Решение № 699 от 03.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 699 гр. София, 03.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100510908 по описа за 2024 година

С Решение № 20085994 от 31.03.2023 г., постановено по гр. д. № 33136/2019 г., по описа на СРС, 148-ми състав, частично са уважени предявените от ищеца И. С. И. срещу „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата от 1974,53 лв., представляваща застрахователно обезщетение за имуществени вреди по договор за застраховка „Каско+“ с полица № 4401182200003144 за имуществени вреди по МПС „Форд“ с рег.№ ****, настъпили на 05.07.2018 г. в гр. София в резултат на пожар, ведно със законната лихва от 11.06.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, а на основание чл. 86 ЗЗД и сумата в размер на 149.19 лв., представляващи обезщетение за забава за периода 12.09.2018 г. 10.06.2019 г., както и да заплати разноски по делото в размер на 212.67 лв., като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 405 КЗ за разликата над уважения размер от 1974,53 лв. до пълния предявен размер от 18 000 лв., предявен като частичен от 26 000 лв., както и иска по чл. 86 ЗЗД за разликата над уважения размер от 1974,53 лв. до пълния предявен размер от 1 300,00 лв.

Със същото решение ищецът е осъден да заплати на „ДЗИ Общо Застраховане“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 660 лв., представляващи разноски по делото, съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която исковете са били отхвърлени за разликата над уважените размери до пълните предявени размери е подадена въззивна жалба от ищеца И. С. И., чрез пълномощника си – адв. М.П., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите на СРС. Поддържа, че от заключението на вещото лице по изслушаната САВтЕ, се установява, че реалната стойност на застрахования автомобил възлиза на 21549 лв., поради което е необоснован извода, че застрахователното обезщетение в случая възлиза на 1974,53 лв., доколкото това била сумата, 1 която остойностявала щетите към момента на сключване на застрахователния договор и след приспадане на същата, то дължимото обезщетение възлизало на 19 574,47 лв., поради което предявеният иск бил основателен и доказан за пълния предявен размер от 18000,00 лв., както и законна мараторна лихва от датата на забавата - 12.09.2018 г. до 10.06.2019 г.

Претендира и присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемият – „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД, не е подал отговор на въззивната жалба на ищеца.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която исковете са били частично уважени, е подадена въззивна жалба от ответното дружество - „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД, чрез пълномощника си – юриск. К., в която са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Счита, че в конкретния случай не е налице покрит застрахователен риск, тъй като от писмените обяснения и допълнителните такива на водача на застрахования автомобил дадени при описанието на застрахователното събитие - Р.В., се установява че е налице хипотезата на груба небрежност по смисъла на т.9.1.8 от Раздел I от ОУ по застраховката.

Изтъква, че допълнително основание за отказ е и разпоредбата на т.9.1.20 от Раздел I от ОУ, като сведение за наличието на такава се съдържа и в изслушаната по делото САвТЕ. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемият – „И. С. И., не е подал отговор на въззивната жалба на ищеца.

Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на исковата молба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въведените в жалбата на ищеца оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част за частично основателни, а тези на ответното дружество за неоснователни по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция, по конкретно наведените във въззивната жалба а доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Предпоставките за уважаване на иска чл. 405, ал. 1, вр. чл. 386, ал. 2 КЗ за ангажиране отговорността на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение са следните:

1. валидно учредено застрахователно правоотношение между страните; настъпване на застрахователно събитие в периода на осигуреното застрахователно покритие, което съставлява покрит от застраховката риск; 2. наличие на вреди, възникнали в резултат от застрахователното събитие; 3. изпълнение на задълженията от застрахования за заплащане на застрахователната премия; 4. уведомяване на застрахователя за настъпило застрахователно събитие и представяне на необходимите документи за неговото установяване.

В конкретния случай страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се 2 установява наличието на валидно застрахователно правоотношение между страните по имуществена застраховка „Каско+ на МПС“ за л.а. Форд, Мондео с per. № ****, като в срока на застрахователно покритие – на 05.07.2018 г. е настъпило застрахователно събитие при управлението на лекия автомобил от надлежно упълномощения водач Р.Т.В., изразяващо се в самозапалване и опожаряване на същия до степен на тотална щета по смисъла на чл. 390, ал.

2 КЗ, като наличието на тотална щета се установява и от писмо изх.№ 0-92-12432/12.09.2018 г. издадено при длъжностно лице при „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД, както и от отговорите на вещото лице Й. при изслушването му в о.с.з. от 28.09.2021 г. Не спорят още, че с писмо изх.№ 0-92-12432/12.09.2018 г. ответното застрахователно дружество е отказал да изплати застрахователно обезщетение, приемайки че водачът Р.Т.В. е проявила груба небрежност, което е изключен риск по т.9.1.8 от Общите условия по застраховка „Каско+ на МПС“.

Предвид оплакванията в жалбата на ищеца следва да се отбележи, че от заключението на вещото лице по изслушаната САвТЕ, което настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие се установява, че към момента на настъпване на застрахователно събитие средната пазарна стойност на застрахования л.а.

Форд, Мондео с per. № **** възлиза на 21549,00 лв., а стойността, необходима за възстановяване на уврежданията по лекия автомобил, установени при сключване на застрахователния договор при средни пазарни цени възлиза на 1974,53 лв. Съгласно разпоредбата на чл.386 КЗ при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпването на събитието в рамките на уговорената застрахователна сума. В практиката си по приложението на посочената норма /и на аналогичната й по чл.208 ал.3 КЗ/отм./ ВКС приема, че стойностният еквивалент на претърпяната вреда не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарната му стойност към датата на увреждането, респ. – стойността, срещу която вместо него може да се купи друго със същото качество. Ето защо от пазарната стойност на л.а. Форд, Мондео с per. № **** определена от вещото лице към датата на настъпване на застрахователното събитие в размер на 21549,00 лв. следва да се извади стойността, необходима за възстановяване на уврежданията по лекия автомобил, установени при сключване на застрахователния договор при средни пазарни цени възлизаща на 1974,53 лв. или действителната /пазарна/ стойност на л.а. Форд, Мондео с per. № **** съгласно разпоредбата на чл. 386 КЗ към датата на застрахователното събитие – 05.07.2018 г. възлиза на 19574,47 лв. /21549-1974,53/, доколкото в случая е налице тотална щета по смисъла на чл.

390, ал. 2 КЗ и пълно погиване на веща. Имайки предвид, че искът е бил предявен като частичен за сумата от 18000,00 лв., съставлявайки част от вземане за застрахователно обезщетение цялото в размер на 26000,00 лв., както и с оглед на обстоятелството, че първоинстанционният съд е уважил иска за сумата от 1974,53 лв., то искът е основателен и доказан за сумата от 16025,47 лв.

По отношение на въпроса, касаещ поставянето на ответното дружество в забава, следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 390, ал. 1 КЗ ясно предвижда, че преди изплащане на обезщетение, определено като тотална щета на моторно превозно средство, регистрирано в Република България, застрахователят изисква от ползвателя на застрахователна услуга удостоверение от компетентните регистрационни органи за прекратяване на регистрацията на моторното превозно средство, в което е отбелязано, че прекратяването на регистрацията е поради настъпилата тотална щета.

В трайно установената практика на ВКС се приема, че предпоставка за изплащане от застрахователя на обезщетение за тотална щета на МПС е представянето на доказателства за прекратяване на регистрацията му, т.е. изпълнението на административната процедура обуславя плащането, а не установяването на задължението по съдебен ред. Плащането от застрахователя може да бъде доброволно (без да е налице съдебно производство) или в изпълнение на влязло в сила решение.

И в двата случая обаче,

3 изпълнението/неизпълнението на задължението за дерегистрация и представянето пред застрахователя на доказателства за това, има значение за началния срок на забавата, но не и за основателността на претенцията за главницата (застрахователно обезщетение)”. В този смисъл Решение № 44 от 2.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 775/2014 г., I т. о., ТК; Решение № 140 от 1.08.2018 г. на ВКС по т. д. № 2278/2017 г., I т. о., ТК; Решение № 30 от 27.01.2025 г., постановено по т.д. № 2115/2023 г. по описа на ВКС, II, ТО .

В случая доказателства за прекратяване на регистрацията на процесното МПС л.а.

Форд, Мондео с per. № **** не са представени, липсва и твърдение от страна въззивникаищец за този факт, доколкото това обстоятелство е предпоставка за поставяне на длъжника в забава, респ. за уважаване на исковата претенция по чл. 409 КЗ вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Поради липсата на доказателства в тази насока и съобразно цитираната по-горе практика на касационната инстанция по приложението на чл. 390, ал. 1 КЗ, предявеният иск за присъждане на обезщетение за забава за периода 12.09.2018 г. - 10.06.2019 г. следва да бъде изцяло отхвърлен.

Що се касае до началния момент на претендираната законна лихва върху уважения размер на главницата следва да се отбележи, че правната същност на претендираната законната лихва върху главницата не се различава от тази на претендираното обезщетение за забава върху главница по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, поради което и изискуемостта на същата настъпва именно от датата на представяне на доказателства за дерегистрация на МПС. (в този смисъл например Решение № 119 от 22.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 191/2023 г., II г. о., ГК, Решение № 30 от 27.01.2025 г., постановено по т.д. № 2115/2023 г. по описа на ВКС, II, ТО ).