Определение № 1450 от 24.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1450 гр. София, 24.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Борис Р. Илиев

Членове:

Ерик Василев

Яна Вълдобрева като разгледа докладваното от Борис Илиев Касационно гражданско дело № 20268002100146 по описа за 2026 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Екарисаж - Варна“ ЕООД с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 985 от 07.10.2025 г. по гр.д.№ 941/ 2025 г., с което е потвърдено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 1095/ 2024 г. и по този начин жалбоподателят е осъден да заплати на Ц. П. Р. на основание чл.200 ал.1 КТ сумата 120 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на трудова злополука, настъпила на 06.07.2023 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 06.07.2023 г. до окончателното й изплащане и е разпределена отговорността за разноските по делото.

В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК и в допълнение към него жалбоподателят поставя въпросите 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доказателства, съдържащи факти за механизма на настъпване на трудовата злополука и за приноса на работника за настъпването й.“; 2. „Допустимо е ли въззивният съд да формира вътрешното си убеждение по възражението на ответника за наличие на груба небрежност без да е установил механизмът на настъпване на трудовата злополука?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да разгледа всички твърдения, доводи и възражения на страните и да обсъди всички доказателства, относими към правния спор?“; 4. „Изключва ли допускането от работодателя на постоянна практика, нарушаваща правилната за безопасност и довела до злополуката, априори основателността на възражението за наличието на груба небрежност или въззивният съд дължи разглеждане на възражението по същество и изследване и съотнасяне на поведението на работника в конкретния случай с дължимата грижа, която и найнебрежният работник би положил?“; 5. „Настъпва ли преклузия за допускане на съдебна 1 експертиза пред въззивния съд когато жалбоподателят не е оспорил изготвеното експертно заключение и не е поискал изготвянето на повторно такова?“; 6. „Относно приложението на критерия за справедливост при определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и отчитането на всички конкретни обстоятелства от значение за обема на отговорността?“.

Според касатора тези въпроси са разрешени в обжалвания акт в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/.

Ответната страна Ц. П. Р. оспорва жалбата. Поддържа, че в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК и допълнението към него са релевирани оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, а не основания за допускане на касационно обжалване. Независимо от това взема становище, че по първия, третия и четвъртия въпрос въззивното решение е съобразено с установената от ВКС практика по прилагането на закона. Заявява, че по втория въпрос съдът не се е произнасял и че петият въпрос е разрешен в съответствие с чл.266 ал.3 ГПК и ТР № 1/ 2013 г. на ВКС, ОСГТК. По шестия въпрос поддържа, че в мотивите на решението си въззивният съд е оценил комплексно и в пълен обем релевантните обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства и в тази връзка крайният му акт не противоречи на задължителната съдебна практика, включително сочената от касатора. Моли да не се допуска касационно обжалване.

Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.

При произнасянето по доказателствените искания във въззивната жалба съдът отхвърлил искането за назначаване на повторна съдебно медицинска експертиза, като приел, че жалбоподателят не е оспорил първоначалната експертиза и не е поискал изготвянето на повторно такова, затова доказателственото искане било несвоевременно заявено. За да уважи предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивният съд приел, че страните са били в трудово правоотношение, ищецът е заемал длъжността „машинен оператор, екарисаж, трупна зала“ в „Екарисаж-Варна“ ЕООД. При постъпване на работа той декларирал, че е запознат с комплексната оценка на риска при работа на длъжността и е информиран за рисковите фактори, както и че е запознат с Правилника за вътрешния трудов ред на „Екарисаж Варна“ ЕООД и правилата за здравословни и безопасни условия на труд.

Били му проведени начален инструктаж и инструктаж на работното място на 15.05.2023 г.

Основните функции и задължения за длъжността на ищеца били да разтоварва, приема и сортира животински отпадъци и конфискати; надробява животински трупове, подготвя и зарежда деструкторите; проверява електрическите двигатели, трансмисиите и елеваторите; спазва утвърдената технология на производството и нанася данните в технологичния дневник; почиства машините и работните места; съблюдава техниката по безопасността, хигиената на труда и противопожарните изисквания и др. На 06.07.2023 г. ищецът претърпял злополука, довела до ампутация на част от дясното стъпало /злополуката била призната за трудова с разпореждане № 5104-03- 191/26.09.2023 г. на ТП на НОИ – Варна/. Към края на работната смяна, около 21:00 - 21:30 часа, технологът разпоредил на свидетеля Х. и на ищеца /който до този момент стоял до пусковото устройство на машината/ да влязат в бункера, за да вадят конфискат и така до пулта, от който се пускал и спирал механизмът, не 2 останал никой. След като влязъл в бункера, ищецът застанал от дясната страна на свидетеля Х. и започнал да прехвърля с гребло конфискат, при което десният му крак попаднал в обхвата на шнека. Свидетелят Х. опитал да го издърпа, но не успял, като шнекът завлякъл ботуша на ищеца и откъснал част от стъпалото му. Междувременно свидетелят успял да спре машината и с помощта на друг работник извадили ищеца от бункера и го изнесли навън. Обадил се на шефовете, които извикали Бърза помощ. Свидетелят съобщава, че това не бил първият подобен инцидент в предприятието, по-рано самият той паднал в бункера, но успял да се предпази от шнека. За този инцидент били уведомени управителят на дружеството и технолозите, но не били предприети никакви мерки. В 22:00 часа на 06.07.2023 г. ищецът бил приет в Спешния център на МБАЛ „Света Анна - Варна“ АД с диагноза „травматична ампутация на други части от стъпалото“ и незабавно бил хоспитализиран в клиника „Ортопедия и травматология“. Болничното му лечение продължило от 06.07.2023 г. до 07.08.2023 г., като на 07.07.2023 г. той претърпял операция, при която била ампутирана част от стъпалото му, а на 21.07.2023 г. била извършена втора оперативна интервенция за почистване на рана. През цялото време на болничния престой на ищеца майка му /свидетелката Е. Л./ останала при него, тъй като той не можел да се обслужва самостоятелно. Съпругата му трябвало да се грижи за най-малкото им дете и не могла да полага грижи за него в болницата. Вследствие на злополуката Ц. Р. получил травматична ампутация на предна и средна част от стъпалото на десен крак. За зарастване на ампутационния чукан били нужни два-три месеца, а понастоящем възстановителният период завършил. Инцидентът довел до пожизнена липса на предна и средна част на стъпалото на десен крак, което представлява осакатяване. Възможно било поставяне на протеза, но процесът по привикване към нея бил сложен и продължителен и можело да не бъде постигнат задоволителен ефект, тъй като специфичното място на ампутацията затруднявало протезирането. Трудовата злополука се отразила негативно и върху психиката на ищеца, след настъпването й той станал затворен, потиснат и тревожен, изпитвал чувство за малоценност. Претърпяното увреждане го направило зависим от близките му и довело до невъзможност да полага грижи за децата и семейството си. Претърпял в първите дни след злополуката остра стресова реакция, а в последващите месеци при него се разгърнала картината на разстройство в адаптацията с протрахирана депресивна симптоматика и симптоми на посттравматичен стрес. Констатираните депресивни симптоми и тревожност при ищеца не били така тежки, както в първите месеци след инцидента, но не били отшумели напълно. Ищецът бил баща на три малолетни деца – Е., [дата на раждане] , П., [дата на раждане] , и П., [дата на раждане] На 12.12.2024 г. в открито съдебно заседание по НОХД № 2849/ 2024 г. на Варненски окръжен съд било одобрено споразумение, с което С. Г.

К. /управител на ответното дружество/ се признал за виновен в това, че на 06.07.2023 г. причинил на Ц. П. Р. тежка телесна повреда поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, като не осигурил здравословни и безопасни условия на труд. Ответното дружество предоставило на ищеца сума в общ размер от 19 360 лева във връзка с претърпения инцидент за закупуване на медикаменти, консумативи, изработка на протези, закупуване на климатик и др. При тези 3 фактически установявания от правна страна съдът приел за безспорно, че увреждането на ищеца и обстоятелството, че то е настъпило през време и във връзка с изпълнение на трудовите задължения на ищеца в ответното дружество. Искът за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди се явявал доказан по своето основание. Спорни били само въпросите за размер на дължимото обезщетение и има ли съпричиняване от страна работника. По първия въпрос съдът отчел възрастта на пострадалия /21 години към момента на злополуката/, фактът, че е родител на три малолетни деца, продължителността и интензитета на болките и страданията му. Съобразил, че за подобряване здравословното му състояние били извършени две оперативни интервенции, съпроводени с физически дискомфорт. Взел предвид периода, през който ищецът не е могъл да се обслужва самостоятелно и това, че инцидентът довел до пожизнено осакатяване - липса на предна и средна част на стъпалото на десен крак, като протезирането не било със сигурен задоволителен ефект. Отчел обстоятелството, че след рехабилитация ищецът би могъл до голяма степен да възстанови функцията на увредения крайник и че при използването на протеза е възможно придвижване без патерици. Взел предвид, че след злополуката ищецът е станал затворен, потиснат и тревожен, изпитвал чувство за малоценност, претърпяното телесно увреждане го направило зависим от близките му и довело до невъзможност да полага грижи за децата и семейството си. Съобразил констатираните депресивни симптоми и тревожност при ищеца, които, макар и не толкова тежки, както в първите месеци след инцидента, не били отшумели напълно. При съвкупното обсъждане на тези обстоятелства съдът намерил, че сумата от 120 000 лева би била справедливо обезщетение за търпените от ищеца неимуществени вреди. А възраженията на жалбоподателя за наличие на съпричиняване от страна на работника съдът отхвърлил. Посочил, че от показанията на свидетеля И. Х. се установявало, че технологът на смяна разпоредил на свидетеля и на ищеца да влязат в бункера, за да вадят конфискат, като и че това не бил първият подобен инцидент в предприятието. Независимо, че управителят на дружеството и технолозите били уведомени за предходния инцидент, не били предприети никакви мерки за обезопасяване на мястото. Работниците продължили да влизат в бункера, въпреки съзнанието за нарушаване на правилата за безопасност, по нареждане на технолозите в предприятието, като тази практика продължила дори след процесната злополука. Работодателят допускал постоянна практика, нарушаваща правилата за безопасна работа, в който случай обезщетението на претърпелите злополука работници не подлежало на намаляване. Съдът отхвърлил и възражението, че практиката да се влиза в машината била създадена от технолога, а не от работодателя. Задължението за осигуряване на безопасни и здравословни условия на труда било за работодателя и той бил длъжен да предприеме мерки /включително и дисциплинарни/ за отстраняването на нарушенията. Когато работодателят не предприемел такива мерки, правилата на грубата небрежност не следвало да се прилагат.