Акт от 03.05.2022, Административен съд - Русе

Р Е Ш Е Н И Е

№ 109 гр.Русе, 03.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РУСЕНСКИЯТ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА

Членове: ЙЪЛДЪЗ АГУШ

ИВАЙЛО ЙОСИФОВ при секретаря Наталия

Георгиева и с участието на прокурора Емилиян Грънчаров, като разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д.

№ 102 по описа на съда за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН, във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе против решение № 158/11.02.2022 г., постановено по АНД № 2052/2021 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е отменено наказателно постановление № 18-001789/30.08.2021 г., издадено от директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе. С наказателното постановление, за нарушение по чл.415, ал.1 от КТ и на основание същата разпоредба, на Производствено производителна кооперация (ППК) „Надежда-Ряхово“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в с.Ряхово, общ.Сливо поле, обл.Русе, е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 1500 лева.

Като касационни основания се сочат допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. Касаторът поддържа, че районният съд е извършил недопустим косвен съдебен контрол за законосъобразност на един влязъл в сила индивидуален административен акт, какъвто са дадените на работодателя задължителни предписания. Поддържа, че въззивната инстанция неправилно е тълкувала и приложила разпоредбите на чл.404, ал.1, т.12 от КТ и чл.245, ал.1 от КТ, както и правилата относно доказването на факта на неизпълнение на дадените предписания. Иска се отмяната на въззивното решение и постановяване вместо него на друго, с което наказателното постановление да бъде потвърдено. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба – ППК „Надежда-Ряхово“, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата и моли решението на Районен съд – Русе да бъде оставено в сила, включително по съображенията, допълнително изложени в хода на устните състезания пред касационната инстанция.

Поддържа, че актът за установяване на административното нарушение (АУАН) бил издаден след изтичане на регламентирания в чл.34, ал.1, изр.второ от ЗАНН тримесечен срок. Счита, че началото на този срок се поставя от деня, следващ изтичането на продължения срок за изпълнение на дадените му задължителни предписания с протокол за извършена проверка с изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г., а именно 26.02.2021 г., като към датата на съставяне на АУАН – 16.06.2021 г., срокът вече е бил изтекъл. Възразява, че въз основа на приложената спрямо него административна мярка наказващият орган е следвало да наложи или едно единствено административно наказание в максимален размер или да наложи административни наказания, но според броя на работниците и служителите в кооперацията, чиито трудови възнаграждения не били изплатени. Твърди, че налагането на отделни административни наказания за всяко неплатено месечно трудово възнаграждение води до прекомерна финансова тежест за него, като работодател, и не съответства на целите по чл.12 от ЗАНН. Претендира присъждането на направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение, за които представя списък.

Прокурорът от Окръжна прокуратура –

Русе дава заключение за основателност на жалбата и счита, че решението на Районен съд – Русе следва да бъде отменено като вместо него бъде постановено друго, с което наказателното постановление да бъде потвърдено.

След като обсъди оплакванията в жалбата, становищата на страните, съб­ра­ните по делото доказателства и извърши служебна проверка на основание чл.218, ал.2 от АПК, съдът прие за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е основателна.

От събраните във въззивното производство доказателства се установява, че работникът И.В.В. изпълнявала длъжността „работник производство – млечни продукти“ в кооперацията – касационен жалбоподател. Във връзка с подаден в дирекция „Инспекция по труда“ – Русе сигнал от работници за неизплатени им трудови възнаграждения контролните органи извършили проверка, резултатите от която били обективирани в протокол с изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г. В т.161 от този протокол се съдържат констатации, според които трудовото правоотношение с посочения работник било прекратено със заповед № 228/15.10.2020 г. като работодателят не изплатил начисленото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в предвидения срок – не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено като така бил нарушен чл.228, ал.3 от КТ. Отразено е също, че при проверката били представени ведомостите за заплати за месец октомври и месец ноември 2020 г. Във връзка с така направените в протокола констатации, с т.157 от разпоредителната част на същия, спрямо работодателя била приложена принудителна административна мярка по чл.404, ал.1, т.12 от КТ като му били дадени задължителни предписания да изплати на посочения работник начисленото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и бил определен срок за изпълнение на предписанията – до 04.02.2021 г.

Задължителните предписания представляват принудителна административна мярка и следователно – индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 от АПК, който подлежи на обжалване по реда на АПК и чието предварително изпълнение е допуснато по силата на самия закон – чл.405 от КТ. Именно поради обстоятелството, че принудителната административна мярка подлежи на предварително изпълнение, срокът за изпълнение на даденото задължително предписание тече от датата на неговото издаване. Протоколът, в който този административен акт се съдържа, бил връчен на законния представител на кооперацията – касационен жалбоподател, в лицето на нейния председател, на 19.01.2021 г. Между страните не се спори, че ПАМ не е обжалвана по административен или съдебен ред, поради което е влязла в сила с изтичане на 14 – дневния срок по чл.84, ал.1 от АПК, съответно чл.149, ал.1 от АПК, т.е. считано от 03.02.2021 г. съгласно правилото за броене на сроковете по чл.60, ал.5 от ГПК вр.чл.144 от АПК. На 21.01.2021 г. касаторът депозирал молба с вх.№ 21005051 от същата дата по описа на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, с която направил искане за продължаване до

28.02.2022 г. на срока за изпълнение на дадените му предписания. Това искане било уважено, като с писмо с изх.№ 21003270/22.01.2021 г. определеният срок за изпълнение на предписанията от № 1 до № 191 включително бил продължен до 25.02.2022 г. На 24.02.2021 г., с вх.№ 21015750, касаторът депозирал последваща молба, с която поискал срокът за изпълнение да бъде продължен с още един месец.

Искането е обосновано със следните съображения: „Въпреки удължаването на срока за изпълнение, към настоящия момент не съм в състояние да изпълня издадените предписания, поради техния характер, влошената метеорологична обстановка и усложнената епидемиологична обстановка в страната, свързана с COVID-19“. С писмо изх.№ 21009990/26.02.201 г. на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, това искане не било уважено.

Във връзка с контрола по спазване изпълнението на задължителните предписания, дадени с протокол с изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г., на 18.03.2021 г. била извършена последваща проверка по работни места, а в периода от 05.04.2021 г. до 09.06.2021 г. – и по документи, резултатите от която били обективирани в протокол с изх.№ 2109233/16.06.2021 г. Видно от констатациите в т.157 от този протокол, дадените предписания не били изпълнени.

Въз основа на тези доказателства, за да отмени обжалваното пред него наказателно постановление, районният съд приел, че неизпълнението на дадените предписания се установявало само въз основа на писмените обяснения, подписани от председателя на кооперацията, в които дори липсвало конкретно твърдение, че предписание № 157 не било изпълнено, а относно изпълнителното деяние не били събирани други доказателства. Приел, че тези писмени обяснения съставляват самопризнание, което не представлява годно доказателствено средство, въз основа на което да се правят изводи за извършено административно нарушение, съгласно чл.116, ал.1 от НПК. Въззивната инстанция счела, че наказателното постановление е необосновано, до който порок се е стигнало в резултат на неизпълнение от наказващия орган на задълженията му по чл.116, ал.2 от НПК и чл.52, ал.4 от ЗАНН да извърши разследване на спорните обстоятелства, независимо от депозираното самопризнание. Районният съд приел също, че правомощието по чл.404, ал.1, т.12 от КТ на контролните органи да дават задължителни предписания за изплащане на неплатени трудови възнаграждения възниква само при вече прекратени трудови правоотношения, за което по делото нямало ангажирани доказателства. Приел е, че разпоредбата на чл.404, ал.3 от КТ съставлява задължително условие за допустимост на предписанието, а спазването на визираните в тази разпоредба предпоставки не било проверено от наказващия орган. Посочил, че контролните органи на инспекцията по труда не разполагат с правомощие да изследват дали работникът или служителят е изпълнявал възложената му работа, тъй като така те биха се намесили в трудов спор, чието решаване е предоставено единствено в компетентност на съда, поради което тези органи не разполагали и с правомощието да дават на работодателя задължителни предписания за изплащане на трудовото възнаграждение, а дадените такива се явявали незаконосъобразни. В решението е прието, че даването на задължителни предписания и в случаите, в които работодателят е изплатил гарантирания размер на трудовото възнаграждение по чл.245, ал.1 от КТ в размер на 60 на сто от брутното трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната, също се явява незаконосъобразно.

Решението на въззивната инстанция е неправилно. В обжалваното решение дори не са съобразени особеностите на конкретния случай – касае се до неизпълнено предписание за изплащане на обезщетение по чл.224 от КТ, а не на трудово възнаграждение.

Както основателно поддържа и касатора, в съдебната фаза на административнонаказателното производство е недопустим инцидентен контрол за законосъобразност на влезлия в сила и поради това добил стабилитет индивидуален административен акт – дадените на работодателя задължителни предписания. Съгласно чл.84 от ЗАНН, в това производство се прилагат процесуалните правила на НПК, който кодекс не предвижда подобна възможност. Следва да се отбележи, че, доколкото касаторът е бил страна в административното производство по издаване на административния акт и е разполагал с възможността да го обжалва, косвеният контрол за законосъобразност не може да бъде обоснован и с разпоредбата на чл.17, ал.2 от ГПК. Защитата срещу влезлите в сила административни актове, които не са оспорени пред съд, се реализира в производство по възобновяване на производствата по тяхното издаване, ако са налице основанията за това – чл.99 и сл. от АПК, каквото производство в случая не е проведено. В настоящото производство инцидентният контрол би бил недопустим и по съображения, свързани с валидността на акта, за чието неизпълнение е наложена санкцията по чл.415, ал.1 от КТ. Това е така, защото дори и да не е бил оспорен по административен или съдебен ред в регламентираните за това срокове, то, съгласно чл.149, ал.5, респ. чл.168, ал.3 от АПК, административните актове могат да се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във времето, а тяхната нищожност може да се обяви от съда дори и срокът за тяхното обжалване да е изтекъл. Следователно касаторът е разполагал с възможността безсрочно да оспори дадените му предписания с твърдения за тяхната нищожност, което в случая не е сторено и което изключва оспорването им с подобни доводи в настоящото производство.