Решение № 6472 от 29.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6472 гр. София, 29.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Г.

Димитър Ковачев при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова като разгледа докладваното от Виолета Йовчева Въззивно гражданско дело № 20211100513037 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

С решение № 20140665/16.06.2021г., постановено по гр. дело № 1023/2020г. по описа на СРС, 168 състав са отхвърлени предявените от В. С. В. против Г. Г. Л., В. Г. Л., В. Г. Л. – А. и И. Д. – Л. установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 37 ЗАдв., вр. чл. 36, ал. 1 ЗАдв. вр. чл.

266 33Д и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено между страните, че ответниците дължат разделно сумата 7280 лева, представляваща незаплатено възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 21.07.2014г. и сумата 3705.00 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 01.07.2014 г. до 21.03.2019г., ведно със законна лихва върху главницата от 15.05.2019г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 26889/2019 г. по описа на СРС, 168 състав, като неоснователни. Със същото решение са отхвърлени предявените от Г. Г. Л., В. Г. Л., В. Г. Л. – А. и И. Д. – Л. насрещни: иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за правна защита и съдействие с № 444747 от 21.07.2014г., иск с правно основание чл. 29, пр. 4, вр. чл. 29, ал. 1 ЗЗД за унищожаване на 1 договор за правна защита и съдействие с бл. № 444747 от 21.07.2014г. и иск с правно основание чл. 34 ЗЗД за присъждане на сумата от 3600 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие бл. № 444747 от 21.07.2014г., както и сумата 1600 лв., представляваща заплатена държавна такса.

Срещу така постановеното решение в частта, с която предявените от В.

С. В. против Г. Г. Л., В. Г. Л., В. Г. Л. – А. и И. Д. – Л. установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 37 ЗАдв., вр. чл. 36, ал. 1 ЗАдв. вр. чл. 266 33Д и чл. 86 ЗЗД са отхвърлени, е подадена въззивна жалба от ищеца – В. В., с оплаквания за неправилност, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Във въззивната жалба се поддържа, че дължимата от ответниците парична сума, съгласно сключения помежду им договор за правна защита и съдействие, не е заплатена, противно на извода, до който е достигнал първоинстанционният съд. Счита, че ответниците с предявяване на насрещен иск за заплащане на сумата от 3600 лв., представляваща заплатена от тях по процесния договор сума, са направили признание относно заплащането само на част от дължимото адвокатско възнаграждение. Поради изложеното твърди, че макар в процесния договор да е вписано, че уговореното адвокатско възнаграждение е платено в брой, договорът не би могъл да бъде разглеждан като разписка за действителното плащане на възнаграждението. Поддържа, че практиката, на която се позовава съдът, за да обоснове извод за неоснователност на предявените искове, не е относима към отношенията между клиент и адвокат, а касае единствено наличието на основание за присъждане на разноски в полза на страна по делото. Излага доводи, че заповедта за изпълнение е влязла в сила спрямо В. Л., В. Л. – А. и И. Д. – Л., тъй като същата им е връчена чрез Г. Л., който е подал възражение срещу заповедна единствено в лично качество, като подписаните от него възражения на останалите трима ответници са подадени без да има валидно учредена представителна власт. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено и предявените от него искове да бъдат изцяло уважени. Претендира разноски.

Въззиваемият – ответник Г. Л. в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва по подробно изложени съображения. Поддържа, че уговореното по процесния договор за правна защита и съдействие адвокатско възнаграждение е изцяло заплатено, 2 до какъвто извод правилно е достигнал и първоинстанционния съд. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната му част.

Въззиваемите – ответници В. Л., В. Л. – А. и И. Д. – Л. не са подали отговор на въззивната жалба в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК.

С последващи молби в хода на устните прения изразяват становище за неоснователност на въззивната жалба, по подробно изложени съображения.

Решение № 20140665/16.06.2021г., постановено по гр. дело № 1023/2020г. по описа на СРС, 168 състав в частта, с която предявените от Г. Г.

Л., В. Г. Л., В. Г. Л. – А. и И. Д. – Л. срещу В. С. В. насрещни искове са отхвърлени, не е обжалвано от ищците, поради което е влязло в сила.

Софийски градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

Предявени са иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 37 ЗАдв., вр. чл. 36, ал. 1 ЗАдв. вр. чл. 266 33Д за признаване на установено между страните, че ответниците дължат разделно по равно сумата от 7280 лева, представляваща незаплатено възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 21.07.2014 . и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено дължимостта на сумата 3705лева, представляваща обезщетение за забава за периода 01.07.2014 г. до 21.03.2019г., ведно със законна лихва върху главницата от 15.05.2019г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. Nº26889/2019 г. по описа на СРС, 168 състав.

Предявените установителни искове са процесуално допустими, тъй като са налице освен общите положителни процесуални предпоставки за упражняване на правото на иск и специалните такива, предвидени за производството по реда на чл. 422 ГПК, доколкото е издадена заповед за изпълнение, срещу която в законоустановения срок по чл. 414, ал. 2 ГПК ответниците са възразили, с оглед на което ищецът е подал и настоящата искова молба. Подаването на възражения срещу издадената заповед за изпълнение в законоустановения срок по чл. 414, ал. 2 ГПК, чрез Г. Л., е 3 изрично потвърдено от В. Г. Л., В. Г. Л. – А. и И. Д. Л. /в каквато насока същите са направили изрични волеизявления и във въззивното производство/, поради което не следва да бъдат споделени наведените от въззивника оплаквания за влизане в сила на заповедта за изпълнение спрямо длъжниците В. Г. Л., В. Г. Л. – А. и И. Д. Л.. Налице са процесуални предпоставки за допустимост на предявените искове, поради което и постановеното по тях решение е допустимо.

При преценка правилността на първоинстанционното решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира следното:

За да отхвърли предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 37 ЗАдв., вр. чл. 36, ал. 1 ЗАдв. вр. чл. 266 33Д за признаване за установено дължимостта на сумата от 7280 лв., първоинстанционният съд е приел, че по делото се установява наличието на валидно възникнало облигационното правоотношение между страните въз основа на договор за правна защита и съдействие № 444747/21.07.2014 г., както и изпълнение на поетото по силата на договора задължение за ищеца.

Изложил е доводи, че в процесния договор се съдържа изявление на страните за плащане на уговореното възнаграждение в размер на 7280 лв. в брой, поради което същият има значението на разписка за извършеното плащане, с оглед на което е достигнал и до извод за неоснователност на предявения иск.

Предявеният иск има за предмет съществуването на вземане на ищеца, като в съответствие с общото правило на чл.154, ал.1 ГПК, в негова тежест е да установи основанието, от което то произтича, а ответниците - че са платили или основанието, поради което считат, че не дължат процесната сума. В случая по делото е установено, че страните са били обвързани от облигационни отношения по силата на договор за правна помощ и съдействие № 444747/21.07.2014г., сключен между ищеца В. В. и ответниците - Г. Л., в лично качество и като пълномощник на В., В. и И. Л.и (по силата на представените по делото пълномощни от 06.06.2014г.).

По правната си същност този договор е такъв за поръчка, поради което на общо основание са приложими освен правилата на Закона за адвокатурата и правилата на общия закон, регламентиращи този вид договори - чл. 280 и сл. от ЗЗД, като по силата на постигнатото между страните съглашение доверителят възлага, а довереникът се задължава лично да извърши за сметка 4 на доверителя определени правни действия, съдържанието на което задължение се обуславя от предмета на поръчката – в конкретния случай предявяване на отрицателен установителен иск за недължимост на сумата от 25800 щатски долара.

Съгласно възприетото в Тълкувателно решение №6/2012 от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, разноските за правна защита са разходи за производството и включват възнаграждението за един адвокат - чл.78, ал.1 ГПК. Договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване и с него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че само са договорени. В договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин - например по банков път.

Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение.

Настоящият състав на съда намира, че не следва да бъде споделено наведеното от въззивника оплакване за неотносимост към предмета на спора на така даденото тълкуване. Обстоятелството, че тълкувателното решение е постановено по повод изясняване на въпроса за разпределяне на разноските в хода на исковото производство, не дава основание да се приеме, че даденото с него тълкуване не следва да намери приложение в хипотезата, в която предмет на спора са облигационните отношения между клиента и адвоката.

Неоснователен е и довода в жалбата, че е налице признание на ответниците за заплащане на сумата 3600 лв., поради което за разликата над този размер до пълния уговорен – 7280 лв., исковете следва да бъдат уважени.

В срока по чл. 131 ГПК от ответниците няма направени такива изрични изявления, за да бъдат ценени по реда на чл. 175 ГПК. В депозирания в първоинстанционното производство отговор на Г. Г. Л. се сочат и други сключени между страните договори, като сумата 3600 лв. се твърди да е платена през м. ноември 2014г., а процесният договор е сключен през м. юли 5

2014г. Отделно от това, в отговорите на всички ответници по чл. 131 ГПК са налице изявления, че всички дължими суми по всички сключени между страните договори за правна защита и съдействие са заплатени. Същите изявления са налице и в отговорите на въззивната жалба. С оглед изложеното, не може да бъде споделена тезата на въззивника, че с предявяването от ответниците на насрещен иск за заплащане на сумата от общо 3600 лв., е налице признание на факт от тяхна страна по първоначално предявения иск, че това е цялата заплатена сума по процесния договор за правна защита и съдействие. Настоящият състав на съда намира, че така наведеното в хода на процеса твърдение за заплащане на сумата от 3600 лв. не може да бъде разглеждано като признание на правнорелевантен факт, респективно за признание на иска по смисъла на чл. 237 ГПК, а представлява единствено защитно поведение на ответниците по повод на предявените от тях насрещни искове. С оглед обстоятелството, че решението в частта, с която предявените насрещни искове са отхвърлени, е влязло в сила, тези доводи са извън предмета на настоящото производство. В процесния договор по делото изрично е отбелязан размера на уговореното между страните адвокатско възнаграждение – 7280 лв., като е направено отбелязване за начина на плащане на процесната сума - в брой. По вече изложените съображения, въззивната инстанция намира, че по този начин в договора, който представлява частен удостоверителен документ, подписан от страните по спора, е обективирана разписка за плащане на така посочената сума.