Решение № 965 от 05.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 965 гр. Пловдив, 05.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20235330114843 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба, с която са предявени субективно кумулативно съединени искове от Н. С. Д. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за паричен заем № **/**г., сключен между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е нищожен като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, и за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за предоставяне на поръчителство № **/**г., сключен между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е нищожен като лишен от правно основание, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка.

Ищецът поддържа, че между него и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № **/**г., по силата на който на ищеца е предоставен финансов ресурс в размер от 300 лева, при фиксиран лихвен процент от 40,00 % и ГПР в размер на 49,01 %. По отношение на договорения лихвен процент се възразява, че същият накърнява добрите нрави, доколкото надвишава трикратния размер на законната лихва. Посочва се, че не са спазени императивните изисквания на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, доколкото 1 реалният ГПР не съответства на посочения в договора. Последното, според ответника, води до недействителност на сключения договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК. Несъответствието се дължало на обстоятелството, че в ГПР не е включено възнаграждението за фирмата – поръчител. Изложеното водело и до нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т.

1 ЗЗП. Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД не изпълнил и задължението си по чл. 5 от ЗПК, доколкото в предоставения стандартен европейски формуляр била отразена невярната информация с уговорен ГПР в размер на 49,01 % и общ размер на всички плащания от 330,65 лева. Досежно договора за предоставяне на гаранция от **г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, се посочва, че същият е нищожен поради липса на основание, доколкото длъжникът не получава престация. Отделно от изложеното, посоченият договор бил единствено в интерес на кредитора, подари което клаузите в същия били неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответниците „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е представен Договор за паричен заем № **/**г., сключен между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД /л. 5 – л. 7/, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 300 лева, която последният следвало да върне на 5 месечни вноски в размер на 66,13 лева, при договорен лихвен процент от 40,00 % и ГПР в размер на 49,01 %. В чл. 4, ал.1 от договора било уговорено, че ищецът следва да представи обезпечение по кредита, като на същия бил предоставен избор от три възможности: 1) две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответника, да няма 2 неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“, 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за общо дължимата сума по договора, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора, и 3) одобрени от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

С оглед възникване на посоченото задължение за ищеца, същият сключил Договор за предоставяне на гаранция № **/**г. с ответника „Файненшъл България“ ЕООД /л. 8 – 9/, по силата на който ответникът се задължавал да издаде гаранция за плащане в полза на другия ответник – „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране изпълнение на задълженията по Договор за паричен заем № **/**г., сключен между ищцата и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за което ищецът следвало да заплати възнаграждение в размер на 184,35 лева, разсрочено.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 300 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

При преценка съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни съображенията на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК. В случая е налице правоотношение по договор за потребителски кредит, като длъжникът по 3 правоотношението – настоящ ищец, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за паричен заем № **/**г., сключен между ищцата и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство неправилно не е взето предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.

Възнаграждението на поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и общата дължима във връзка с кредита сума, както и включен в ГПР, доколкото сключения договор за предоставяне на гаранция и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Предвид изложеното процесният договор за потребителски кредит се намира за противоречащ на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият е недействителен. С оглед посоченото и предявения иск срещу ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

В продължение на развитите по-горе мотиви следва да се посочи, че за нищожен се намира и договорът за предоставяне на гаранция № **/**г., сключен с ответника „Файненшъл България“ ЕООД, тъй като същият се явява 4 лишен от основание, предвид недействителността на договора за кредит, който той обезпечава и във връзка с който е възникнало правоотношението по поръчителството. Т.е. липсва необходимостта от сключване акцесорния договор. Същият е нищожен и на самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за неговото съществуване. Видно от съдържанието на договора, за поръчителят е уговорено възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с длъжника задължението за плащане на сумите по кредита. В случая на тяхното заплащане от поръчителя обаче, за последния се поражда, съгласно договора, регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от поръчителя суми (арг. чл. 5, ал. 1 от договора за предоставяне на гараниция). Следователно поръчителят получава едно възнаграждение, без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е платил подлежат на възстановяване. За длъжника пък заплащането на възнаграждението се явява безпредметно, защото той всякога ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при погасяването на кредита от поръчителя. В този смисъл не само, че е налице нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва престация от една от страните по договора – поръчителя, поради което и този договор се явява недействителен като лишен от основание. При настоящата хипотеза за преценка нищожността на договора за предоставяне на поръчителство съдът съобрази и задължителните указание в ТР № 1 от 27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и предвид това, че основанието за нищожност произтича и е видно от съдържанието на самата сделка.

С оглед всичко изложено, настоящият съдебен състав намира, че и предявеният иск срещу ответника „Файненшъл България“ ЕООД се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК има ищецът. Доказателства за такива са представени в размер на 100 лева, от която сумата в размер на 50 лева за заплатена държавна такса по предявения иск срещу ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, и 50 лева за заплатена държавна такса по предявения иск срещу „Файненшъл България“ ЕООД.

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени 5 правни услуги от адв. С. Н., като съобразно Договор за правна защита и съдействие / л. 11/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал.

1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Н., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.