Определение № 1602 от 17.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1602 гр. София, 14.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгений Стайков

Членове:

Галина И.а

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Евгений Стайков Касационно търговско дело № 20238002901955 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Фератум България“ ЕООД срещу решение № 63 от 09.05.2023 г., постановено по в.т.д. № 49/2023 г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1476/25.11.2022 г. по гр.д. № 921/2022 г. на Русенски районен съд. С първоинстанционното решение е прогласена нищожността на договор за предоставяне на потребителски кредит № 1043438/20.07.2021 г., сключен между „Фератум България“ ЕООД и Т. Х. С..

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се, че в нарушение на процесуалните правила по чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният състав не е обсъдил всички правнорелевантни твърдения на страните, както и че не е преценил всички относими за спора доказателства. Твърди се, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение като не се е произнесъл по молбата на дружеството от 21.04.2023 г. за спиране на производството на основание чл. 633, вр. с чл. 631, ал. 1, изр. 1 ГПК, тъй като образуваното въз основа на преюдициално запитване дело № С-714/22 на СЕС има за предмет въпроси, които са от значение за правилното прилагане на закона при решаване на настоящия спор. Според касатора окръжният съд е нарушил и разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК, отказвайки събиране на допълнителни доказателства, въпреки че в приетия доклад пред първата инстанция не е извършено правилно разпределение на доказателствената тежест. На последно място се излагат съображения за очевидна неправилност на решението като се акцентира върху дадената от въззивния съд противоречива квалификация на обезпечението по 1 процесния договор за кредит ту като договор за гаранция, ту като договор за поръчителство. Иска се отмяна на въззивното решение, отхвърляне изцяло на предявения иск и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност е обоснована с доводите, изложени в касационната жалба, за противоречива квалификация в мотивите на атакуваното решение на уговореното обезпечение по процесния кредит.

Отделно в изложението са формулирани следните три процесуалноправни въпроси:

1. „ При направено възражение по чл. 236, ал. 2 ГПК за липса на мотиви в първоинстанционния съдебен акт, досежно приетото за установено от фактическа и правна страна, длъжен ли е въззивният съд мотивирано да се произнесе по възраженията и анализа на доказателствата?“;

2. „Допустимо ли е въззивният съд мълчаливо да препрати към мотивите на първоинстанционния съд и да не отговори на всички доводи, възражения и твърдения във въззивната жалба в рамките на предмета на лроверката по чл. 269 ГПК?“;

3. „Дали когато съд е отправил преюдициално запитване, спирайки производството по своето дело, подлежат на спиране и производствата по други дела, пред които стои за разглеждане същият правен въпрос?“.

Твърди се, че първите два въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 72/13.04.2016 г. по гр.д. № 3582/2015 г. на III г.о.; решение № 40/04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на IV г.о.; решение № 257/13.12.2016 г. по гр.д. № 2436/2016 г. на III г.о. и решение № 184/17.12.2018 г. по т.д. № 2781/2017 г. на I т.о. По отношение на третия въпрос се сочи, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от Т. Х. С. , в който се поддържа, че не са налице релевираните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Сочи се, че първите два въпроса не са решени в противоречие с практиката на ВКС, доколкото въззивният съд е взел предвид релевантните за спора доказателства и е дал отговор на доводите на страните. Твърди се, че оплакванията на касатора за необсъждане на доказателствата и доводите на страните са формулирани общо, както и че съдът разполага с правомощието служебно да изследва наличието на нищожни клаузи.

Излагат се доводи за неотносимост за настоящия спор на третия въпрос, поради неидентичност на поставените въпроси, въз основа на които е било образувано дело № С-714/22 на СЕС. Сочат се съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се заплащане на адвокатско възнаграждение на 2 основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалвано т о решение въззивният състав от Русенски окръжен съд е потвърдил решение № 1476/25.11.2022 г., постановено по гр.д. № 921/2022 г. на Русенски районен съд, с което по иск на Т. Х. С. е прогласена нищожността на договор за предоставяне на потребителски кредит № 1043438/20.07.2021 г., сключен между ищцата и ответника „Фератум България“ ЕООД поради противоречие на договора с императивни норми на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД.

С определение от 06.04.2023 г., въззивният състав е оставил без уважение направените с въззивната жалба на „Фератум България“ ЕООД доказателствени искания. Съдът е приел, че не са налице основанията по чл. 266 ГПК, изключващи забраната да се сочат и представят доказателства пред въззивната инстанция. С въззивното решение съдът е изложил съображения за липсата на допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с искането във въззивната жалба по чл.

266, ал. 3 ГПК за събиране на допълнителни доказателства, посочвайки също, че поисканите доказателства (погасителен план, съдебно-икономическа експертиза и разпит на свидетел) се явяват неотносими за спора, доколкото платените от ищцата суми по договора нямат отношение към валидността на договора за кредит.

Въззивният съд е отразил, че с въззивната жалба не се оспорва установената от първата инстанция фактическа обстановка, от значение за иска за прогласяване нищожността на процесния договор, а именно, че:

- на 20.07.2021 г. между страните е сключен договор № 1043438, по силата на който на ищцата е предоставен потребителски кредит в размер на 6 000 лв. с лихвен процент по заема 35 % и годишен процент на разходите 49.66%. Уговорен е срок и начин на плащане - 18 вноски, съгласно погасителния план към договора;

- съгласно чл. 5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Fenatum Bank в полза на дружеството. Със сключването на договора кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и юридическо лице, което да бъде одобрено от кредитора в процедурата по кандидатстване. От приложения план към договор за гаранция № 1043438 е видно, че 3 кредитополучателката дължи заплащането на възнаграждение на дружеството-гарант чрез заплащането на месечни вноски в общ размер 5 940 лева за срока на действие на кредитния договор;

- не е спорно, че ищцата е усвоила изцяло отпуснатата сума;

-от неоспореното от страните заключение по СТЕ е видно, че при попълване на заявление за отпускане на кредит на интернет страницата на „Фератум България“ ЕООД се визуализират полета за въвеждане на лични данни, посочване на приходи за произход на средства, вид заетост, посочване начин на плащане и „Избери Гарант“ с две възможни опции: гаранция от Фератум Банк и Личен Гарант/поръчител. При избор на първата опция се визуализират месечни вноски по гаранция от Фератум Банк . След подаване на искането за кредит на ищцата по ел.поща са изпратени Стандартен европейски формат и Общи условия за предоставяне па потребителски кредит, като договорът се счита сключен с потвърдителен SMS от Т. С.;

- от представените по делото преддоговорна информация в стандартен европейски формуляр и погасителен план към договора за гаранция, сключен между ищцата и третото за настоящето производство лице „Фератум Банк“ Малта е видно, че разходите на кредитополучателя за възнаграждение по договора за поръчителство с предложено от кредитора лице „Фератум Банк“ Малта не са включени при изчисляване на годишния процент на разходите, които са определени в размер на 49.66 %.

Според въззивната инстанция спорът между страните е единствено относно приложимите към посочените по-горе факти правни норми. За решаване на спора съдът се е позовал на разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, където е дадена легална дефиниция за „общ разход по кредита за потребителя“, като примерно са изброени възможни разходи, които следва да се считат като част от общия разход по кредита.

Подчертал е, че за преценката за „общ разход по кредита за потребителя“ важат следните критерии - дали разходите са пряко свързани с договора за потребителски кредит, известни ли са на кредитора, както и когато се касае за разходи за допълнителни услуги, дали сключването на договор за услуга е задължително условие за получаване на кредита.

Съдът е акцентирал върху факта, че в случая възнаграждението по договора за гаранция е в размер на 5 940 лв., представляваща 99% от заемната сума и надхвърляща два пъти и половина възнаградителната лихва. Посочено е, че това възнаграждение се събира от ответното дружество заедно с дължимите месечни вноски по договора за потребителски кредит, които са формирани по начин, по който дължимата месечна сума по договора за кредит и по договора за гаранция е в общ размер на 780 лв.

Въззивният съд е обосновал извода, че уговореното възнаграждение по договора за гаранция, макар и сключен с лице, различно от кредитора, е пряко свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в общите разходи по кредита при 4 изчисляване на годишния процент на разходите. Посочил е, че макар технически д а е била осигурена възможност за сключване на договор за кредит с ответното дружество и без сключване на договор за гаранция с предложеното от него и свързано с него юридическо лице, поставените условия, на които следва да отговаря личния гарант, на практика изключват или поне силно ограничават тази възможност. Подчертал е, че в случая сключването на договор за гаранция е било задължително условие за сключване на договора за кредит, след като договора за гаранция е сключен от ищцата с посочено от ответника лице и при условия, които потребителят не може да предоговори и измени.

Според съда сключването на договора за поръчителство представлява допълнителна услуга за потребителя, която е пряко свързана с договора за кредит и разходът за него следва да бъде включен в общите разходи по кредита при изчисляване на годишния процент на разходите. В тази връзка и с оглед представената на ищцата преддоговорна информация, където е посочен годишен процент на разходите, който е различен от действителния по договора, въззивният състав ( аналогично на първата инстанция) е приел, че посочването на само част от действителните разходи по договора за потребителски кредит и изключването на друга част от тях при изчисляване на годишния процент на разходите представлява нарушение на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което обуславя недействителността на договора за кредит от 20.07.2021 г. на основание чл. 22 ЗПК.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.