Акт от 18.01.2019, съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр. Никопол, 18.01.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

НИКОПОЛСКИ

РАЙОНЕН СЪД, в открито заседание, на деветнадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав :

РАЙОНЕН СЪДИЯ :ГАЛЯ НАУМОВА

При секретаря Деница Тончева като разгледа докладваното от съдия НАУМОВА гражданско дело № 549 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по иск с правно основание чл.422, ал.1, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК.

Ищецът „

ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, гр.София, чрез юрисконсулт Р.И., твърди в исковата си молба, че по силата на Договор за потребителски кредит № ********** от 18.01.2017г., сключен с ответника И.И.Д., като кредитополучател и с ответника В.Й.З., като съдлъжник по него, ищеца, се задължил да преведе сумата от 2 000лв., по банковата сметка на отв.И.Д.. Твърди, че ищеца изпълнил на 19.01.2018г., така поетото задължение. Твърди, също, че с процесният договор, длъжника по него се задължил да върне процесната сума за срок от 24 месеца, съгласно погасителен план, в размер на 186.14лв., с падежна дата всяко 20-то число на месеца.Твърди се, че длъжника , не е изпълнил точно поетите задължения, т.к. е върнал само 7 пълни погасителни вноски и една непълна, последната от която с дата 15.09.2017г., поради което на основани чл.12.3. от ОУ към договора, поради просрочие на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, е настъпило автоматично прекратяване на договора и същият е бил обявяван за предсрочна изискуем на 03.01.2018г., , без да е необходимо кредиторът да изплаща на длъжника уведомление, покана, предизвестие или др.Твърди, че на 09.01.2018г., на ответниците са изпратени уведомителни писма за прекратяването на договора, както и за настъпилата предсрочна изискуемост. Твърди, че след прекратяване на процесният договор, непогасената сума, която се дължи е в размер на общо 3 003.18лв - главница, както и сумата от 14.91лв., представляваща лихва за забава, за които суми ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, по ч.гр.д.№ 370/2017г. по описа на НРС, срещу която длъжниците са възразили.

Моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено спрямо длъжника И.И.Д. и солидарният длъжник В.Й.З., че същите че дължат сумата от 3 003.18, представляваща неизплатено парично задължение по договор за потребителски кредит № № **********, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението.

Претендират присъждане и на направените разноски в заповедното и в настоящото производства.

В съдебно заседание ищецът не изпраща представител.Постъпили са писмени молби от процесуалния му представител юрисконсулт Р.И., с които се иска разглеждане на делото в отсъствие на представител на ищеца; исковата претенция се поддържа изцяло, за което излага подробни съображения, като се иска уважаването й, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК, претендират се разноските в заповедното и в исковото производства.

В срока и по реда на чл. 131 от ГПК, писмен отговор е получен само от ответника В.З., чрез адв.Г.Г. от ПАК, в която се оспорва иска по основание и размер.Правят се възражения за недействителност на същият и и за нищожност на клаузите за възнаградителна лихва и за допълнителен пакет услуги.Възразява също, че не е уведомена от ищеца за прекратяването на договора и настъпилата предсрочна изискуемост. Претендира разноски. В с.з., отв.В.З. не се явява и не се представлява.

В срока по реда на чл.131 от ГПК, отв. И.Д. не изразява становище по иска, в с.з. не се явява и не се представлява. Не прави искания, не сочи доказателства, не прави доказателствени искания.

Съдът, след преценка на доказателствата по делото и като съобрази доводите и възраженията на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

Безспорно по делото се установява, че въз основа на заявление по чл.410 от ГПК, е издадена заповед за изпълнение № 241/11.06.2018г. по ч. гр.д.№ 370/2018г. по описа на НРС, за следните суми: главница в размер на 3 003.18лв.; законна лихва за забава в размер на 14.91лв., дължима за периода от 21.02.2017г. до 03.01.2018г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението в съда -

11.06.2018г., до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 60.36 лв. за д.т. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50.00 лв. Вземането произтича от договор за неизпълнение на договор за потребителски кредит № ********** от 19.01.2017г.

В указаният от съда срок, след възражение от длъжника, ищецът предявява настоящият иск, поради което същият е допустим.

Не се спори между страните и това се установява от представените доказателства, че на 18.01.2017г., между ищцовото дружество, ответника И.Д. в качеството и на кредитополучател, и ответника В.З. в качеството и съдлъжник е сключила Договор за потребителски кредит № **********, съгласно който ищецът е предоставил по банкова сметка ***.И.Д. кредит в размер на 2000лв. за срок от 24 месеца, и размер на месечната вноска по кредита в размер на 123.64лв., платима на дванадесетия ден от месеца, с годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 49.89%, с годишен лихвен процент в размер на 41,17%; и лихвен процент на ден от 0,11%, при обща дължима сума по кредита в размер на 2 967.36лв.

Установява се също, че на 18.01.2017г., страните, са договорили и споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги при възнаграждение в размер, посочен в т.VI на този ДПК/Договор за потребителски кредит/, което възлиза на сумата от 1 500лв., с месечен размер на вноската по закупеният пакет от допълнителни услуги в размер на 62.50лв. Установява се също, че общо задължение по кредита и по пакета допълнителни услуги е в размер на 4 467.36лв., от която сума общият размер на вноската възлиза на сумата от 186.14лв. с дата на погасяване на 20-ти ден от месеца.

От представените по делото ОУ, се установява, съгласно т.12.4, страните са се съгласили, че при прекратяване на договора в хипотезата на автоматична предсрочна изискуемост, се дължат остатъците от непогасените вноски по погасителен план, включващи и възнаграждението при закупен пакет от допълнителни услуги, лихви за забава и такси.

От преводно нареждане/транзакция/ от 19.01.2017г. се установява, че ищецът е превел на ответника сумата от 2 000лв.

Представен е и погасителен план към процесният договор за кредит.

От извлечение по сметката на ответника се установява, че месечната вноска е в размер на 186лв. включва главница и лихва, без става ясно, какъв е размера на месечната вноска за допълнителни услуги, поради което и размера на общият сбор от главницата и лихвата за съответният месец, е по- малък от размера на вноската. От същото се установява, че при ищеца е отразено, плащането на общо 7 бр. вноски и 1 бр. вноска в размер на 161.20лв., или общо сума в размер на 1 464.18лв., като останалата непогасена част е в размер на общо 2 978.24лв.

Видно от представените 2 бр. уведомителни писма, адресирани до ответниците, приложени на л.41 и 42 по делото, ищеца е направил изявление до адресатите, че е прекратил договора едностранно, считано от 03.01.2018г., както и че същият е станал предсрочно изискуем и е посочил размера на дължимата сума.

Ищеца не твърди обаче, че тези писма са били изпратени, както и че са достигнали до ответниците – длъжници, нито е представил доказателства за това.

При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи:

Спорен по делото е въпросът: изправна страна ли е кредиторът и какви са дължимите суми.

На първо място, съдът приема, че, договора е валидно сключен, съдържа всички реквизити и е подписан от ответниците - видно от приложения договор.

Предявеният установителен иск за съществуване на вземане по издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е обоснован с неизпълнение на задълженията на ответниците – длъжник и солидарен длъжник по договор за кредит за повече от 30 -сет календарни дни и настъпилото по силата на т.12.3 от ОУ автоматично прекратяване на договора, при което ищецът претендира последиците от това прекратяване, изразяващи се в дължимост на останалата част от непогасените суми в размер на общо 3 003.18лв., представляваща главница.

Видно от представените доказателства, ищеца не установи обаче, размер на дължимимите суми, чиято тежест за това съдът му е указал – не се установява от съда, сумата от 3 003.18лв., за периода от 21.02.2017г. до 03.01.2018г.,/както е посочено в заявлението/ да представлява дължимата главница по договора, и как същата е формирана, доколкото от извлечението по сметката на ответника е видно, че вноските са в размер на общо 186.14лв., всяка една от тях, вкл. главница и договорна лихва, които суми са в различен размер за всеки отделен месец, без обаче сбора от всяка от тях да е в размер на общо 186.14лв., и без съдът да може да установи, и какъв е размер на дължимата стойност за закупен допълнителен пакет, и как същият е разпределен по месеци за срока на договора.

По отношение на възражението на ответника В.З., за ненадлежно уведомяване за прекратяване на договора и настъпилата предсрочна изискуемост, съдът приема следното:

Съгласно практиката на ВКС, в хипотезата на предявен иск по чл.422 ал.1 от ГПК за вземане по договор за кредит, за което се твърди предсрочна изискуемост на кредита, ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК или по друг начин след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение има за последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване. Това уведомяване, обаче, не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяване на иска, от значение за спорното право съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, нито да обуслови основателност на установителният иск по чл. 422, ал.

1 ГПК, нито може да промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемост на задължението, а представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за изпълнение, доколкото съобр. т.

11.б от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е недопустимо в исковото производство по иск, предявен по реда на чл.

422, ал. 1 ГПК, да се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение( в този см. решение № 129/09.11.2015г. по т.д. №1977/2014г. , II т.о. на ВКС, решение №161/08.02.2016г по т.д.

№1153/2014г., II т.о. на ВКС, решение №77/10.05.2016г. по т.д. №3247/2014г., II т.о. на ВКС и др.).

Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общите принципи на ЗЗД настъпва с волеизявление само на едната от страните, а датата на настъпване на предсрочната изискуемост играе ролята на падеж и представлява различен юридически факт. Съобразно т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, кредиторът следва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Ето защо за настъпването на предсрочната изискуемост е необходимо уведомяването на длъжника, за да може договорното изменение да прояви действието си.

Приложението на разрешенията на т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и необходимостта за уведомяване на длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост намират проявление и по отношение на небанковите финансови институции/ в този смисъл решение №123/09.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014 г. на II т. отд., докладчик съдия Т. Върбанова/. Този извод се подкрепя и с аргумент за по-силното основание, доколкото правният статут на банките изисква по-благоприятното им нормативно третиране в сравнение с финансовите институции, което пряко следва и от Решение № 12 от 02.10.2012 г. по к. д. № 4/2012 г. на КС, а при възприемане на извода, че предсрочната изискуемост ще следва да се съобщава само от банките, но не и от финансовите институции, очевидно този принцип ще се наруши, но по-важното – така ще се наруши и принципът за правна сигурност и предвидимост в уредбата на потребителските кредити, което е недопустим правен резултат. Разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ е императивна и нейното тълкуване е подчинено на принципа за защита на по-слабата страна, поради което следва да се прилага във всички хипотези на предоставяне на потребителски кредит.