Решение № 102 от 03.03.2023, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 102 гр. Велико Търново, 02.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Ирена Колева

Йордан Воденичаров при участието на секретаря АНИТА ЛЮБ. БИЖЕВА като разгледа докладваното от Йордан Воденичаров Въззивно гражданско дело № 20224100500027 по описа за 2022 година за да се произнесе съобрази следното:

Производство по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Предмет на подадената от името на „Фератум България “ ЕООД- гр.София чрез пълномощника му адвокат В. П. от САК, въззивна жалба е Решение № 103/05.11.2021 г. по гр.д. № 591/2021 г. на Районен съд Свищов, , с което дружеството е осъдено да върне на М. Н. Г. от гр.С. сумата 346,74 лева, заплатена над главницата в изпълнение на договор за потребителски кредит от 06.10.2020 г. поради обявената му недействителност на основание чл.22 ЗПК , с молба за отмяната му и отхвърляне на предявения иск в неговата цялост, с присъждане на направените по производството разноски .

Наведени са оплаквания / доводи/ за неправилност на обжалваното решение, поради несъответствие на правните изводи на съда с действителната същност на клаузите за годишен лихвен процент и за годишен процент на разходите по кредита- в противоречие със смисъла на материалноправните норми, съдържащи се в разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 ,т.10, чл.19, ал.1 , ал.4 ЗПК, вр. с пар.1, т.1 ДР на ЗПП. .

В срока по чл.263, ал.1 ГПК ищецът чрез пълномощника си мл. адвокат И.

Н. е подал писмен отговор, съдържащ подробно становище за съответствие на решението със събраните доказателства и материалния закон. Претендира присъждане на разноските по въззивното производство.

Съдът след като обсъди доводите на страните и прецени събраните доказателства , приема за установено и обосновава следните правни изводи:

Предявен е иск, чиято правна квалификация се извежда от нормата на чл.23 ЗПК, вр. с чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД.

1

Ищецът твърди, че на 06.10.2020 г. е сключил по електронен път/ от разстояние / с ответното дружество договор за потребителски кредит , въз основа на който му е предоставен паричен заем за потребление в размер на 2000 лева , при постоянен лихвен процент в размер на 23 %, ГПР в размер на 49,11 % , включващ уговорката / чл.5 / , че изпълнението ще бъде обезпечено с поръчителството на „Фератум Банк“ ЕАД – София.

В резултат на това е сключил в същия ден договор за гаранция , срещу задължението му да заплати възнаграждение на поръчителя в размер на 1540 лева. Предсрочно е погасил главницата и съответната част от възнаградителната лихва в общ размер на 2346,74 лева.

Развива доводи за недействителност на целия договор за потребителски кредит и моли съдът да го прецени за такъв въз основа на положения/ обстоятелства на опороченост , поставящи го в несъответствие с повелителните изисквания на нормите на чл.11, ал.1, т.7, т.10 , т.11, т.20, вр. с чл.22 ЗПК, чл.19, ал.1, ал.5, вр. с ал.4, вр. чл.10, ал.2, вр. с чл.10а , ал.2 и ал.4 ЗПК , поради несъответствие с изискването за спазване на добрите нрави при уговаряне на размера на възнаградителната лихва/ чл.26, ал.1, пр.3-то ЗЗД / и неравноправния характер на клаузата на чл.5 за обезпечаване на кредита с поръчителство / чл.143, ал.2, т.19, вр. с чл. 147, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП/: не е посочен реалния общ размер на кредита и как по какъв начин се погасява/ седмично или месечно се плащат вноските и кои са падежите им / ; липсва ясна методика за формиране на ГПР и кои компоненти са включени в него , нито е включен разхода за възнаграждението на поръчителя, поради което същият е погрешно, формално и заблуждаващо потребителя посочен, приравнено на хипотезата на непосочването му; размерът на възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечените заеми и двукратния размер за обезпечените заеми ; не съдържа информация за правото на отказ на потребителя от договора, срока в който може да бъде упражнено , размера на лихвения процент на ден и информацията по чл.29, ал.4 и 6 ЗПК. Евентуално , ако съдът приеме договора за потребителски кредит за действителен , то налице са обстоятелства за унищожаемостта му на основание чл. 29, ал.1 ЗЗД / измама или евентуално- поради грешка/ и на основание чл. 33, ал.1 ЗЗД / сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия /.

Предвид горетвърдяното с позоваване да е приложима последицата на чл.23 ЗПК, вр. с чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД, моли да бъде осъдено ответното дружество да му върне сумата 346,74 лева като недължимо платена, явяваща се разликата между платената/ 2346,74 лева / и реално получената в заем/ 2000 лева/ , заедно със обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и направените по производството разноски .

Ответникът е оспорил иска с подробни възражения / доводи/ за пълно съответствие на оспорените клаузи на договора за потребителски кредит с всички изисквания и ограничения на съответните повелителни норми на ЗПК и несъществуване на основание за нищожност по чл.26, ал.1, пр.3-то ЗЗД и чл.146, ал.1 , вр. с чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП и основания за унищожаемост.

Юридическият факт на сключен от разстояние посредством подробно описания в отговора на исковата молба електронен процедурен/ системен/ начин , договор за потребителски кредит във вид на паричен заем / чл. 6, чл.7, чл.8, чл.10, чл.11 на ЗПФУР, вр. с чл.2, ал.1, чл.3, ал.1, ал.2 , чл.13, ал.4, изр.2-ро вр. с ал.1 ЗЕДЕП, чл. 9, чл.10 ЗПК, вр. с чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД/, сключен договор за гаранция/ поръчителство /, както и факта на предсрочно погасяване на главницата/2000 лева/ и натрупаната до момента лихва /346,74 лева/ са установени по смисъла на чл.154, ал1 ГПК от събраните писмени доказателства .

Констатациите на фактите в мотивната част на решението не им противоречат , поради което въззивният съд препраща към тях, без да е нужно да ги преповтаря, упражнявайки правомощието си по чл. 272 ГПК.

Общият размер на кредита по смисъла на чл. 11, ал.1, т.7 ЗПК за случая означава 2 посочване в договора на сумата , която се предоставя на ищеца- потребител / пар.1, т.3 от ДР на ЗПК/ в заем за потребление и това изискване е изпълнено/ вж. т. 1 на същия и част 2, т.2 на преддоговорната информация /. Приложеният погасителен план елементарно ясно показва, че вноските се плащат всеки месец на посочените падежни дати .

Уговорката за годишен лихвен процент от 23 %, който е постоянна/ параграф 1, т.5 на ДР на ЗПК/, а не референтна/ променлива/ величина и се явява основа за определяне на лихвата като неотменно присъщ елемент от типичното съдържание на договора за потребителски кредит/ чл.9, ал.1 ЗПК/ , изпълняваща функцията на периодично платима цена на потреблението на предоставената в заем парична сума/ чл.240, ал.2 ЗЗД / за срока на връщането й на части/ вноски/ и включена в тях/ чл.11, т.11 ЗПК/, която кредиторът трябва да получи , е умозрително валидна.

Без нея договорът е немислим/ не би бил сключен/ , доколкото лихвата е средство за печалба за търговеца- кредитор , а при липса на печалба неговото съществуване на финансовия пазар е лишено от логика.

Да се отрече правната й валидност би означавало да се отрече действието на целия договор- аргумент за обратното от чл.26, ал.4 накрая ЗЗД, тъй-като е очевидно ясно , че търговецът- кредитор въобще не би имал намерение да го сключва като безвъзмезден по смисъла на чл.240, ал.1 ЗЗД.

Затова когато се породи нагласа на отричане правната валидност на тази основна договорна клауза, вменявайки й порока накърняване на добрите нрави, предвиден като основание за нищожност, трябва изключително сериозно да се помисли дали той съществува и оправдано ли е да се изнамира по начин , който е чиста проба „правотворчески“ опит за въвеждане на прекалено разширено съдържание на това твърде абстрактно основание в името на цел , която не заслужава „правно уважение“ от самия закон/ чл.20а, чл.9 ЗЗД/: да се „спаси“ изпадналата в неизправност икономически по- слаба страна по договора / така наречения потребител на кредитна/ финансова/ услуга /, освен ако няма неудържимо оправдана причина за това.

В случая изложената причина за такава отрицателна квалификация на оспорената уговорка за възнаградителната лихва - превишаване на трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми и двукратния размер за обезпечените заеми , при положение , че в годишния лихвен процент е трябвало да се добави и възнаграждението за поръчител, по същество представляващо печалба за кредитора/ „скрита лихва“/ , категорично не е неудържимо оправдана и съответно липсва основанието за нищожност , на което се позовава страната.

Накърняване на добрите нрави ще има когато сделката/ уговорката дотолкова влиза в непримирим конфликт с трайно установените, възприети в обществото неписани морални норми на поведение, призвани да бъдат осъзнато средство и потребност за запазване на обективно достигнатото ценностно ниво на цивилизация на определен етап от развитието му, без които било немислимо запазването му, защото то почива на добродетелна, почтена и порядъчна нравственост, на която би трябвало да се гради правото като регулатор на отношенията, че буди от етична, просветна и вътрешно естествена у всеки нормален, цивилизован човек, гледна точка, възмущение, накърняване на чувството за справедливост, непоносимост и в крайна сметка -духовно/ морално/ осъждане с пълно отрицание, понеже е „непочтена“, „непорядъчна“ изява на „лоша“ нравственост. Разбира се обяснението на явлението „накърняване на добрите нрави“ е трудно, понеже, освен че е неделимо от субективизма, самият закон не посочва какво е „правното“ съдържание на това абстрактно понятие.

Това би било така, например , когато тя се основава на факт на престъпно деяние / например вземания от подкуп, за изпълнено физическо насилие , лихварство, „покупка“ на дете и др./ или на факт/ поведение, който/ което е от гледище на религиозните морални повели обществено силно нетърпим/нетърпимо / например поето насрещно „натурално“ 3 задължение във вид на плътско отдаване на кредитора, вместо то да е парично, както е нормално да бъде и т.н. /, когато засяга , отнема или прекалено ограничава правно защитени с конституцията основни човешки права и свободи/ примерно някой да поеме „задължение“ да не издава своя творба в продължение на две години , да не упражнява професията си за някакъв период от време по трудов договор при друг работодател, да не сключва брак , да не ражда деца и т.н./ или грубо засяга вековни принципи на правото / за недопустимост на неоснователното обогатяване, за добросъвестност и т.н./.

По общо начало законът гледа на прекомерността на размера на дадено вземане като на явление, представляващо основание за неговото намаляване чрез упражнено от длъжника субективно преобразуващо право / чл.92, ал.2 ЗЗД, чл.307 ТЗ/ , а в най- лошия случай, когато освен че за него е явно неизгодно, е поето и при крайна нуждакато основание за унищожаване на договора / чл. 33, ал.1 ЗЗД/.

Там , където законодателят е преценил, че потребителят/ тук се има предвид ЗПК, в чийто приложно поле попада разглеждания по делото договор/ е оправдано да бъде защитен срещу явлението прекомерност по размер на вземанията на кредитора/ т.е. на първия да не се възлагат несъразмерно високи с оглед насрещните му права, тежести/ , изрично е въвел за тях/ вж. чл.19, ал.4 ,чл.21, ал.2 , чл.32, ал.4, чл.33, ал.2 ЗПК/ горен праг/ максимално допустим размер/ , чието надхвърляне влече нищожност/ пълна или частична/ поради противоречие със закона/ чл. 19, ал.5, чл.33, ал.2, чл.1, ал.2, вр. с чл.26, ал.1, пр.1-во, чл.26, ал.4 ЗЗД/.

За възнаградителната лихва/ годишния лихвен процент/ такъв горен/ максимално допустим праг/ пряко и изрично не е въведен. Фактът, че след отмяната на Разпореждане на МС от 25.06.1951 г. за определяне на максималния процент на договорените лихви / обнародвано във вестник „Известия“, бр.52/1952 г./ с параграф 1 на ЗР на ПМС № 72/1994 г. , и досега не е определен с нов акт на МС горен праг за уговаряне на лихви по силата на делегираното му правомощие с нормата на чл.10, ал.2 ЗЗД, може да се приеме за показател в подкрепа на това каква е идеята за неопределянето на такъв, а тя е да се позволи по- пълноценно развитие на финансовия пазар на кредитиране в съгласие с принципа за свободната стопанска инициатива/ чл.19, ал.1 КРБ/. Разбира се в областта на законовото правно регулиране на отношенията „кредитор- потребител на финансова услуга “, такъв максимално допустим горен праг на размера на възнаградителната лихва/ лихвения процент/, все пак косвено се счита за въведен с повелителната норма на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща годишния процент на разходите по кредита до размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения , определена с Постановление на МС на РБ/ такова е приемано три пъти : ПМС № 72/08.04.1994 г. , ПМС № 100/29.05.2012 г. и ПМС № 426/18.12.2014 г./