Решение № 83 от 07.05.2026, Апелативен съд - Велико Търново
- Съд
- Апелативен съд - Велико Търново
- Дело
- Въззивно гражданско дело 538/2025
- Вид
- Решение № 83
- Подписан
- 07.05.2026
- В сила
- 23.06.2026
- Състав
- ЯНКО ЯНЕВ, ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА, ИРЕНА КОЛЕВА
Цитирани разпоредби
- чл. 147 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 153 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258, ал. 1, предложение първо · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 270, ал. 1 и 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 270, ал. 1 и 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 271, ал. 1, предл. първо · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 9 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 10в, ал. 2, т. 7 · Закон за водите
- чл. 141, ал. 1 · Закон за водите
- чл. 191, ал. 1 · Закон за водите
- чл. 167, ал. 1 · Закон за движението по пътищата
- чл. 3 · Закон за движението по пътищата
- чл. 45 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 45, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 45, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 49 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 49, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 51, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 53 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 84, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 14 · Закон за местното самоуправление и местната администрация
- чл. 11 · Закон за общинската собственост
- чл. 16 · Закон за общинската собственост
- чл. 2, ал. 1 · Закон за общинската собственост
- чл. 2, ал. 1, т. 2 · Закон за общинската собственост
- чл. 31 · Закон за общинската собственост
- чл. 8, ал. 3 · Закон за пътищата
- чл. 48, т. 2, б. "а" · Правилник за неговото прилагане
РЕШЕНИЕ
№ 83 гр. Велико Търново, 07.05.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: ЯНКО ЯНЕВ
Членове:
ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА
ИРЕНА КОЛЕВА при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно гражданско дело № 20254000500538 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо ГПК - въззивно обжалване.
С Решение № 380/30.09.2025 год., постановено по гр. д. № 271/2025 г. по описа на Русенски окръжен съд е осъдена Община Русе, представлявана от кмета П. П. М., адрес: гр.
Русе, *******, БУЛСТАТ 000530632 да заплати на С. Д. К. - С., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. Русе, **********, сумата от 28 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени болки и страдания от увреждане на здравето, настъпило на 20.04.2021 г. в гр. Русе, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.04.2021 г. до окончателното й изплащане, сумата от 2 442 лв., представляваща имуществени вреди от същия инцидент, ведно със законната лихва, считано от 22.04.2024 г. до окончателното плащане, както и сумата от 4 518 лв. - разноски по делото, като е отхвърлен иска за неимуществени вреди за разликата над 28 000 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв., като неоснователен.
Постъпила е въззивна жалба от Община Русе, чрез ст. юриск. Н. Н. против Решение № 380/30.09.2025 год., постановено по гр. д. № 271/2025 г. по описа на Русенски окръжен съд.
В същата се излага, че решението е незаконосъобразно, поради съществено 1 нарушение на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон.
Твърди се, че за да се установи противоправност на ответника от твърдения от ищеца факт „стърчащ ръб на шахта“, който обосновавал отговорността му по чл. 49 от ЗЗД било необходимо да се установи, че въпросното съоръжение не отговаря на техническите изисквания и нормативи на този вид съоръжения. Излага се, че доказателственото средство, с което това обстоятелство следва релевантно да се установи било заключение на вещо лице с познания в областта на строителството и/или техническите науки. Посочено е, че техническото съоръжение – водопроводна шахта е индивидуализирано едва от показанията на св. С.. Своевременно тогава, съобразено с чл. 147 от ГПК било направено искане за допускане на съдебна техническа експертиза, което искане не било уважено от съда, като по този начин съдът нарушил чл. 8 и чл. 9 от ГПК. Твърди се, че исканата експертиза, в съответствие с чл. 153 от ГПК, е свързана непосредствено със спорните факти за решаване на делото, а отказът за допускането й било съществено процесуално нарушение. Излагат се съображения, че твърдените от ищцата факти логически не съответстват на фактическото състояние на пътното съоръжение и не могат да причинят твърдените й вреди. С оглед на последното въззивният жалбоподател прави извод и за неоснователност на предявения иск.
Претендира се да се отмени съдебния акт и се постанови друг, в който да се отхвърли предявеният иск или да се намали присъденото обезщетение, като несъответстващо на чл. 52 от ЗЗД.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от С. Д. К. С., чрез адв. Д. И. от АК – Русе.
В същия се излага, че въззивната жалба е неоснователна. Излага се, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Съдът бил обсъдил всички събрани по делото доказателства, не е допуснал съществено процесуално нарушение и е постановил решението си съобразно материалния закон.
Първоинстанционният съд е приел, че са установени всички правопораждащи спорното материално право юридически факти, като съобразно уредените в чл. 52 от ЗЗД критерии за справедливост заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпване на процесния деликт е в размер на сумата от 28 000 лв., а причинените имуществени вреди в размер на 2 442 лв. Посочил е, че Община Русе носи обективна и гаранционно-обезпечителна отговорност за инцидента, тъй като тя е законово задължена да поддържа пътната инфраструктура чрез своите служители или лицата, на които е възложила тази работа. Прието е, че е налице противоправно бездействие, изразено в неизпълнение на задълженията по Закона за пътищата и ЗДвП, тъй като уличната шахта със стърчащ ръб не е била сигнализирана или своевременно ремонтирана, като законовата презумпция за вина на отговорните лица не е оборена.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.
2
Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.
1 и 2 от ГПК.
При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения, които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят нищожност или недопустимост на същото.
Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:
Пред първоинстанционният съд са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 49, ал. 1 във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Това е така, тъй като от обстоятелствената част на исковата молба се навеждат фактически твърдения за причиняване на имуществени и неимуществени вреди от виновното противоправно деяние на служители на ответната община, изразяващо се в непредприемане на необходимите мерки за обезопасяване на ревизионна шахта на ул.
„Независимост“ в гр. Русе, а съгласно задължителните за съда тълкуватели разяснения, дадените в т. 3 от ППВС № 4/1975 г. на Пленума на ВС, когато при ползване на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, отговорността за поправянето на вредите е по чл. 45 или чл. 49 от ЗЗД.
Според нормата на чл. 49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тя има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Отговорността в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД се поражда при наличие на следните кумулативни предпоставки: деяние (действие или бездействие); поведението на лицето, на което е възложена работата да е противоправно; настъпили вреди; причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите неимуществени вреди; вина на делинквента, която съобразно оборимата презумпция, регламентирана в чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се предполага и виновното лице да е причинило вредите при или по повод на изпълнение на възложената работа. В този смисъл са ППВС № 7/1958 г., ППВС № 9/1966 г. и ППВС № 4/1975 г.
Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 от ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и 3 тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
Както посочихме по-горе, въззивният съд действа при условията на чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което той следва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба и писмените отговори на въззивната жалба възражения. Следователно, правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивната жалба, се съсредоточава върху обстоятелствата: налице ли е деликтно поведение (т.е. отговаря ли процесното съоръжение – ревизионна шахта – на техническите изисквания за този вид съоръжения), къде точно е възникнало увреждането и дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение.
Не е спорно между страните, че на 20.04.2021 г. около 08:15 ч., ищцата С. С. пристигнала с такси пред входа на УМБАЛ „Канев“ АД в гр. Русе, за да отиде на работа.
При слизането си от автомобила на пътното платно, тя закачила крака си в стърчащ ръб на улична шахта, което довело до внезапна загуба на равновесие и тежко падане. Вследствие на това тя получила фрактура и изкълчване на левия глезен, което наложило спешна хирургична интервенция за поставяне на метални пластини и винтове. След престой от шест дни в болницата, пострадалата прекарала близо два месеца в почти пълна неподвижност, като е била изцяло зависима от постоянната помощ на своя съпруг за основните си нужди.
Процесът на възстановяване е бил дълъг и мъчителен, включващ продължително придвижване с патерици и интензивна рехабилитация. Въпреки положените усилия, здравословното й състояние не е възстановено напълно, тъй като са се развили трайни усложнения като хронична болка, артроза и „лъжлива става“, които й причиняват постоянен дискомфорт и накуцване.
Свидетелите по делото описват подробности около инцидента и последвалото тежко възстановяване на пострадалата, които съдът приема за напълно достоверни.
Съпругът на ищцата (св. Д. С.) разказва как тя му се обадила разплакана веднага след падането, като му обяснила, че се е спънала в стърчащ ръб на шахта, докато слизала от такси пред болницата. Той лично проверил мястото и установил, че капакът на шахтата наистина е бил в неизправно състояние, което по-късно потвърдил и чрез показаните му по делото снимки.
В същото време св. Ц. А. (колежка на ищцата) споделя, че я е намерила пред болницата в състояние на шок и със силно подут крак, което е наложило обувката й да бъде срязана, а тя самата – транспортирана с количка до спешното отделение. Свидетелката описва следоперативния период като изключително труден поради сложността на счупванията и наличието на множество метални импланти, които продължават да са в крака на пострадалата.
По отношение на възстановяването й у дома, св. Д. С. (съпругът) описва как ищцата е била напълно неподвижна в продължение на около 40 дни, като е била изцяло зависима от неговата помощ за хранене, хигиена и придвижване в къщата им. Той подчертава, че тя е 4 прекарала общо шест месеца с патерици и е изпитвала голям психологически стрес, като дори след връщането си на работа продължава да страда от хронични болки и отоци в крака при натоварване или промяна на времето. И двамата свидетели са единодушни, че и до днес С. С. изпитва сериозни затруднения при качване на стълби и не е възстановила напълно обема на движение в ставата си.
От заключението на съдебно медицинската експертиза се установява, че вследствие на инцидента ищцата е претърпяла тежка трималеоларна фрактура - луксация на левия крак, която е довела до трайно затруднение в движението за повече от месец. Вещото лице посочва, че макар обичайният възстановителен период за такива травми да е около шест до седем месеца, в този конкретен случай функционалността на крайника не е възстановена и не се очаква пълно излекуване. Вещото лице констатира редица дългосрочни усложнения, включително хронична болка, ограничен обем на движение и начални артрозни изменения, които прогресивно влошават качеството на живот. Пояснява, че артрозата е необратимо заболяване, водещо до болезнено триене между костите поради износване на ставния хрущял. Като най-тежка и категорично необратима последица е посочена развитата „лъжлива става“ (псевдоартроза), която ще причинява на пострадалата постоянен дискомфорт, болков синдром и риск от бъдещи възпалителни процеси през целия й живот.