Определение № 269 от 24.01.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 269 гр. София, 24.01.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Б.а

Членове:

Милен Михайлов

Добромир Ст. Стефанов като разгледа докладваното от Добромир Ст. Стефанов Въззивно частно наказателно дело № 20251100600447 по описа за 2025 година Производството е по реда на Глава двадесет и втора вр. чл. 309, ал. 6 вр. ал. 1 НПК.

Образувано е по частна жалба от адв. Г., защитник на подсъдимия В. Б. М., срещу протоколно определение от 17.12.2024 г. по НОХД № 10652/2023 г. по описа на СРС, НО, 13-и състав, с което на основание на основание чл. 309, ал. 1 НПК е потвърдена мярката за неотклонение спрямо подсъдимия „задържане под стража“.

В жалбата се твърди, че определението е неправилно. Изминалият значителен период от извършване на деянието премахвал необходимостта от налагането на каквато и да е мярка за неотклонение. Престъплението било за кражба на хранителни стоки на ниска стойност, не било с висока обществена опасност и останало недовършено в стадия на опита. Искането към съда е мярката за неотклонение „задържане под стража“ да бъде отменена.

Въззивният съд, като съобрази изложеното в жалбата и материалите по делото, извърши проверка на съдебния акт и намери за установено следното:

Частната жалба е допустима – подадена е в законния седемдневен срок по чл.

342, ал. 1 НПК от постановяване на определението, от надлежна страна в процеса и срещу акт, който подлежи на инстанционен контрол по реда на Глава 22 от НПК съгласно чл. 309, ал. 6 вр. ал. 1 НПК.

Производството пред Софийски районен съд е образувано по обвинителен акт срещу В. М., с който е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 и чл. 58, б. „а“ НК.

Атакуваното определение е постановено в открито съдебно заседание на 17.12.2024 г., в което е постановена присъда, с която подсъдимият е признат за виновен за извършено на 27.05.2022 г. престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ вр. чл. 18, ал. 1 НК. Наложеното му наказание е „лишаване от свобода“ за срок от три месеца. На основание чл. 59, ал. 1 и ал. 2 НК е приспаднато 1 времето, през което М. е бил задържан по ЗМВР по настоящото производство.

По същество частната жалба е неоснователна.

Районният съд е изпълнил задължението си по чл. 309, ал. 1 НПК като след постановяване на присъдата се е произнесъл по взетата спрямо подсъдимия мярка за неотклонение. Нейното потвърждаване е мотивирано с липсата на основания за нейната отмяна или изменение.

В производството по чл. 309, ал. 1 НПК не подлежи на обсъждане въпросът за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление, тъй като е постановена осъдителна присъда, но трябва да бъде съблюдавана презумпцията за невиновност. Следва да се анализират обществената опасност на дееца и престъплението, за което той е осъден, видът и срокът на наложеното наказание, коя мярка за неотклонение е адекватна на целената в чл. 57 НПК превенция и дали тя е съобразена с посочените в чл. 56, ал. 3 НПК обстоятелства.

В досъдебното производство на подсъдимия е взета мярка за неотклонение „подписка“. В съдебно заседание на 29.11.2023 г. тя е изменена в „задържане под стража“. Мотивът на първия съд е, че подсъдимият не бил намерен на посочения от него адрес и телефон за контакт и била налице реална опасност от укриване. МНО „задържане под стража“ е потвърдена по идентични съображения с определение на СРС от 24.04.2024 г., преминало през инстанционен контрол на СГС по ВНЧД № 2849/2024 г. Производството пред първата инстанция е протекло при условията на чл.

269, ал. 3 НПК в отсъствието на подсъдимия.

Настоящият състав намери, че първият съд е положил дължимите от него усилия за издирване на подсъдимия и съответно неговото редовно призоваване. Те не са дали положителен резултат като причината е, че М. е променил своя адрес и не е уведомил за това нито съда, нито разследващите органи. Категорично се установява по делото, че подсъдимият по собствена воля е решил да не участва в процеса, с което е нарушил задължението си по чл. 66 НПК да не променя местоживеенето си без надлежно уведомяване. Правилна е преценката на районния съд, че предвид процесуалното поведение на М. единствено най-тежката мярка за неотклонение може да осигури законосъобразното протичане на наказателното производство. Това е така, защото повдигнатото обвинение е за тежко престъпление и съгласно чл. 269, ал. 1 НПК присъствието на подсъдимия в съдебно заседание е задължително.

Няма основание за промяна на тази мярка за неотклонение и след постановяване на осъдителната присъда, с която М. е признат за виновен и осъден за извършване на кражба, представляваща опасен рецидив по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл.

194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ вр. чл. 18, ал. 1 НК. Съгласно присъдата наложеното наказание „лишаване от свобода“ следва да бъде изтърпяно ефективно.

Пренебрежителното отношение на подсъдимия към задължението му да участва в производството трябва да бъде санкционирано, защото към настоящия момент е налице фактическо укриване от правосъдието и реална опасност да бъде осуетено привеждането на присъдата в изпълнение.

Съображенията в жалбата за отмяна на взетата мярка за неотклонение са неоснователни. Подсъдимият съзнателно е затруднил провеждането на процеса, доколкото процедурата по чл. 269, ал. 3 НПК е процесуален сурогат на правилното му протичане. Към настоящия момент няма данни подсъдимият да е прекратил порочното си поведение спрямо съдебната власт. Не могат да бъдат споделени аргументите, че наложеното наказание „лишаване от свобода“ е в законовия минимум от три месеца и 2 че бил изминал значителен период от време от извършване на деянието. Целта на мярката „задържане под стража“ е да осигури спазването на процесуалния ред, а нарушението му е резултат от поведението на М.. Макар инкриминираните вещи да са с ниска стойност следва да се съобрази, че подсъдимият е с обременена съдимост. Той е личност с висока степен на обществена опасност. Това обстоятелство е допълнителен мотив за съда, че срещу М. е допустимо и необходимо да бъде използвана крайна мярка на държавна репресия, каквато е мярката за неотклонение „задържане под стража“.

В жалбата не се твърдят, нито се установяват по делото, обстоятелства от социален или здравословен характер съгласно чл. 56, ал. 3 НПК, който на собствено основание да провокират обмислянето на по-лека мярка за неотклонение.

На основание посоченото СГС намери, че данните по делото не аргументират необходимостта от промяна на наложената на подсъдимия мярка за неотклонение „задържане под стража“. Той е демонстрирал трайно отрицателно отношение към задължението си да спазва правилата на наказателната процедура като към настоящия момент М. не е предприел коригиращи действия.

По изложените мотиви частната жалба следва да бъде оставена без уважение, а определението на СРС да бъде потвърдено.

Водим от горното Софийски градски съд, НО, XIII въззивен състав ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение от 17.12.2024 г. по НОХД № 10652/2023 г. по описа на СРС, НО, 13-и състав, с което на основание на основание чл.

309, ал. 1 НПК е потвърдена мярката за неотклонение спрямо подсъдимия В. Б. М.

„задържане под стража“.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3