Решение № 2257 от 15.04.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр.

София, 15.04.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ – „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти март през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА – ТОНЕВА

КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ при участието на секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия Трендафилов въззивно гражданско дело № 2415 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С

Решение №456722/24.07.2018 г. постановено по гр.д. № 74742/2016 г. по описа на СРС, 56 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.

286, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „С. Б.ЗА Р.– Б.“ АД дължи на „Л.К.“ ЕООД следните суми: 10 800 лв. с ДДС, представляваща абонаментна такса за м.09.2010 г., дължима по договор за абонаментно консултантско обслужване от 01.07.2008 г., за която абонаментна такса е издадена фактура № **********/01.09.2010 г., ведно със законната лихва, считано от 06.10.2016 г. до окончателното плащане, както и сумата от 3294,59 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 07.10.2013 г. до 06.10.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 56224/2016 г. по описа на СРС, 82 състав.

Срещу горепосоченото решение е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „С. Б.ЗА Р.– Б.“ АД /“СБР – Б.“ АД/, чрез адв. М..

В жалбата са изложени подробни доводи за недопустимост, евентуално – за неправилност на първоинстанционното решение, поради необоснованост на формираните от СРС изводи и допуснати нарушения на материалния закон и процесуалния закон. Твърди се, че решението е постановено по недопустим иск, тъй като всички действия пред заповедния и исковия съд от името на ищцовото дружество са били извършвани от лица без представителна власт /пълномощното в полза на процесуалните представители не било подписано от управителя на ищцовото дружество/. Независимо от това, поддържа се, че съдът неправилно бил приел, че процесното вземане не било погасено по давност поради направени устни признания прекъсващи давността по смисъла на чл. 116, б „а“ ЗЗД, основавайки се единствено на показанията на св. П.. Твърди се, че падежът на задължението бил 05.09.2010 г., от който момент същото станало изискуемо, а заявлението по чл.

410 ГПК било подадено на 06.10.2016 г., т.е. шест години след датата на падежа, поради което същото било погасено по давност. За да достигне до извода, че процесното вземане не било погасено по давност, съдът неправилно бил приел, че договорът от 14.08.2012 г., с който се признавали задължения на болницата обвързвал ответното дружество при приложение на презумпцията на чл. 301 ТЗ. Ето защо моли обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено, а предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Л.К.“ ООД, чрез адв. Г.. В отговора се поддържа, че изложените от въззивника основания за недопустимост на първоинстанционното решение са неоснователни, тъй като всички предприети процесуалния действия от името на заявителя в заповедното производство и ищеца в пъроинтанционното такова били изрично потвърдени от управителя на дружеството. Счита, че спорът между страните се свежда до въпроса дали задължението за заплащане на абонаментната такса е погасено по давност или извършените устни, писмени и чрез конклудентни действия признания са прекъснали давността, като намира за правилни изводите на първоинстанционния съд, че с подписване от страна на И.К. на договора за признаване на задълженията на болницата към ищците при приложение на чл. 301 ТЗ и чрез устни признания на представляващите болницата през 2011-2015 г. давността за вземането е била прекъсната по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Посочените обстоятелства се установявали и от показанията на свидетелите К. и П.. Ето защо счита, че първоинстанционното решение е правилно, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивното производство.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.

286, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.

На първо място следва да се отбележи, че е неоснователно възражението на въззивника за недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като с отговора на исковата молба е представено пълномощно от 03.10.2016 г., с което управителя на „Л.К.“ ООД е упълномощил адвокат И.С. да представлява дружеството, като подава заявления за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и/или искови молби срещу „С. Б.ЗА Р.– Б.“ АД за незаплатени абонаментни такси по договори за абонаментно консултантско обслужване от 01.07.2008 г., както и да осъществява процесуално представителство по заповедните и исковите производства, и да упълномощава други адвокати с правата по цитираното пълномощно. С оглед наличността на посоченото пълномощно, съдът намира, че ищецът е бил надлежно представляван и не са налице основания за обезсилване на първоинстанционното решение.

Kато безспорно между страните в първоинстанционното производство е отделено обстоятелството, че между същите е било налице облигационно правоотношение по договор от 01.07.2008 г. за абонаментно консултантско обслужване за предоставяне на ответника на текущо консултантско обслужване и организиране организиране на процесуално представителство срещу заплащане на уговорено възнаграждение. Безспорно между страните е, че фактура № **********/01.09.2010 г. е включена в дневника за покупки на ответника за м. септември 2010 г. С оглед така отделените за безспорни между страните обстоятелства, верен в изводът на районния съд, че допълнителното споразумение от 01.11.2008 г. към договора за абонаментно обслужване от 01.07.2008 г. обвързва страните, доколкото именно уговорения в него размер на месечната такса отговаря на размера по фактура № **********/01.09.2010 г., който чрез включване в дневника за покупки е бил осчетоводен от болницата. Непротиворечива е съдебната практика, че отразяване на паричната престация по доставката като дължима в счетоводството на ответника и ползването на данъчен кредит, съобразно стойността й, съставлява извънсъдебно признание на задължението /в този смисъл са Решение № 42 от 19.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 593/2009 г., II т. о., Решение № 96 от 26.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 380/ 2009 г. на І т.о., Решение № 109 от 07.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 465/2010 г., ІІ т.о., Решение № 228 от 07.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 3597/2013 г. на І т.о., Решение № 198 от 13.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 2741/2014 г. на І т.о. и др./. От посоченото следва, че процесната фактура удостоверява задължението на ответното дружество за плащането на възнаграждението за извършените услуги. В конкретния случай, болницата не е ползвала данъчен кредит, като това се дължи на особеността на извършваната от нея дейност /предоставяне на освободени услуги/, който факт е посочен и от ответника в отговора на исковата молба.

По отношение на основния спорен между страните въпрос - погасено ли е по давност задължението по фактура № **********/01.09.2010 г., районният съд е достигнал до извод, че същото не е погасено по давност, поради прекъсването на същата чрез подписване на договора от 14.08.2012 г., подписан за болницата от И.К., действията на която представляват признание на задължението по чл. 116, б. “а“ ЗЗД при прилагане на презумпцията по чл. 301 ТЗ за мълчаливо съгласие на търговеца за сключена без представителна власт сделка, ако същият не се е противопоставил веднага. В допълнение СРС се е позовал на показанията на свид. П. и е приел, че законният представител на болницата д-р К. е знаел за задълженията, като е правил устни признания на същите в края на 2011 г. и през пролетта на 2013 г., като подобни признания били правени и през 2014 г. и 2015 г.

Първоинстанционният съд се е позовал и на показанията на свид. К., който е заявил, че е чувал за отсрочка на задълженията на ответника към ищеца.

Въззивният съд не споделя така изложените крайни изводи на пъроинстанционния съд, като съображенията за това са следните:

По делото е представен договор /л. 90-96 от делото пред СРС/ от 14.08.2012 г. сключен между И.Г.Г.-К.лично и като представител на „С.Б.ЗА Р.-Б.“ АД и на „С. Б.ЗА Р.– Сепарева Баня“ АД /доверители/ от една страна и И.И.С. лично и като представител на „Л.К.“ ЕООД /довереник/ от друга страна. По силата на този договор доверителите признават задължения по основания и размер, които имат към довереника, като изрично е посочена и фактура № **********/01.09.2010 г., задължението по която е признато и е уговорен нов срок за плащането му.

Автентичността на този договор е оспорена от ответника, поради което е допусната комплексна /техническа и почеркова/ експертиза, но впоследстие съдът е отменил определението си за допускане на експертизата, поради наличието на обективни пречки за представяне по делото на обекта на изследване.

От служебна справка в Търговския регистър и регистър на ЮЛНЦ се установява, че И.Г.Г.-К.е била член на съвета на директорите на болницата от 2008 г., към 14.08.2012 г., както и към настоящия момент.

Във връзка с договорните отношения между страните и признаването на задължения от страна на ответника към ищеца в първоинстанционното производство са изслушани свидетелски показания. Свидетелката

М. П., която като адвокат и консултант е работила в „Л.К.“ ЕООД разказва за консултантските правни услуги, които дружеството е предоставяло на болницата включително през месец септември 2010 г., по които и тя лично е работила. Сочи, че ѝ е известно, че болницата е признала писмено задълженията си към „Л.К.“ ЕООД чрез подписване на договор през август 2012 г. от И.К.. Твърди, че почти до края на 2011 г. продължила работата на ищеца с ответника, като при срещи между тях през 2011 г. са правени устни признания на задълженията, включително по процесната фактура, от г-жаК., д-р К. и г-н Ч.. Признания на задълженията били правени от същите лица и на 06.10.2014 г. и 06.10.2015 г. Разказва за среща през пролетта на 2013 г., на която са присъствали г-жаК. и д-р К., които са обещали задълженията на болницата признати с договора от 2012 г. да бъдат изплатени. Сочи, че д-р К., който е законният представител на болницата е знаел за сключения между страните договор от 2012 г. и е признавал процесните задължения в офиса на адвокатската кантора в края на 2011 г. и през пролетта на 2013 г.

Свидетелката

И.Г.-К.- член на съвета на директорите на ответното дружество твърди, че не е подписвала процесният договор от 14.08.2012 г., в който е посочено, че признава задължения на болницата към ищцовото дружество, а само договор от същата дата за консултантско абонаментно обслужване за 1 година на стойност 1000 лв. на месец.

Свидетелят

В.Ч. – член на съвета на директорите на мажоритарния собственик към процесния период, сочи че не е присъствал на подписване на договор за признаване на задължения от страна на болницата към „Л.К.“ ЕООД.

От показанията на свид. К. се установява, че е бил управител на „СБР – Сапарева баня“, като И.К. е била главен акционер и в двете дружества. Твърди, че е присъствал на множество срещи с представители на ищеца, на които е присъствала и свид.К. в качеството й на представител на „СБР – Сапарева баня“ и на ответното дружество. Разказва, че е чувал от свид. К. за отсрочка на задълженията и на двете дружества към „Л.К.“ ЕООД, но документално не е видял нищо в тази връзка.