Определение № 838 от 25.02.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 838 гр. София, 25.02.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Величка Маринкова

Членове:

Атанас Н. Атанасов

Слави Г. Славов като разгледа докладваното от Слави Г. Славов Въззивно частно наказателно дело № 20261100601191 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.250 ал.5, предложение второ, във вр. с глава 22 НПК.

С разпореждане № 15266 от 05.12.2025 година, постановено по НЧХД № 16970/2025 година, Софийски районен съд, наказателно отделение, 19 състав, на основание чл.250 ал.1 т.2 пр.2 НПК е прекратил наказателното производство, образувано по тъжба на М. Л. С. срещу А.Н.Я..

Недоволен от така постановения съдебен акт е останал частният тъжител, който в законоустановения срок е депозирал въззивна частна жалба, чрез повереника си адв. Ц.. В своята жалба частният тъжител твърди, че разпореждането на първоинстанционния съд е неправилно и незаконосъобразно. Поддържа се, че съдът неправилно е приел, че не е осъществен от обективна страна съставът на престъпление по чл. 147 НК, изразяващ се в приписване на престъплението лъжесвидетелстване. Инвокирано са и възражения, че СРС не е следвало да се произнесе в условията на процедурата по чл. 250 НПК, а от друга страна с прекратителния си акт е лишил частния тъжител от правосъдие.

Софийски градски съд, като прецени материалите по делото, обжалваното разпореждане, изложеното в частната въззивната жалба и след като въз основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт, по отношение на неговата законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на закона, намира за установено следното:

Въззивната частна жалба е подадена в срок, от легитимирано лице и срещу акт, подлежащ на въззивен контрол, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана.

Настоящият съдебен състав, преценявайки обосноваността и законосъобразността на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, намери, че разгледана по същество въззивната частна жалба е неоснователна, а обжалваното разпореждане на съдията - докладчик при първия съд законосъобразно и правилно. Съображенията в тази насока са следните:

Първоинстанционното производство е било образувано с твърдения за извършено престъпление от частен характер и в частност такова по чл.147 ал.1 НК, а именно клевета.

Престъплението се изрязява в излагане на следните изрази от страна на подсъдимата в 1 искова молба, с която се предявява насрещен иск с вх. № 348789/24.10.20125г. по гр. дело 45426 по описа за 2025г. на СРС, Г.О, 46 с-в: “ тя през през цялото време лъжеше“, както и „ и да поискам обяснения защо даде лъжливи свидетелски показания“.

С обжалваното разпореждане съдията-докладчик е прекратил образуваното наказателно производство от частен характер. За да направи това е приел, че инкриминираните от тъжителя изрази не покриват от обективна страна сочената от тъжителя от хипотези на престъплението клевета - чрез тях нито се приписва престъпление на тъжителя, нито се разгласяват позорни обстоятелства за неговата личност. Прието е, че за да бъде приписано престъпление, то следва да е достатъчно конкретизирано, което в случая липсва, а разгласяване не е налице, тъй като ищцата по насрещния иск с депозирането на искова молба е упражнила гарантирано й от правния ред право на защита в гражданското производство. Освен това, изразеното от подсъдимата СРС счита, че представлява субективна преценка на нейни субективни възприятия, за които не следва да бъде търсена наказателна отговорност.

Клеветата е престъпление, при което деецът довежда до знанието на поне едно трето лице извън себе си на обстоятелства, които са позорни за другиго. За обективната съставомерност на деянието е необходимо разгласените обстоятелства да са позорящи, петнящи честта и доброто име на този, за когото се отнасят (недостойни от гледище на общоприетите морални разбирания и предизвикват еднозначната негативна оценка на обществото), както и да бъдат неистинни. Правната теория и съдебната практика трайно приемат, че позорното обстоятелство е твърдение на дееца за съществуването на определен факт, който се отнася до укоримо от гледище на морала поведение на пострадалия и който е от естество да накърни доброто му име в обществото, като приписването на престъпление (втората форма на изпълнително деяние) представлява всъщност частен случай на разгласяване на позорно обстоятелство. Следва да се посочи, че извън обхвата на клеветата остават случаите, при които деецът изказва мнение, своя субективна оценка, извод или изразява свое становище.

На плоскостта на гореизложеното настоящият въззивен състав се солидаризира с направения от първата инстанция извод, че описаното в тъжбата не представлява престъпление, доколкото инкриминираните изрази обективно не съдържат достатъчно конкретни твърдения за позорни факти, свързани с личността на тъжителя.

Обективно несъставомерени се явяват и двата инкриминирани изрази. Заявяването в исковата молба, че насрещната страна „лъже“ и запитване „ защо е лъжесвидетелствала“, не би могло да бъде приписване на престъпление, нито разгласяване на позорно обстоятелство.

Както СРС е посочил, това поведение е правомерно, еманация е на упражняване на правото на защита в гражданското производство. Настоящият състав намира, в унисон с първоинстанционния, че тъжителят всъщност е инкриминирал с тъжбата своя субективен прочит на изразените от подсъдимия оценъчни съждения, собственото си възприятие и тълкуване на думите му. Начинът на мислене обаче не може да се криминализира, тъй като резултатите от него не са еднозначни и не подлежат на доказване /В т. см. Р №80-98-ІІ н.о./ Същественото в случая е, че това, което е инкриминирал с тъжбата си тъжителят, са изрази, които не съдържат никакви конкретни факти, които да бъдат позорящи или да приписват престъпление. В случая е очевидно, че преценката за истинността на една такава преценка зависи от съзнанието на автора на същата , т. е. – от подсъдимия. Тя е резултат от мисловните процеси и анализ на факти, които е възприел подсъдимия в резултат на действията си като ответна страна по гражданско дело. Ето защо в конкретния случай подсъдимата в качеството си на страна по гражданско дело е упражнила правото на подаде отговор на искова молба, гарантирано му от Конституцията и ГПК – да се изкаже свободно, да сигнализира компетентните органи за констатирани възражения по предявените срещу нея искове и да търси защита.

В Решение № 10 по н.д. № 804/24 г.на I НО на ВКС ясно и точно е посочено, че за да е налице основание за приложение на процедурата по чл.250 ал.1 т.2 НПК е необходимо описаното в обвинителния акт, респективно тъжбата, деяние поначало да не съставлява 2 престъпление, т. е. неговата несъставомерност да е очевидна и да не се извежда след доказателствен анализ на описаните факти. Настоящият казус е точно такъв, тъй като обективната несъставомерност е очевидна и не се извлича след доказателствен и правен анализ. Инкриминираните изрази, така както са обективирани в тъжбата, при цялостен анализ на фактическата обстановка и условията, при които са изказани, не биха могли да породят търсената наказателна отговорност, тъй като са обективно несъставомерни.

Възможността съдът да прекрати наказателното производство, когато прецени, че деянието, описано в тъжбата, не съставлява престъпление, е предвидена в разпоредбата на чл.250 ал.1 т.2 НПК. С посоченото правомощие на съда се цели оптимизиране на правораздавателната дейност - да не се развива и реализира ненужно цялата наказателна процедура, водеща до оправдаване на дееца, когато в тъжбата е описано едно очевидно несъставомерно деяние. Това законово разрешение кореспондира с принципа за разглеждане и решаване на делата в разумен срок (чл. 22 НПК), като чрез него се цели икономия не само на процесуално време, но и на материални средства (разходи за експертизи, призоваване и заплащане на разноски на свидетели, възнаграждения и други). Реализирането на правомощието по чл.250 ал.1 т.2 НПК е ограничено само до случаите, когато деянието, описано в тъжбата, не съставлява престъпление. То е такова, когато не осъществява не само общите признаци на престъплението, очертани в нормата на чл.9 ал.1 НК, но и съвкупността от признаци, чрез които се очертават отделните видове престъпления в специалната част на Наказателния кодекс. Иначе казано, деянието не съставлява престъпление, т. е. то е "несъставомерно", когато конкретната проява не осъществява всички обективни и субективни признаци на даден вид престъпление. При реализирането на правомощието по чл.250 ал.1 т.2 НПК съдията - докладчик е ограничен в рамките на описаните в тъжбата фактически положения, без да се преценява дали те се подкрепят от доказателствата.

Първоинстанционният съд се е съобразил изцяло с посочените по- горе принципни положения, като е извел правилен и обоснован извод за липсата на описано в тъжбата престъпление срещу частния тъжител. Съдът е обвързан от твърденията в тъжбата, тъй като с нея се повдига обвинението и се детерминира предмета на доказване.

Поради изложеното въззивният съд намира, че изводът на първоинстанционния съд, че описаното в тъжбата не представлява престъпление е законосъобразен, поради което правилно на основание чл.250 ал.1 т.2 пр. 2 от НПК е прекратил образуваното наказателно производство от частен характер.

Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, НО, II въззивен състав ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 15266 от 05.12.2025 година, постановено по НЧХД № 16970/2025 година, Софийски районен съд, наказателно отделение, 19 състав.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3