Решение № 102 от 15.04.2025, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 102 гр. Варна, 15.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марин Г. Маринов

Членове:

Магдалена Кр. Н.а

Диана Д. Митева при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно търговско дело № 20253001000060 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано е по въззивна жалба на „ЗД ЕвроИнс“ АД представляван от юрисконсулт Й. С. срещу решение № 72/12.11.2024 година по търг. дело № 23/2024 година на Окръжен съд – Търговище с което„ЗД ЕвроИнс“ АД е осъден да заплати на С. А. С. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. за причинените му болки и страдания от смъртта на брат му С. А. С., б.ж. на с.с., род.*****г., настъпила в резултат на ПТП на 24.11.2019 година до разклона за с.Руец, общ.Търговище, предизвикано от А.А.К., неспазил правилата за движение по пътищата при управление на л.а. “Фолксваген Кади“, рег.№ *****, чиято гражданска отговорност е застрахована в ответното дружество, при условията на съпричиняване, на основание чл.432, ал.1 от КЗ ведно със законната лихва върху главницата от 16.04.2020г. до окончателното изплащане на задължението.

Въззивникът определя обжалваното решение като незаконосъобразно.

Основните възражения на застрахователя са свързани с легитимацията на ищеца да търси обезщетение; определеният принос за настъпилите вреди; оттам размера на сумите определи за обезщетение. По първия пункт от възраженията и с оглед данните по делото определя връзката между ищеца и неговия брат като не особено силна. Единственото обстоятелство на общо съжителство на ищеца с пострадалия не може да обоснове силна емоционална връзка, за да може да се приеме прекомерна и усложнена реакция вследствие произшествието, която ищецът да не може да преодолее. Не споделя изводите за нарушение разпоредбите на ЗДвП вменени на управлявалия превозното 1 средство. Напротив, определя поведението на увредения като основен повод за настъпването на произшествието. Според въззивника пострадалият се е движил по средата на пътя като не е имал намерение да прекосява пътното платно. Набляга върху употребата на алкохол от пострадалия и състоянието в което се е намирал движейки се по пътното платно. Оттам не споделя извода за осъществен принос едва в размер на 1/3 от увредения. Иска отмяна на обжалваното решение и претендира разноски направени в производството.

Насрещната страна е подала отговор на жалбата, в който се обосновава позиция за нейната неоснователност и се иска същата да се остави без уважение. Присъединява се към извода за нарушение правилата за движение по пътищата, наблягайки на намалената видимост по време на произшествието. Съставът на отговорността намира за осъществен. Връзката между пострадал и ищец определя като силна и дълбока, като сочи че смъртта на пострадалия зародила в ищеца тъга и довела до емоционален срив. Иска присъждането на разноски в производството.

В проведеното съдебно заседание на 19.03.2025 година страните изразяват становища посредством писмени молби. Направени са насрещни волеизявления за поддържането, съответно оспорването на жалбата, претенции за присъждането на разноски.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК №1/2011 г. на ВКС) и съответства на предявена от пострадало от ПТП лице пряка претенция срещу застраховател на автомобилист, причинил вреди подлежащи на обезщетение.

Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е надлежно упражнено. Решението е допустимо. Сбъднала се е абсолютната процесуална предпоставка по чл. 380, ал. 1 КЗ.

Решението на първата инстанция е обжалвано в цялост. Като възражения на въззивника, поддържани и пред първата инстанция, са сведени до легитимацията на ищеца да търси обезщетение; определеният принос за настъпилите вреди; оттам размера на сумите определи за обезщетение. В тези предметни рамки следва да се осъществи и решаващата функция на настоящата инстанция, чл. 269, изр. 2 ГПК.

По възражението касаещо материалната легитимация на ищеца на правото му на обезщетение:

Ищецът е брат на пострадалото лице. Поради това той е извън кръга на лицата изброени в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. с право на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на техен близък. За да се прецени основателността на възражението следва да се отговори на 2 въпроса дали е налице изискуемата по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, особено близка връзка между ищеца и починалия брат, което е предпоставка за уважаване на предявения иск. В решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., разрешенията в което настоящият състав изцяло споделя е прието, че от посочените в мотивите на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС разяснения следва категоричният извод, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете ППВС, се присъжда само по изключение.

Предпоставките, за да се приложи това изключение, са две: 1. / създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2.

/ действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка;

Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.05.1961 г . и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд; При преценката за наличието им в тази хипотеза следва да се отчете обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между посочените роднини се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Поради това, за да се приеме, че между изброените роднини е налице особено близка връзка е необходимо освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, също така и да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на близост, по-голяма от считаната за нормална за съответната родствена връзка;

Въззивната инстанция, за да изгради изводите си, прецени събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства, от които непротиворечиво се установява особено силна връзка между ищеца и загиналия вследствие на ПТП негов брат. За да приеме това обстоятелство съдът съобрази данните, събрани от разпита на свидетелите А. и Н., които не просто са се познавали с ищеца и загиналия му брат, но от изложеното от тях в съдебно заседание може да се заключи, че са придобили непосредствени впечатления за отношенията помежду им, в течение на дълги години.

Доколкото няма никакви доказателства в противен смисъл, които да дават основание да не се кредитират показанията на двамата цитирани свидетели, съдът ги възприема изцяло и приема, че връзката между ищецът и пострадалия С. е била особено силна, разкриваща изключителност на случая, по смисъла на цитираната тълкувателна практика. Обстоятелствата на които съда гради тези свои изводи са свързани с конкретни установени по делото житейски моменти, от които се изяснява, че ищецът е понесъл морални болки и страдания, по-интензивни и продължителни от нормалните за тези 3 отношения, подлежащи поради това на обезщетяване.

В конкретния случай, починалият по-голям брат на ищеца е бил на възраст от 64г. Между двамата са съществували отношения на обич, уважение и разбирателство, отраснали са заедно, като починалият е бил водещата фигура и опора на другия. В последните години от съвместния им живот двамата са живеели заедно в наследствената от родителите им къща, поддържали са общо домакинство и имали общ поминък. Няма данни да са създавали собствени семейства. Родителите им са починали преди повече от 20 години, след което двамата братя са останали да разчита основно един на друг и поради факта, че не поддържали връзки с роднини или други лица от близкия им кръг, както сочат свидетелите. Свидетелствата за това как никога не се карали, не изпадали в конфликтни ситуации и общуването им оставало ненакърнено през годините, говори за особено близката им връзка и развитите братски хармонични отношения на взаимопомощ и човешка подкрепа.

Особено важен в тази връзка е фактът, че починалият е останал единственият близък човек от родния семеен кръг на ищеца, с когото е поддържал ежедневна връзка и е замествал липсващите членове на собствено семейство.

За това свидетелства и факта, че след осъзнаване на загубата, ищецът тежко приемал кончината на брат си, често го споменавал, направил му хубав надгробен паметник и редовно посещавал гроба. Установява се загубата на жизненост и мотивация в ищеца, очевидна била обхваналата го апатия.

Допълнителни обстоятелства, подчертаващи тежката сполетяла го съдба са изгарянето на общата къща, в която живеели с брат му, което съдът отразява като щрих, но намира за ирелевантно за спора. Като последица от загубата ищецът продал животните, които били основен поминък на него и брат му, като живеел сам в оцеляла от пожара пристройка. Ищецът и неговия брат са нямали сродници в живота си. Живеели са заедно в удинение и са нямали връзка с други техни роднини. Именно това, че братята са си били единствена подкрепа в битието им разкрива връзката като изключителна. Тези житейски обстоятелства безспорно са довели до интензитет и времетраене на вредите, надхвърлящ нормално присъщи за съответната връзка. В този смисъл са изпълнени допълнителните предпоставки, за да може ищеца да осъществи материалното си право на обезщетение.

По възражението за размера на обезщетението:

Съгласно нормата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Поначало, причинените неимуществени вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени или поправени, а само да бъдат възмездени чрез парично обезщетение за доставяне на други блага, което придава на обезщетението характер не на компенсаторно, а на заместващо такова. Тази заместваща облага във всеки конкретен случай е различна, зависеща от характера и степента на конкретното субективно увреждане, поради което причинените вреди следва да бъдат определени по тяхната 4 афектационна стойност.

Съгласно ППВС № 4 / 1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, произтичащите от увреждането физически и психически последици, личността на пострадалия – възраст, неговото обществено и социално положение, среда и занятия.

Преживелият ищец е останал сам, без единствения си близък човек, даващ му подкрепа и опора. В ищеца се е развило чувство за самота, безпътие, тревожност. След като лицата са живели продължителен период единствено двамата /над двадесет години/, това безспорно е формирало общи навици, дейности, чувство на привързаност. Съвсем естествена е продължаващата при ищеца тъга и униние. В резултат на загубата ищеца променил отношението си към живота въобще, дезинтересирал се дори от общия поминък, който имали с починалия брат. Тези обстоятелства водят до извод за тежко и продължително състояние на емоционално разстройство, продължаващо до настоящия момент. Може да се приеме, че освен житейска подкрепа ищецът загубил и морална такава, което сочи за действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка.