Определение № 1731 от 04.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1731 гр. София, 04.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мадлена Желева Касационно търговско дело № 20238002900995 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на К. А. Р. и Д. Ц. Й. срещу решение № 360 от 21.03.2023 г. по в. гр. д. № 3310/2022 г. на Пловдивски окръжен съд.

Касационната жалбоподателка К. Р. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 260474 от 19.10.2022 г. по гр.д. № 8414/2020 г. на Пловдивски районен съд в частта, с която е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск, че дължи на „Банка ДСК“ АД главница по договор за кредит от 28.11.2017 г. за разликата над 5 891, 08 лв. до 6465, 28 лв., заедно със законната лихва, считано от 07.06.2019 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на главницата, и 3, 60 лв. законна лихва за периода от 05.06.2019 г. до 06.06.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 3170/2019 г. на Пазарджишки районен съд. Поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост.

Излага, че фактическата обстановка правилно е установена от въззивния съд, но съдът неправилно е приел, че договорът за потребителски кредит, източник на спорното вземане, не е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, 1 т. 9 и т. 9а ЗПК. Мотивира становище, че след преустановяване употребата на пазарният индекс СОФИБОР, който е бил един от компонентите на договорната лихва съобразно процесния договор за потребителски кредит, „Банка ДСК“ ЕАД е следвало да запознае кредитополучателката с новата формула за изчисляване на договорната лихва. Като се позовава на недействителността на процесния договор по силата на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 9а ЗПК, поддържа, че дължи връщане единствено на чистата сума на кредита /чл. 23 ЗПК/. В тази връзка сочи, че сумата по кредита е 7000 лв., като към момента на образуване на заповедното производство по договора е била заплатена сумата от 1108, 92 лв., поради което дължи само връщането на главница в размер на 5 891, 08 лв. Прави искане за отмяна на въззивния акт в обжалваната част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Р. твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставя като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото въпросът „Недействителен, на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 9а от Закона за потребителския кредит, ли е договор за потребителски кредит, в който липсва информацията за изчисление и приложение на лихвения процент (договорна лихва), която липса е настъпила след сключване на договора в резултат на отмяна на прилагането на пазарния индекс СОФИБОР?“ Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Касаторът Д. Й. атакува въззивното решение в частта, с която е потвърден първоинстанционният акт за признаване за установено, че в качеството на поръчител Й. дължи на „Банка ДСК“ АД главница по договор за кредит от 28.11.2017 г. в размер на 6465, 28 лв., заедно със законна лихва, считано от 07.06.2019 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на главницата, и 3, 60 лв. законна лихва за периода от 05.06.2019 г. до 06.06.2019 г. Поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като мотивира идентично на обсъденото по повод жалбата на К. Р. становище, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 вр. чл.11, ал. 1, т. 9 и т. 9а ЗПК. Сочи, че на основание чл. 138, ал. 2 ЗЗД с оглед недействителността на договора за потребителски кредит недействителен се явява и сключеният с него договор за 2 поръчителство, поради което Й. не дължи изпълнение на задълженията по договора за кредит. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Й. твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулира идентичен на въведения от касаторката Р. въпрос. Поддържа, че въззивният акт е очевидно неправилен.

Ответникът по касационните жалби „Банка ДСК“ АД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, респ. – че жалбите са неоснователни.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за съществуването на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:

За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Пловдивски окръжен съд е приел, че по делото липсва спор между страните и се установява, че на 28.11.2017 г. между банката ищец и ответницата Р. като кредитополучател е сключен договор за кредит за текущо потребление, по силата на който е отпуснат кредит от 7 000 лв. за срок от 120 месеца; вземането по договора е обезпечено с договор за поръчителство от 28.11.2017 г., подписан от банката кредитор и Й.; сумата по договора е усвоена от кредитополучателката.

Въззивният съд е възприел заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че погасените суми по договора за кредит към 02.08.2019 г. са в размер на 1 108, 92 лв., а до датата на проверка от експертизата - 5 042, 95 лв., посочени по пера в приложение към заключението. Отразил е, че според експертното заключение размерът на дължимите суми към 02.08.2019 г., определени при настъпила предсрочна изискуемост на кредита, е 6 946, 64 лв., от които 6 465, 28 лв. непогасена главница, 350, 95 лв. непогасена договорна лихва, 6, 81 лв. непогасена санкционираща лихва, 3, 60 лв. непогасена законна лихва за забава и 120, 00 лв. непогасени такси.

Съдът е формирал извод, че в случая не са спазени изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 9а ЗПК. Изтъкнал е, че за банката ищец са се породили задълженията по чл. 33а, ал. 5 и ал. 6 ЗПК, доколкото процесният договор предвижда, че кредитът се олихвява с променлив лихвен процент в размер на 3

7, 80 % годишно или 0, 02 % на ден, формиран от стойността на 6-месечен СОФИБОР, който при отрицателна стойност се приема със стойност нула, и фиксирана преференциална надбавка в размер на 7, 352%, при изпълнение на условията по програма „ДСК Партньори плюс“, както и че лихвеният процент се променя с промяната на 6-месечния СОФИБОР при предпоставките, по реда и в сроковете, предвидени в Общите условия. Въззивният съд е изтъкнал, че с обявеното на 16.03.2017 г. решение на УС на БНБ, считано от 01.07.2018 г.

БНБ е преустановила изпълнението на дейностите, свързани с изчисляването и публикуването на справочните индекси СОФИБИД и СОФИБОР, като това поражда задължението на кредитора да приложи план за действие, изготвен съгласно чл. 28, параграф 2 от Регламент (ЕС) 2016/1011 на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2016 г. относно индекси, използвани като бенчмаркове за целите на финансови инструменти и финансови договори или за измерване на резултатите на инвестиционни фондове, и за изменение на Директиви 2008/48/ЕО и 2014/17/ЕС и на Регламент (ЕС) № 596/2014 (OB, L 171/1 от 29 юни 2016 г.), съгласно чл. 33а, ал. 5 ЗПК. В решението е отразено, че по силата на чл. 33а, ал. 6 ЗПК банката е задължена да уведоми потребителя за промените в договора за кредит, произтичащи от прилагането на плана за действие, регламентиран в разпоредбата на чл. 33а, ал. 5 ЗПК, като тези норми са приложими към процесния договор за потребителски кредит.

Решаващият състав на въззивния съд е приел, че по делото не са ангажирани доказателства за уведомяването на кредитополучателката за промените в договора за кредит, произтичащи от прилагането на плана по чл.33а ЗПК, респективно и за прилагания по договора лихвен процент чрез електронно банкиране „ДСК Директ“ след отмяната на индекса СОФИБОР, в съответствие с уговорено в чл. 14 и чл. 13 от договора. Намерил е за несъстоятелен довода на банката, че потребителят е уведомен чрез публикуване на информацията за промяната на прилагания индекс от банката на официалната й страница предвид изрично установения в договора начин за уведомяване на кредитополучателя. По тези съображения окръжният съд е формирал извод, че по делото е останало недоказано изпълнението от банката на задълженията по чл.33а, ал. 5 и ал. 6 ЗПК.

Независимо от това, въззивният съд е счел за неоснователни доводите на ответниците, че визираното неизпълнение на установени с императивни разпоредби задължения на банката кредитор обуславя недействителност на 4 договора, от който се извеждат спорните права. Изложил е съображения, че при сключването си договорът за кредит от 28.11.2017г. не е страдал от пороци, водещи до неговата недействителност, тъй като е сключен в писмена форма и отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.

7 – т. 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7 - 9 ЗПК. Мотивирал е становище, че настъпилите след сключването на договора обстоятелства, въз основа на които клаузата за възнаградителна лихва за периода след 01.07.2018 г., от който момент уговорката вече не е отговаряла на законовите изисквания, не оказват влияние на действителността на облигационното отношение, от което страните вече са били валидно обвързани. В заключение решаващият състав е счел, че ответниците дължат заплащането на главницата по договора за кредит, но не и на възнаградителната лихва. В решението е отразено, че банката надлежно е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с оглед данните за забава от 90 дни за заплащането на вноската, дължима на 20.10.2018 г. съобразно погасителния план и полученото от К. Р. на 22.01.2019 г. уведомление от банката за отнемане преимуществото на срока.

Въззивният съд е счел, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила от последната дата както за кредитополучателя, така и за поръчителя с оглед акцесорния характер на поръчителството. Доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист е подадено на 07.06.2019 г., Пловдивски окръжен съд е споделил извода на районния съд за спазването на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.

Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд в обжалваните части. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираният от касаторите въпрос е обсъждан от въззивния съд и е значим за изхода на конкретния спор, поради което отговоря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче соченото допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на 5

Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.