Определение № 3010 от 11.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3010 гр. София, 11.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Бисера Максимова Касационно гражданско дело № 20258002101676 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. П. К. и Я. Ж. К., действащи чрез адвокат М. Б. от АК – Б., срещу въззивно решение № 1251 от 03.12.2024 година на САС, постановено по в. гр. дело № 2816/2022 година по описа на Апелативен съд – С., с което е потвърдено решение № 261875 от 06.06.2022 г. по гр. д. 1451/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което е обявен по иск на НАП чрез ТД на НАП - С., против „М.-93” Е., М. П. К. и Я. Ж. К., с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК за недействителен по отношение на Държавата договор от 27.02.2015 г. за покупкопродажба на недвижим имот, а именно: поземлен имот с идентификатор ****, находящ се в [населено място], [улица], заедно с построените в поземления имот сгради, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № ***, том №***, рег. № ***, дело № *** г. на помощник-нотариус по заместване на нотариус рег. № *** при НК, сключен между „М.-93” Е., като продавач и М. К., като купувач.

В касационната жалба се излагат съображения, че въззивното решение е незаконосъобразно поради нарушението на съдопроизводствените правила, противоречието му със закона и пълната липса на мотиви.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Следва ли съдът да изложи правни съображения защо приема, че срокът за плащане на всички данъци започва да тече от следващата година?

2. Следва ли съдът да изложи правни съображения защо приема, че искът е предявен 1 законосъобразно след като не е предявен от съответния публичен изпълнител както изисква разпоредбата на чл. 216 от ДОПК?

3. Следва ли съдът да изложи правни съображения защо приема, че длъжникът е правилно уведомен на адреса, посочен в ТР при АВ, след като нормата на чл. 28 от ДОПК предвижда, че следва да бъде уведомен на изрично предоставен електронен адрес?

4. След като електронен адрес присъства в актуалното състояние на юридическото лице в Агенция по вписванията - търговски регистър и регистър на Ю., то следва ли да се приеме, че е налице съгласие кореспонденцията да се осъществява и по този начин; съответно равносилно ли е това на съгласие за уведомяване по електронен път по смисъла на чл. 28 от ДОПК?

5. При изрично направено възражение, че изггьлнителното производство е прекратено поради перемция, следва ли съдът да изложи отделни мотиви за това, че не са налице условията за перемция, съответно, че е налице съответен публичен изпълнител, който да предяви претенцията по чл. 216 от ДОПК?

6. Кой е съответният публичен взискател, който има правомощието да упражни правата по чл. 216, ал. 2 от ДОПК? Ако правото не бъде упражнено от съответния публичен взискател, счита ли се, че искът е предявен надлежно, съответно счита ли се, че давността е прекъсната?

По така формулираните въпроси касаторът счита, че няма формирана съдебна практика и навежда основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК.

7. Има ли правен интерес от воденето и уважаването на иск по чл. 216 от ДОПК, за който абсолютната давност изтича в хода на съдебното производство? Следва ли производството да бъде прекратено или искът следва да бъде отхвърлен?

8. Следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?

Сочат се решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. 761/2010 г. на четвърто г. о., решение № 15 от 06.02.2012 г. по гр. д. № 311/2011 г. на второ г. о., решение № 138 от 13.05.2014 г. по гр. д. № 5715/2013 г. на четвърто г. о., решение № 170 от 29.11.2018 г. по гр. д. № 3957/2017 г. на трето г. о., решение от 17.07.2018 г. по гр. д. № 3695/2017 г. на трето г. о., решение № 72 от 15.07.2016 г. по гр. д. № 290/2016 г. на второ г. о., решение № 248 от 07.01.2010 г. по гр. д. № 4193/2018 г. на четвърто г. о., решение № 69/13.05.2019 г. по гр. д. № 3436/2018 г. на първо г. о., решение №22/09.03.2021 по дело №1857/2020 ВКС, решение № 140 от 8.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 2601/2019 г., I т. о., ТК.

Постъпил е отговор на касационната жалба от Р. В. Б.-С. - главен публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП С., процесуален представител на НАП, в който касационната жалба се оспорва като неоснователна.

Постъпил е отговор на касационната жалба от К. Г. Б., в качеството му на синдик на ответника „М. - 93“ О. /в несъстоятелност/, със становище за неоснователност на касационната жалба. Излага съображенията, че обжалваното решение е допустимо и правилно.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета и цената на иска.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

2

Въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт като е очертал предмета на делото, а именно: ищецът твърди, че с ревизионен акт № ***/14.07.2015 г., издаден срещу „М.-93“ Е., са установени задължения в размер на 219 164,96 лева, лихва по акта - 115 938,43 лева, които представляват невнесени данък върху добавената стойност /ДДС/ и корпоративен данък /КД/.; че с нотариален акт № ***, том ***, № ***от 27.02.2015 г., вх. рег. № *** от 27.02.2015 г., номер от дв. вх. рег. ***, вписан в Службата по вписванията - [населено място], „М.-93” Е. е продало за сумата от 50 000 лева на М. П. К., която към този момент е била в брак с Я. Ж. К., поземлен имот с идентификатор ****, находящ се в [населено място], заедно с построените в него сгради: А) пречиствателна станция Б) утаител (подземен) и В) склад за Г.; твърди се, че сделката е увреждаща и възмездна - даденото надхвърля значително по стойност полученото, поради което моли на основание чл. 216, ал. 1, т. 2 и т. 4 ДОПК сделката да бъде обявена за относително недействителна по отношение на НАП.

Въззивният съд е установил от фактическа страна, че със заповед за възлагане на ревизия № ***/22.12.2014 г. е образувано ревизионно производство спрямо "М.-93" Е.; че ревизията е приключила с издаването на PA № ***/14.07.2015 г., с който са установени задължения в размер на: главница - 219 164,96 лв. и лихва по акта - 115 938,43 лв., представляващи данък върху добавената стойност и корпоративен данък, които не са внесени от търговското дружество; че въпреки всички предприети действия от страна на публичните изпълнители - налагане на предварителни обезпечителни мерки с постановление от 12.05.2015 г., установеното публично вземане с PA № ****/14.07.2015 г. не било обезпечено, нито е предложен начин за изпълнение; че на 27.02.2015 г. с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № ***, том №***, рег.№ ***, дело № ***г. на помощник - нотариус по заместване на нотариус рег. № *** при НК, "М.-93" Е. продава на М. П. К. собствен на дружеството имот, съставляващ поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], заедно с построените в поземления имот сгради, за сумата от 50 000 лева, а към датата на извършване на сделката данъчната оценка на имота е била 826 506.10 лв.; че към датата на сключване на сделката М. К. е била в брак с Я. К., при което имотът е придобит от тях в режим на съпружеска имуществена общност (СИО).

Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е допустимо, валидно и правилно с оглед неоснователността на въззивните оплаквания. По направения във въззивната жалба довод, че исковата претенция е погасена по давност, тъй като съпрузите К. не са конституирани като задължителни необходими другари към датата на завеждане на иска, а когато това било сторено - 30.10.2022 г. с предявяване на претенцията и спрямо Я. К., съответната петгодишна погасителна давност била изтекла, съдът е приел, че оплакването е неоснователно. В тази връзка съдът е отбелязал, че отменителният иск по чл. 216 ДОПК е много близък като характер и правна същност до общия П. иск по чл. 135 ЗЗД със съответните разлики относно характера на вземането /публично/ и кредитора /публичен взискател/. Решаващият състав на САС е счел, че и в тази ситуация следва да намери приложение ТР № 3/29.06.2017 г. по ТД 3/2016 г. на ОСГТК, според което, по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари; че макар искът по чл. 216 ДОПК да не е собственически иск, а специфичен конститутивен такъв, няма основание да се отрекат разрешенията, дадени от ВКС в посоченото тълкувателно решение, а именно - че съпрузите К. са необходими, а не задължителни другари.

Поради това, обстоятелството, че претенцията против Я. К. е предявена на 30.10.2022 г., според 3 въззивния съд, е ирелевантно доколкото, същата е заведена против съпругата му М. К. /като купувач/ и „М.-93“ Е. /н./ - като продавач на 04.02.2020 г., а процесната атакувана сделка е реализирана на 27.02.2015 г., т. е. преди изтичане на петгодишния давностен срок. По втория въззивен довод - че сделката не е извършена след датата на връчване на заповедта за възлагане на ревизията /ЗВР/, съдът е приел, че доколкото нормата на чл. 216, ал. 1 ДОПК изисква атакуваната сделка да е извършена след датата на деклариране или на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, то е необходимо ищцовата страна да докаже, че продажбата е извършена след връчване на ЗВР като в случая се твърди от НАП, че ответното дружество е узнало за ЗВР чрез запознаване със същата и изтегляне на заповедта от електронен адрес: [електронна поща] на 05.01.2015 г. /така на л. 101, том първи/. В тази връзка съдът е посочил, че ДОПК урежда няколко различни начина за връчване на съобщения - чл. 29 от закона и за да е валидно електронното връчване на съобщения и книжа от административния орган следва да са спазени изискванията на този текст от закона. Съдът е приел, че след като представител на дружеството не е бил намерен на адреса, посочен в търговския регистър, връчването на документите по ревизията е ставало на посочения в предходния абзац електронен адрес, който присъства и в настоящето актуално състояние на юридическото лице в Агенция по вписванията - търговски регистър и регистър на Ю., то следва да се приеме, че е налице съгласие кореспонденцията да се осъществява и по този начин. Съдът е посочил, че от страна на ищеца е представено писмено доказателство /л. 101, том първи/, че ЗВР е изтеглена от електронния адрес на 05.01.2015 г. /с посочване и на съответния IP-адрес/, поради което връчването е било редовно и в съответствие с императивните изисквания на закона. Съдът е приел, че въззивният довод на ответниците за липса на намерение за увреждане и че сделката не е извършена с цел да се увреди публичния взискател, не следва да се обсъжда доколкото тази хипотеза е мислима при прилагане разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, а СГС е уважил исковата претенция на друго правно основание - чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК, където тези предпоставки не се изискват. Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването, че материалноправното публично вземане на НАП е погасено по давност като е посочил, че в процесната ЗВР е възложено да се установят вземанията на държавата от дружеството-ответник за: а/ корпоративен данък за периода 01.01.2008 - 31.12.2013 г.; б/ данък ДДС за периода 01.01.2009 г. - 31.12.2010 г., като тези вземания са посочени в общ размер и по подпериоди в PA № ***/14.07.2015 г. Позовал се е на разпоредбата на чл. 171, ал. 1 ДОПК, че публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, и в тази връзка е приел, че петгодишната давност не е била изтекла, защото е била многократно спирана - със започване на производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година /чл. 171, ал. 1, т. 1 ДОПК/ и с налагането на обезпечителни мерки /чл. 171, ал. 1, т. 5 ДОПК/, тъй като са били налагани обезпечителни запори на банкови сметки на ревизираното лице от публичен изпълнител към НАП. Отделно е изложил съображения, че дори и да се приеме, че част от публичните вземания са погасени по давност, то това не се отнася до същите в цялост, а при разглеждане на иска по чл. 216 ДОПК е необходимо да е налице ликвидно и изискуемо публично вземане, което да не е удовлетворено - без значение от неговия размер. Що се отнася до т. нар. абсолютна десетгодишна давност, уредена в чл. 171, ал. 2 ДОПК, съдът е приел, че тя би изтекла през следващата календарна година, ако са налице предпоставките, посочени в същия законов текст, но към настоящия момент същата не се явява изтекла. На следващо място, съдът е посочил, че пред САС е допусната съдебно-оценителна експертиза, според която е дадена пазарна оценка на 4 прехвърленото недвижимо имущество в размер на 900 030 лв., която сума е значително по-голяма от вписаната цена в процесния нотариален акт за покупко-продажба, поради което е стигнал до извода, че е налице предпоставката даденото значително да надхвърля стойността на полученото. С оглед посочените мотиви въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него решение на СГС.