Решение № 1162 от 26.09.2024, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1162 гр. Пазарджик, 26.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христо Георгиев при участието на секретаря Стоянка Миладинова като разгледа докладваното от Христо Георгиев Гражданско дело № 20245220101334 по описа за 2024 година

Подадена е искова молба от В. К. К., ЕГН-********** от гр.Велинград срещу „Вива Кредит“ АД, ЕИК- 201995287, седалище и адрес на управление: гр.София.

Предявените искове са с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22, във вр. с чл. 10а, чл. 11, чл. 19 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

В подадената искова молба пълномощникът на ищцата твърди, че ищцата е страна по Договор за паричен заем Standard 14 № 5606212/27.04.2020г., подписан с ответното дружество „Вива Кредит“ АД.

Твърди, че съгласно чл.1 ал.3 от договора, ищцата трябва да заплати такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем в размер на 754.80 лева. Твърди, че съгласно чл.2 от договора за паричен заем, ищцата трябва да върне сумата по кредита с включена такса за експресно разглеждане в общ размер на 2264.70 лева, при сума на получаване е размер на 1200.00 лева, при ГПР 49.38%, годишен лихвен процент 40.32 % и лихвен процент на ден 0,11 при срок на кредита от 30 вноски, като наред с това в чл.4 ал.2 от договора е предвидено и заплащането на неустойка в размер на 503.10 лева.

По този начин общата сума, която ищцата следва да заплати е в размер на 2767.80 лева.

1

Счита, че клаузата съдържаща се в чл. 1 ал. 3 от Договор за паричен заем Standard 14 № 5606212/27.04.2020 г., сключен между ищцата и „Вива Кредит“ АД, която предвижда заплащането на такса за експресно разглеждане на документите в размер на 754.80 лева и клаузата съдържаща се в чл.4 ал.2 от ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ Standard 14 № 5606212/27.04.2020г. сключен между ищцата и „Вива Кредит“ АД, която предвижда заплащането на неустойка в размер на 503.10 лева, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.10а, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, съображенията ми за това са следните: Сочи, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 то, вр. от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС /Решение№4/2009г. по т.д. №395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.

№5093/2007г„ определение № 877 по т.д.№ 662/2012г. и др/. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ,ал.1,предл.3 от ЗЗД. Сочи, че поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на подзащитния ми с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Твърди, че в тази връзка предвидените клаузи на чл.1 ал. 3 и чл.4 ал.2 от Договор за паричен заем Standard 14 № 5606212/27.04.2020г. спрямо който се дължи сумите в размер на 754.80 лева и 503.10 лева са изцяло уговорени в противоречие с принципа на добрите нрави и принципа на справедливостта. Така предвидената сума е прекомерна и в размер на почти сумата на отпуснатия кредит, като чрез 2 заплащане на сумите по чл. 1 ал.3 и чл.4 ал.2 от Договора, последният се оскъпява двойно. Всичко това води до една значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на подзащитната ми с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Сочи, че възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителната услуга по чл.1 ал.3 от договора за паричен заем предвиждаща заплащането на „такса за експресно разглеждане на документи“ в размер на 754.80 лева, като чрез същата се води до явно противоречие с чл. 10а от ЗПК. Сочи, че съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидените клаузи в чл.1 ал.З и чл.4 ал.2 от Договор за паричен заем Standard 14 № 5606212/27.04.2020г. са и неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същите са необосновано високи. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. По посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесиите клаузи предвиждащи заплащането на „такса за експресно разглеждане на документи“ и „неустойка“ в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително възнаграждение в размер на над размера на отпуснатия кредит. По този начин, клаузите предвиждащи заплащането на допълнителни услуги са неравноправни по смисъла на чл.143,т.5 от ЗЗП, тъй като същите са необосновано високи.

Основната цел на така уговорената клаузи е да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. В същия смисъл и решение № 511 от 17.04.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 324/2018 г. Последователна е и практиката, че неустойка която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, 3 обезщетителна и санкционни функции , е нищожна, поради противоречие с добрите нрави: Решение № 107 от 25.06.2010г., на ВКС по т.д.№ 818/2009г., II т.о, Решение № 511 от 17.04.2018г., на Окръжен съд Пловдив по в.гр.д.№ 324/2018г.

Сочи, че с предвиждането за заплащане на „такса за експресно разглеждане на документи“ и „неустойка“ се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя , настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/ , изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по допълнителните услуги се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. В тази насока е последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната:

Решение № 353 от 31.01.2018 г. на PC- Пловдив по гр. д. № 8333/2017 г., Решение № 1445 от 07.06.2019 г. на PC- Бургас по гр. д. № 6370/2018 г., 4

Решение № 373 от 14.11.2018 г. на PC- Габрово по гр. д. № 1114/2018 г., Решение № 1081 от 24.07.2019 г. на PC- Пазарджик по гр. д. № 3618/2018 г., Решение № 1411 от 15.04..2019 г. на PC- Пловдив по гр. д. № 18339/2018 г., Решение № 425 от 04.05.2018 г. на PC- Шумен по гр. д. № 51/2018 г., Решение от 12.03.2020 г. на ОС- Пазарджик по в.гр. д. № 88/2020 г.

Сочи, че посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за неустойка и такса експресно разглеждане са неравноправни по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО, /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/. Твърди, че има нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива 93/13/ЕИО е регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, каквито са клаузите за заплащане на „такса за експресно разглеждане на документи“ и „неустойка“. В тази насока е и практиката на Съда на Европейския съюз- Решение по дело С-618/10, Решение по дело С[1]415/11, и цитираната в него практика. Счита, че съдържаща се в чл.1 ал. 3 от Договор за паричен заем Standard 14 № 5606212/27.04.2020г. сключен между доверителката ми и „Вива Кредит“ ООД, която предвижда заплащането на такса за експресно разглеждане на документите в размер на 754.80 лева и клаузата съдържаща се в чл.4 ал.2 от ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ Standard 14 № 5606212/27.04.2020г. сключен между доверителката ми и „Вива Кредит“ ООД, която предвижда заплащането на неустойка в размер на 503.10 лева са нищожни на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПК.

Твърди, че съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Считам, че клаузите в чл.1 ал.3 и чл. 4 ал. 2 от Договор за паричен заем Standard 14 № 5

5606212/27.04.2020г. не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл.

146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия Договор за паричен заем Standard 14 № 5606212/27.04.2020г. по безспорен начин се установява, че клаузите на чл. 1 ал.

3 и чл. 4 ал. 2 от същия са част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл е и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Счита, че компетентен да разгледа настоящия спор, спрямо разпоредбата на чл.113 от ГПК е Районен съд Пазарджик. Доколкото отпуснатия кредит на ищцата, като физическо лице, представлява финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП, доверителката ми има качеството на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 от ЗПК, както и по смисъла на § 13,т. 1 от ДР на ЗЗП, т.е. приложима е разпоредбата на чл.113 от ГПК.