Решение № 40 от 09.05.2024, Районен съд - Гълъбово

РЕШЕНИЕ

№ 40 гр. Гълъбово, 09.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГЪЛЪБОВО в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ТОДОР АСЕНОВ при участието на секретаря Белослава П. Колева като разгледа докладваното от ТОДОР АСЕНОВ Гражданско дело № 20245550100076 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Подадена е искова молба от Т. К. Д. от гр. Гълъбово срещу „ИЗИ АСЕТ МЕНДИЖМЪНТ“ АД гр. София и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД гр.

София, с която е предявен установителен иск за признаване за установено по отношение на първия ответник, че Договор за паричен заем № ******* от 06.06.2023 г. е нищожен, а по отношение на втория ответник да признае за установено, че чл.3, ал. 1 от Договор за предоставяне на поръчителство № *******/06.06.2023 г. е нищожна. Претендират се разноски по делото.

При проверката на редовността и допустимостта на подадената молба съдът констатира следното:

Подадената молба е родово подсъдна на районния съд съгласно разпоредбата на чл.103 от ГПК. Молбата отговаря на изискванията за допустимост, визирани в разпоредбата на чл.127 от ГПК, към нея са представени писмени доказателства.

Съгласно разпоредбата на чл.131 ГПК съдът е изпратил препис от исковата молба и доказателствата на ответниците за отговор. В едномесечния срок са постъпили писмени отговори от двамата ответници, изразено е становище по иска и са направени доказателствени искания.

По представените материали по делото съдът прави следния проект на доклад:

Искът е предявен от Т. К. Д. от гр. Гълъбово срещу „ИЗИ АСЕТ МЕНДИЖМЪНТ“ АД гр. София и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД гр.

София. С исковата молба се твърди, че между ищцата и първият ответник бил подписан Договор за паричен заем, а с втория ответник Договор за 1 предоставяне на гаранция. Ищцата счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.00 % били нарушени добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което била налице нищожност на уговореното възнаграждение. Счита, че при необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 40,00% годишно надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Нищожността на клаузата за договорна лихва водела до изначална недействителност на кредитната сделка. Не били спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК в договора за потребителски кредит да е разписан действителния размер на Годишния процент на разходите. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 46,96% бил заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика била довела до неравноправност на уговорката за ГПР и до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за фирмата - гарант било разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите индикатор за общото оскъпяване на кредита. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не бил включил в договорения ГПР от 46,96% разходите, които следвало да извърши ищеца за заплащане на възнаграждение на фирмата - гарант. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 48,08% съставлявало невярна информация, която била заблудила потребителя относно действителния размер на разходите. С това кредиторът недобросъвестно бил увредил потребителят, тъй като кредитната сделка била сключена при планирани разходи в размер на 46,96% ГПР. На кредитополучателя не било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора, какъв е размера на всички разходи, за които той следва да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен за него начин от условията на договора и поради незапознаването му с основните характеристики на услугата, той не могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи, които следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс. Първият ответник не бил изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, 2 тъй като заблуждаващо предоставил на кредитоискателят стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 1000лв. с посочен лихвен процент от 40.00 % и ГПР 46.96%, с общ размер на всички плащания - 1102.80лв.

Поради това, че кредиторът не бил представил вярна информация, потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка.

Неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение. Счита, че е нищожен и сключеният договор за предоставяне на гаранция № ******* от 06.06.2023 г. и уговорката за заплащане на възнаграждение за гаранта не била породила правни последици, тъй като договорът за предоставяне на гаранция бил съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът бил трето лице, чиято воля не е правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното му възникване. Законодателят бил уредил договора за гаранция като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице - гарант била лишена от правно основание. Целта, която страните по договора за предоставяне на гаранция № ******* от 06.06.2023г. била да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя, а когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не се осъществявала целта на договора за предоставяне на гаранция и същият бил лишен от основание.

Твърди, че изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК, съгласно която кредиторите не следва да кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността. С клаузата за осигуряване на гарант се прехвърлял риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водело до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Поставяйки на кредитополучателя изискване да сключи договор с дружеството – гарант, кредитодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил договарял в полза на поръчителя по смисъла на чл. 22 ЗЗД. От вътрешните отношения между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и кредитополучателя следвало, че ако той беше изразил воля да сключи договор за предоставяне на гаранция, той не го правел в изпълнение на свое задължение към кредитодателя. Поради което единственият му мотив би бил да надари кредитора. Твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е с акцесорен характер и можел да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг.

Кредитната сделка била нищожна, поради което не бил породил правно 3 действие и сключения договор за учредяване на поръчителско правоотношение.

Моли съдът да признае за установено по отношение на първия ответник, че Договор за паричен заем № ******* от 06.06.2023 г. е нищожен, а по отношение на втория ответник да признае за установено, че чл.3, ал. 1 от Договор за предоставяне на поръчителство № *******/06.06.2023 г. е нищожна. Претендира разноски по делото.

Представя и моли да бъдат приети като писмени доказателства по делото копия на: Договор за паричен заем № ******* от 05.06.2023 г. и Договор за предоставяне на гаранция № ******* от 06.06.2023 г.

Ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, чрез пълномощник, в срока за писмен отговор изразява становище, че искът е недопустим, поради липса на правен интерес от ищеца. Счита, че искът следва да е осъдителен, а не установителен. Твърди, че предвидените в чл. 4 от Договора за паричен заем обезпечения, не целят заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, от тези обезпечения не възниквали разноски по кредита, които да следвало да бъдат включени в ГПР. Страните доброволно били уговорили, че длъжникът трябва да представи в срок едно от следните обезпечения: две физически лица гаранти, които да отговарят на конкретно посочени в договора изисквания; банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество гарант, което предоставяло гаранционни сделки, като изцяло на волята на длъжника било оставено решението, кое от тези три обезпечения да избере. В чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК било предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Следователно законодателят бил предвидил възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.

Счита, че годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на РБ - основния лихвен процент на БНБ в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта, с оглед на което нямало нарушение на чл. 19 от ЗПК. ГПР представлявал възнаграждението на кредитора под формата на договорна лихва и други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит. Възнаграждението на Дружеството гарант не било част от заемното правоотношение по Договора за заем. Същото било дължимо не към Заемодателя, а за предоставена услуга от „Файненшъл България“ ЕООД, която било уговорено да възникне задължение по нея, само при неизпълнение от страна на заемателя на задължението му да представи едно от другите две обезпечения по договора за заем. В договора за паричен заем, ГПР бил фиксиран. Договорът за кредит не съдържал възможности за промяна в ГПР като резултат от липса на конкретни уговорки или предвидени различни варианти за определяне на лихвата в различни периоди от действие 4 на договора, ГПР е изчислен на база първоначално уговорения размер на лихвата. Т. е. в договора. „Файненшъл България“ ЕООД се бил задължил, срещу възнаграждение, да издаде гаранция за плащане в полза на кредитодателя, с наредител потребителя /ищеца/ с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно Договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнение на задължението на потребителя. Гаранцията се издавала от гаранта и влизала в сила в 3-дневен срок само и единствено в случай че заемателят не изпълни задълженията по сключения Договор за паричен заем да предостави обезпечение - поръчителство от две физически лица или банкова гаранция.

Заявява, че ГПР се изчислявала към момента на сключване па договора за кредит, към която дата на кредитора нямало как да е известно дали заемателят ще предостави обезпечение, кое точно, какъв разход ще направи за него или ще избере да не предоставя обезпечение. Възнаграждението било уговорено като дължимо само при настъпване на визираното условие, т.е. било дължимо само ако потребителят прибегне до тази възможност - обезпечаване на вземането чрез гарант, който предоставя гаранционни сделки, а не било дължимо предварително, за да е известно към момента на сключване на договора за заем. Процесният договор за кредит бил съобразен с императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК, тъй като не изисквал да се посочи в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР и не предвиждал в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Заявява, че твърденията за недействителност па договора за предоставяне на гаранция са неоснователни. Първият ответник имайки интерес да изпълни точно задълженията си по договора за паричен заем, с което да избегне неблагоприятни последици бил потърсил услугите на Дружеството гарант за изпълнение на задълженията му по Договора за паричен заем. Именно изпълнението на договорното задължение на Заемателя за обезпечаване на вземанията по Договор за заем било породило сключването на Договора за предоставяне на гаранция, а Дружеството гарант било сключило Договора поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга.

Разпечатката съдържа 23 от 64 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/57654e2a-0c41-47d5-bae3-7de302869090