г по описа на ЧСИ Г.Н., с рег. № *** от КЧСИ на мястото на първоначалния Б. Д., в качеството на негови универсални правоприемници, което е образувано за събиране на парично вземане по два изпълнителни листи в размер от 1 215 503,24лв и 73 067,10лв против същия длъжник -ответникът Н.В.. По същото дело е проведена публична продан на собствения на длъжника имот и на 16.12.2021г. за купувач е обявен ищеца Х. Д. – лично и като пълномощник на останалите ищци (л. 19-32).

На 23.12.2021г. ответницата Б. Б. е обосновала легитимацията си пред ЧСИ Н.М. като кредитор на ответника Н. В. на основание договор за цесия от 17.10.2016г., с който е придобила вземането на „Енерджи Инвест Груп“ ЕАД и поискала оригиналния изпълнителен лист. На същата дата 23.12.2021г. Б. е подала молба за образуване на друго изпълнително дело (л. 45), към която представила изпълнителен лист от 15.11.2011г. (л. 46 и л. 323), както и два договора за цесия - с първия първоначалният кредитор на Н. В. „Фининвест“ ЕООД е прехвърлил чрез договор за цесия вземането си на Енерджи Инвест Груп“ ЕАД, което дружество на 17.10.2016г. е прехвърлило чрез цесия придобитото вземане на ответницата Б.Б.. От съдържанието на първия договор за цесия става ясно, че прехвърлянето на вземането е уговорено от момента на подписването на договора (раздел II, л. 49), както аналогично е предвидено в чл. 1.3 във втория договор за цесия от 17.10.2016 г. (л.51). Във втория договор е посочено, че същият ще бъде заверен нотариално след представяне на доказателства за плащане на цената и на 17.10.2016г. подписите са нотариално удостоверени от нотариус Р.М., рег.

№ ***.

На посочената дата 23.12.2021г., в която е подала молба ответницата Б.Б. е конституирана като взискател по изп. дело №357/2020г. на ЧСИ Н. и присъединена към изпълнението. На 04.03.2022г. ЧСИ Н. е изготвил разпределение по чл.463 ГПК на сумата от 1 263 000 лева, представляваща цената от публичната продан на собствения на длъжника В. недвижим имот, в което е включено паричното вземане на ответницата Б. за сума в общ размер на 144 649.48 лева, които видно от удостоверението по чл. 456 ГПК (л.48), представляват главница по изпълнителен лист от 15.11.2011 г. в размер на 3

137 244,12 лв и 7 297,36лв такси по изп. д. № 20219210402710. В разпределението (л.

59) ЧСИ Н. е определил на взискателите (настоящи ищци) вземане към датата на разпределението в размер на 2 219 301,88 лева, от която за получаване е отредена 983 038,67 лева и 245 759,66лв за Б.Д., а на ответницата и присъединен взискател Б. сума от 61 231,68лв след приспадане на таксите в изпълнението.

Въз основа на така установените идентично факти, които не са били спорни по делото, въззивният състав достига до различни от първоинстанционния съд правни изводи:

Преди да се изложат съображения по същество, касаещи правилността на решението, следва да се обсъди въведения с отговора за първи път довод относно допустимостта на решението, за който се дължи служебна проверка по чл.269 ГПК.

Твърденият в отговора довод, че отрицателният установителен иск по чл.464 ГПК е недопустим, защото ищците не са оспорили вземането в тридневен срок, е неправилен. Пропускането на срока по чл. 462, ал. 2 ГПК не означава, че ищецът губи възможността да заведе отрицателен установителен иск, за да докаже, че вземането не съществува. Този иск е допустим, тъй като с него се оспорва качеството на присъединен кредитор в изпълнителното производство, което спира предаването на сумата, опредЕ. за него с оспореното вземане и при положителен изход ще доведе до изключването му от разпределението по чл.463 ГПК, а не до връщане на получени вече суми. Удовлетворяване на оспорващите кредитори от стойността на продадения имот в по-голям от отредения размер е поставена в зависимост от отричане вземането на конкуриращия кредитор, което обосновава правния им интерес. В конкретния казус страните са процесуално легитимирани в спора по чл.464 ГПК с оглед твърдените качества на първоначален, присъединен кредитор и длъжник, както и оспорване вземането на един от тях в индивидуалния изпълнителен процес.

По същество на заявените оплаквания за неправилност на решението:

С чл.464 ГПК се урежда хипотеза на оспорване от страна на един от взискателите в изпълнителното производство на съществуване на вземането на друг кредитор към същия длъжник чрез предявяване в едномесечен срок от разпределението на иск срещу него и длъжника, по който те имат положението на необходими другари, с което се спира предаването на сумата, опредЕ. за кредитора с оспореното вземане, ако искът бъде предявен в този срок.

По фактите няма спор, че в резултат на извършена в изпълнението публична продан е била събрана сумата от 1 263 000лв., част от която е разпредЕ. за частично погасяване на вземанията на първоначалните взискатели - ищци и ответницата Б. като присъединен взискател. Посоченото обуславя материалната легитимация на ищците, насочили изпълнението върху недвижимия имот на общия им длъжник и качеството на кредитор на конкуриращия ги взискател.