Решение № 3624 от 19.06.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№.................... град София, 19.06.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV A въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА

КАЦАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА

ТАШЕВА младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 7419 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 542765 от 22.11.2018 г., постановено по гр. д. № 47041/2016 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 119-ти състав, районният съд е отхвърлил предявените от Н.Ц.К., ЕГН **********, срещу Я.А.И., ЕГН **********, обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 вр. чл. 538, ал. 1 вр. чл. 463, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че ответника му дължи суми, както следва: 13 300 лв. по запис на заповед, издаден от ответника в полза на ищеца на 16.02.2015 г. и предявен за плащане на 19.11.2015 г., и сума в размер на 211 лв., представляваща лихва за забава за периода от 24.11.2015 г. до 19.01.2016 г., ведно със законна лихва върху главницата от 19.01.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК на 10.03.2016 г. по ч. гр. д. № 2682/2016 г. по описа на СРС. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съдът е разпределил отговорността за разноските, като с оглед изхода на спора е възложил същите в тежест на ищеца – Н.Ц.К..

Срещу постановеното решение в указания законоустановен срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от Н.Ц.К., в която се излагат подробни доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението. Поддържа се, че е допуснато нарушение от районния съд при разпределяне на доказателствената тежест по делото. Сочи се и че правото на защита на ищеца в производството е било нарушено. Оспорват се изводите на районния съд за нищожност на записа на заповед на посочените в решението основания. Поддържа се, че същият е издаден във връзка с втората авансова вноска по договора, но обезпечава изпълнението на ответника по целия договор. Твърди се, че дори да се приеме, че документът няма характер на ценна книга, същият се конвертира в разписка, обезпечаваща връщане на предварително платеното възнаграждение в случай че ответникът не изпълни задълженията си. Поддържа се, че такова безспорно е налице с оглед приетите по делото заключения на съдебно-технически експертизи, включително такава по ч. гр. д. № 202/2016 г. по описа на РС Сливница и събраните по делото гласни доказателства. Съобразно изложените подробни доводи във въззивната жалба се иска обжалваното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.

В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия – Я.А.И., в която е заявено становище за неоснователност на същата и за правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Поддържа се становището за нищожност на записа на заповед. Акцентира се, че липсва съгласие на страните по каузалния договор записа на заповед да обезпечава заплащане на обезщетение за неизпълнение на всички задължения на ответника. Сочи се, че същият е за гарантиране плащането на аванса за първия етап на процесния договор. Претендират се разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. Заявено е становище и в писмена защита.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 вр. чл. 538, ал. 1 вр. чл. 463, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Претендирана е и законна лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното плащане на вземанията.

По аргумент от чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и е допустимо. Въззивният съд споделя изцяло мотивите на районния от фактическа и правна страна, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с непреклудираните възражения и доводите, изложени в жалбата, е необходимо да се посочи следното:

Съгласно задължителните указания, дадени в т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д.

№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.

Предвид разясненията, дадени в горепосоченото тълкувателно решение и с оглед изложените фактически твърдения в исковата молба и уточнение към нея от процесуалния представител на ищеца в открито съдебно заседание пред районния съд, проведено на 22.05.2017 г. и в становище от 05.06.2017 г., противно на доводите във въззивната жалба, не са допуснати нарушения при изготвяне на доклада по чл. 146 ГПК, включително при разпределяне на доказателствената тежест. Неоснователно и е възражението в т.

3.1. от въззивната жалба, че на ищеца не е указано да посочи неизпълнението на кои задължения по договора твърди да е обезпечено с представения за ценна книга документ и да докаже твърдените от него факти. Районният съд е дал правилни и законосъобразни указания на страните, като им е указал, че с оглед заявените от ищеца фактически твърдения негова е доказателствената тежест да установи пълно и главно, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) издаване на валиден запис на заповед и неговото предявяване на ответника, 2) каузалното правоотношение, което твърди да е обезпечено с него, 3) изпълнение на задълженията си по същото и 4) неизпълнение на поетите задължения по него от страна на ответника.

Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство за вземането. Със специалните разпоредби на чл. 455 - чл. 538 ТЗ законодателят е придал на ментелничните ефекти абстрактен и строго формален характер.

За да произведе законодателно придаденото му правно действие на менителничен ефект, записът на заповед следва да бъде обективиран в писмен документ, съдържащ точно определени реквизити – чл. 535 ТЗ. Липсата на някой от тях лишава документа от предвиденото от законодателя съдържание и последици – чл. 536, ал. 1 ТЗ. Изключенията, при които се запазва характера му на абстрактна сделка, въпреки липсата на отбелязани в него падеж, място на издаване и място на плащане, са изрично предвидени с разпоредбите на чл. 536, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 ТЗ, в които е посочено и по какъв начин в тези случаи следва да бъде тълкувана волята на издателя.

В процесния случай документът, на който ищеца основава претенциите си, съдържа наименованието „запис на заповед" в текста на документа, посочени са място и дата на издаване, място на плащане и документът е подписан, като ответникът не оспорва, че подписът е положен от него.

Липсва, обаче, ясно и конкретно определен падеж на задължението. От съдържанието на документа не става ясно кога е платима посочената в него сума, т.е. представеният по делото запис на заповед не отговаря на изискването на чл. 486, ал. 1 ТЗ, поради което е нищожен по аргумент от чл. 486, ал. 2 ТЗ, в който смисъл са и доводите на въззиваемия-ответник, релевирани с отговора на исковата молба. Процесният запис на заповед въззивният съд намира за нищожен и поради липса на поето от издателя безусловно обещание да плати определена сума пари съобразно изискването на чл. 535, т. 2 ТЗ. В същия е посочено, че претендираната главница в размер на 13 300 лв. е платима на предявяване при неизпълнение на задълженията по сключен между страните договор № 24 от 16.02.2015 г., т. е. в документа е поставено условие за пораждане на действието на поетото задължение за плащане. Видно от съдържанието на документа, възникването на задължението на издателя е обвързано от евентуалното възникване на задължение за плащане на такава сума по каузалното правоотношение, т.е. налице е условие, единствено при сбъдването на което ценната книга би се реализирала като основание за плащане.

В обобщение, по изложените съображения, следва да се приеме, че процесният документ не е запис на заповед, т.е. не е налице първата предпоставка за основателност на предявения главен иск. Предвид изложеното, предявената главна установителна искова претенция, по която сумите се претендират на основание издаден запис на заповед, е неоснователна.

С оглед неоснователността на иска за претендирана главница в размер на 13 300 лв., неоснователен и предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихви за забавено плащане на същата в посочения в заявлението по чл. 410 ГПК и в исковата молба период.

За пълнота и във връзка с доводите на въззивника е необходимо да се посочи, че от доказателствата по делото не се установява не само издаването на валиден запис на заповед, но и твърдения от въззивника обезпечителен характер на същия. В исковата молба и уточнения към нея въззивникът твърди, че обсъжданият документ е издаден във връзка с втората авансова вноска по договор № 24/16.02.2015 г. за строителство, но обезпечава изпълнението на задълженията на ответника по целия договор.

Между страните не е спорно и от представените по делото доказателства се установява сключването на посочения договор за строителство между ищеца, в качеството на възложител, и ответника, в качеството на изпълнител, по силата, на който ответникът е приел да извърши по поръчка на възложителя строително-монтажни работи съгласно приложение 1 и конструктивен проект, неразделна част от договора и посоченото в чл. 1 от договора.

В чл. 3 е уговорено плащане на възнаграждение от страна на възложителя за доставка и монтаж на материали, както следва: 13 300 лв. авансово – за направа на дървена конструкция и покрив по представвен от него проект, срещу подписана запис на заповед за сумата, 13 300 лв. авансово – за ПВЦ дограма, изолация, външна фасада, водосток, улици, електроизолация, ВиК, по предоставен от възложителя проект, отново срещу издаден запис на заповед, и 11 400 лв. авансово – за гопсокартон, плочки за баня, ламинат врати – входна и вътрешна, латекс, също срещу подписан запис на заповед.

Разпечатката съдържа 29 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/57c1273c-e4c9-43a5-88e0-0b184df46611