Определение № 617 от 20.10.2025, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 617 гр. Кюстендил, 20.10.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веселина Д. Джонева

Членове:

Елисавета Г. Деянчева

Мина Цв. Павлова като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно частно гражданско дело № 20251500500443 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.274, ал.1, т. 1 от Граждански процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, насочена против Разпореждане рег. № 4208/02.09.2025 г., постановено по ч.гр.д. № 2060/2025 г.

С атакувания съдебен акт е било отхвърлено Заявление с вх. № 8850/29.07.2025г., по което е образувано ч.гр.д. № 2060/2025 г. по описа на Кюстендилски районен съд.

В жалбата са наведени доводи, че атакуваният акт е неправилен и незаконосъобразен. Акцентирано е върху това, че редовността на заявлението не е обвързана от представянето на доказателства за прехвърлянето на вземането в полза на настоящия заявител. Посочена е съдебна практика в т.см.

Препис от частната жалба не е бил изпращан на противната страна, доколкото и ГПК не предвижда такава процедура – съгласно чл. 413, ал. 2 от ГПК, препис от частната жалба не се връчва на длъжника.

Съдът, като взе предвид оплакванията в частната жалба и като съобрази събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

При служебна проверка за допустимост и редовност на частната жалба, настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт, от легитимирано за това лице, като отговаря на изискванията на чл.275 ал.2 от ГПК, във връзка с чл.260 т.1, т.2, т.4 и т.7 от ГПК и чл.261 от ГПК. Поради това се възприема за допустима.

По същество обаче, тя е неоснователна. Съображенията в тази насока са следните:

Обжалваното разпореждане е валидно и допустимо. Постановено е от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност, по предвидения 1 процесуален ред и форма, и при наличие на правен интерес за заявителя в заповедното производство да иска отмяна на разпореждането, с което съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение на парично задължение и да разпореди издаването на такава по чл. 410 от ГПК. Като краен резултат то е и правилно, поради следното:

Не съществува съмнение, че издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е обвързано от формалната редовност на заявлението, която съгласно чл.410, ал.2 от ГПК е обусловена от съответствие на съдържанието му с изискванията за редовност на искова молба по чл.127, ал.1 и ал.3 от ГПК и чл.127, т.1 и т.2 от ГПК. Несъответствието му подлежи на саниране след указания за отстраняване на констатираните нередовности.

В случая с Разпореждане Рег.№ 3505/29.07.2025 г. КРС, след като е проверил редовността на заявлението, е приел, че то не отговаря на минималните изисквания по чл. 410, ал.2 вр. с чл. 127 и чл. 128 от ГПК, т.к. заявителят не е посочил седалището си и адреса на управление, както и своя законен представител, а така също и адрес на длъжника; не са ангажирани доказателства за цедиране на вземането, както и такива за заплатена държавна такса, която съгласно чл. 12, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК вр. с чл. 73, ал. 4 от ГПК съдът определил на сума в размер на 21,25 лв. Поради това на заявителя са дадени надлежни указания за отстраняване на констатираните нередовности.

При проверка в електронната папка на делото се установява, че съобщението, съдържащо тези указания, е връчено на заявителя на 06.08.2025 г. чрез ЕПЕП. Няма данни обаче те да са били изпълнени в цялост.

При тази фактическа установеност настоящият въззивен състав констатира, че депозираното заявление действително е страдало от част от пороците, посочени в Разпореждане Рег.№ 3505/29.07.2025 г. и с оглед посочените указания на КРС по делото са постъпили пълномощни от заявителя, с които упълномощава процесуални представители, е посочен е адрес и седалище на управление, а именно: ********, но не е бил посочен адрес на длъжника, не била внесена дължимата държавна такса в размер на 21.25 лева, като не е бил представен и договорът за цесия. Заявителят обаче не е дължал поправка на заявлението по указанията да посочи адрес на длъжника, т.к. се установява, че в него такъв е отразен. Необходимо е било ангажиране на доказателства за платена такса, която безспорно се следва при сезиране на съда, вкл. и със заявление за издаване на заповед по чл.410 от ГПК, съгласно указанията в чл.12, т.1 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК, приета с ПМС № 38/27.02.2008 г. В т.см. и процесуалните правила предвиждат, че докато не бъде внесен точно пълният размер на дължимата държавна такса, съдът не следва да дава ход на делото, включително и с оглед нормата на чл. 129, ал. 6 ГПК, предвиждаща отговорност на съдията по чл. 6 от Закона за държавните такси, а именно глоба в троен размер. И т.к. отказът да бъде издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е аргументиран от първостепенния съд и с непредставянето на документ по чл.128, т.2 от ГПК за внесена държавна такса по заявлението, каквато действително не се установи да е платена, въпреки дадената възможност, следва да се приеме, че КРС е изпълнил задълженията си по закон и постановеният от него съдебен акт следва да бъде потвърден.

За пълнота на мотивите и с оглед доводите в частната жалба следва да се посочи, че е липсвала необходимост от прилагането на доказателства към заявлението досежно твърдението за придобиването на вземаното по силата на договор за цесия.

Спазена е била в т. см. повелята на чл. 410, ал. 3 от ГПК, като макар и действително в 2 кориците на делото да не се съдържа сключеният договор за цесия, са били наведени доводи, че цесионерът, който е придобил вземането чрез цесия предявява свои права по реда на чл. 410 от ГПК. Това му посочено качество на нов кредитор е предпоставило възможността да се ползва от реда по чл. 410 от ГПК, за да иска издаване на заповед за изпълнение за това вземане, без да ангажира доказателства в тази насока, тъй като заповедното производството в принципен план има за цел да установи безспорността на задължението, а дали са налице доказателства за извършената цесия е въпрос, свързан с материалноправната легитимация на кредитора, който следва да бъде разрешен в хода на исковото производство. От това следва, че непредставянето на договора само по себе си не е било надлежно основание както за обездвижването на заявлението, така и за отхвърлянето му.

Настоящият съдебен, застъпва именно тезата, че проверката за активната легитимация на заявителя в хипотеза като настоящата, за целите на заповедното производство по чл. 410 от ГПК може да се извърши само с оглед наведените в заявлението обстоятелства и приложението на документите, установяващи вземането, което в общия случай означава, че тези документи са били предадени на заявителя от цедента, макар и по въпроса да се констатира противоречива съдебна практика, която не е преодоляна по реда на чл. 124, ал. 1 и чл. 130 от ЗСВ. Довод в т.см. може да се вземе от и това, че договорът за цесия не попада в хипотезата на ал. 3 от чл. 410 ГПК, която предвижда, че когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива.

Това следва от правната природа на договора за цесия, който по същество предполага промяна на едната страна по облигационното правоотношение, без да влияе на основното правоотношение по същество, и който облигационен източник заповедният съд няма задължение да проверява за наличието на неравноправни клаузи. Или договорът за цесия се явява ненужен от гл. т. на посочената по-горе цел на нормите на чл. 411, ал. 2, т. 3 вр. чл. 410, ал. 3 от ГПК.

Въпреки горното обаче, т.к. като краен резултат атакуваното разпореждане е правилно, то ще бъде потвърдено.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане рег. № 4208/02.09.2025 г., постановено по ч.гр.д. електронен № 20251520102060 от описа на Районен съд – Кюстендил за 2025 г.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3

----- следващ документ -----

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 617 гр. Кюстендил, 20.10.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веселина Д. Джонева

Членове:

Елисавета Г. Деянчева

Мина Цв. Павлова като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно частно гражданско дело № 20251500500443 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.274, ал.1, т. 1 от Граждански процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, насочена против Разпореждане рег. № 4208/02.09.2025 г., постановено по ч.гр.д. № 2060/2025 г.

С атакувания съдебен акт е било отхвърлено Заявление с вх. № 8850/29.07.2025г., по което е образувано ч.гр.д. № 2060/2025 г. по описа на Кюстендилски районен съд.

В жалбата са наведени доводи, че атакуваният акт е неправилен и незаконосъобразен. Акцентирано е върху това, че редовността на заявлението не е обвързана от представянето на доказателства за прехвърлянето на вземането в полза на настоящия заявител. Посочена е съдебна практика в т.см.

Препис от частната жалба не е бил изпращан на противната страна, доколкото и ГПК не предвижда такава процедура – съгласно чл. 413, ал. 2 от ГПК, препис от частната жалба не се връчва на длъжника.

Съдът, като взе предвид оплакванията в частната жалба и като съобрази събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

При служебна проверка за допустимост и редовност на частната жалба, настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт, от легитимирано за това лице, като отговаря на изискванията на чл.275 ал.2 от ГПК, във връзка с чл.260 т.1, т.2, т.4 и т.7 от ГПК и чл.261 от ГПК. Поради това се възприема за допустима.

По същество обаче, тя е неоснователна. Съображенията в тази насока са следните:

Обжалваното разпореждане е валидно и допустимо. Постановено е от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност, по предвидения 1 процесуален ред и форма, и при наличие на правен интерес за заявителя в заповедното производство да иска отмяна на разпореждането, с което съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение на парично задължение и да разпореди издаването на такава по чл. 410 от ГПК. Като краен резултат то е и правилно, поради следното:

Не съществува съмнение, че издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е обвързано от формалната редовност на заявлението, която съгласно чл.410, ал.2 от ГПК е обусловена от съответствие на съдържанието му с изискванията за редовност на искова молба по чл.127, ал.1 и ал.3 от ГПК и чл.127, т.1 и т.2 от ГПК. Несъответствието му подлежи на саниране след указания за отстраняване на констатираните нередовности.

В случая с Разпореждане Рег.№ 3505/29.07.2025 г. КРС, след като е проверил редовността на заявлението, е приел, че то не отговаря на минималните изисквания по чл. 410, ал.2 вр. с чл. 127 и чл. 128 от ГПК, т.к. заявителят не е посочил седалището си и адреса на управление, както и своя законен представител, а така също и адрес на длъжника; не са ангажирани доказателства за цедиране на вземането, както и такива за заплатена държавна такса, която съгласно чл. 12, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК вр. с чл. 73, ал. 4 от ГПК съдът определил на сума в размер на 21,25 лв. Поради това на заявителя са дадени надлежни указания за отстраняване на констатираните нередовности.

При проверка в електронната папка на делото се установява, че съобщението, съдържащо тези указания, е връчено на заявителя на 06.08.2025 г. чрез ЕПЕП. Няма данни обаче те да са били изпълнени в цялост.