Определение № 11619 от 28.05.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 11619 гр. София, 28.05.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-А, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно частно гражданско дело № 20261100504482 по описа за 2026 година Производството е по чл. 274 – чл. 278 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по подадена частна въззивна жалба от Л. Б. Т. срещу определение от 30.03.2026г., постановено по гр. д. № 53571/2025г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, с което е оставено без уважение искането му за изменение на постановеното на 24.02.2026г. решение в частта му за разноските.

Жалбоподателят поддържа неправилност на постановения съдебен акт по доводи, че с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото.

Сочи, че преди предявяване на иска, ищецът е отправил изрична извънсъдебна покана до насрещната страна за отписване на процесното вземане като погасено по давност. С отговор от 30.10.2025г. ответното дружество е отказало да уважи това искане, като е заявило, че вземането е дължимо.

Счита, че именно отказът да бъде призната давността е дало повод за завеждане на делото, а не неговото счетоводно отразяване, както неправилно бил приел първоинстанционният съд. По тези съображения счита, че не са налице кумулативните предпоставки на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК и същата е неприложима. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното определение.

Ответникът по жалбата – „СОФИЙСКА ВОДА“ АД не изразява становище.

Софийски градски съд, след

1 като обсъди възраженията на жалбоподателя, възраженията на насрещната страна и взе предвид данните по делото, намира следното:

Частната въззивна жалба е подадена в преклузивния срок за обжалване по чл. 248, ал. 3 от ГПК , от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Производството по гр.д. № 53571/2025г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, е било образувано по искова молба на Л. Б. Т. срещу „СОФИЙСКА ВОДА” АД по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответното дружество, че ищецът не дължи сумата от 373, 71 лева, представляваща стойност на начислени за периода от м.09.2017г. до м.12.2019г. ВиК услуги Вземането се оспорва с доводи за изтекла погасителна давност.

В отговора на исковата молба ответникът е признал иска, като изрично е заявил, че по отношение на начислените суми е изтекла кратката тригодишна погасителна давност. Счита, че с поведението си дружеството не е дало повод за завеждане на настоящото производство, като предвид признанието на иска не следва да бъде натоварван с разноски по воденето на делото. В условията на евентуалност е заявено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

С решение от 24.02.2026г., постановено по гр.д. № 53571/2025г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, влязло в законна сила към настоящия момент, предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК е уважен изцяло, като решението е постановено по реда на чл. 237 от ГПК – при признание на иска. В мотивите на първоинстанционното решение е посочено, че „СОФИЙСКА ВОДА“ АД е признала иска и по делото липсват доказателства за предприети от дружеството конкретни действия, които да са провокирали неговото завеждане, поради което е направен извод, че ответникът не е станал причина за предявяване на иска. По тези съображения съдът е приел, че е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК и на ищеца не се дължат разноски.

С молба от 26.02.2026г. /депозирана в срока по чл. 248 от ГПК/ ищецът е направил искане за изменение на решението в частта за разноските, 2 като се приложи правилото по чл. 78, ал. 1 от ГПК и същите се разпределят съобразно изхода на спора. Изложени са подробни доводи за неприложимост на нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, доколкото ответното дружество е дало повод за завеждане на делото.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил молбата на ответника по чл. 248 от ГПК без уважение, по съображенията, изложени в постановеното съдебно решение.

Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Посочените в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК предпоставки за освобождаване на ответника от отговорността за разноски по делото са две: ответникът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал.

Предпоставките на нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Изключение от това правило е налице само когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца. В този случай признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК . Не е нужно извънпроцесуалното поведение на ответника да е виновно и противоправно, за да възникне отговорност за съдебни разноски, тъй като отговорността за разноските по делото е обективна. Освен това, от съдържанието на чл. 78, ал. 2 от ГПК следва, че поначало от значение за приложението на тази разпоредба е поведението на ответника, а не това на ищеца /решение № 185 от 29.05.2014 г. по гр. д. № 5196/2013 г. на Четвърто ГО на ВКС/.

В конкретния случай ответното дружество е признало иска, като първоинстанционният съд е постановил решение по реда и при условията на чл. 237 от ГПК. Настоящият съдебен състав счита, че не е налице другата кумулативна предпоставка по чл. 78, ал. 2 от ГПК за освобождаване на ответника от отговорността за разноски по делото. За да стигне до този извод съобрази следното:

По отношение на спорното обстоятелство дали ответникът е дал 3 повод за предявяване на иска съдът споделя разрешението на този въпрос, дадено в определение № 95 от 22.02.2018г. по ч.гр.д. № 510/2018г. на ВКС, ІV ГО. В същото е прието, че извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба; но влече отговорност за вреди при отправянето на последващи покани, след като длъжникът се е позовал на давност или вземането бъде прехвърлено, без цесионерът да е уведомен за позоваването на давност от страна на длъжника.

Отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност. В този смисъл е и определение № 474/07.11.2019г. по ч.гр.д. № 3063/2019г. на ВКС, III ГО, в което е прието, че длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда /процесуална или извънпроцесуална/, тъй като може да поиска решение при признание на иска. Ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска.

Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. При такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска.

В процесния случай е установено, че преди предявяване на иска със заявление от 26.09.2025г. ищецът е отправил изрична извънсъдебна покана до ответното дружество за отписване на процесното задължение като погасено по давност. В отговор на искането с електронно писмо от 30.10.2025г.

„СОФИЙСКА ВОДА“ АД е оспорила настъпилия погасителен ефект на наведеното от насрещната страна възражение, позовавайки се, макар и неправилно, на установения в нормата на чл. 120 от ЗЗД принцип, че давността не се прилага служебно. Въззивният съдебен състав счита, че след извънсъдебното позоваване на изтекла погасителна давност за кредитора е била открита възможността да отрази погасяването на процесните задълженията по давност в своето счетоводство. В случая такива действия не са били предприети, напротив с писмото от 30.10.2025г. ответното дружество 4 изрично е отрекло възможността на длъжника да се позове извънсъдебно на предвидения в чл. 111 от ЗЗД способ за погасяване на задълженията. Именно тези действия на кредитора са станали повод за завеждане на делото. Ето защо в случая не е налице една от кумулативните предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК и същата разпоредба не намира приложение, поради което и извода на районния съд в обратната насока е неправилен. Обжалваното определение като неправилно следва да бъде отменено и в полза на ищеца следва да се присъдят сторените по делото разноски за държавна такса в размер на 50 лева /25, 56 евро/ и за адвокатско възнаграждение. В случая се претендира адвокатско възнаграждение в размер на 450 лева /230, 08 евро/ по списък на разноските по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие от 01.12.2025г. Насрещната страна е релевирала възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, което преценено по реда и при условията на чл. 78, ал. 5 от ГПК е основателно. За да стигне до този извод съдът съобрази следното:

Справедливият и обоснован размер на адвокатското възнаграждение се определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа.

Според задължителното за съдилищата разрешение по т. 1 от решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение.

Даденото тълкуване по посоченото преюдициално запитване е, че при определяне на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа /заг. изм. – ДВ, бр. 14/2025г./, защото такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, пар.

1 ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС. Критериите от които следва да се ръководи съда при определяне размера на цената на предоставените адвокатски услуги са действителната правна и фактическа сложност на делото, която произтича от вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, подлежащата 5 на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика, защитавания интерес, вида и количеството на извършената работа, като се определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението, т.е. адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано.

Отнесени към настоящия случай посочените обстоятелства налагат категоричен извод, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 230, 08 евро /с левова равностойност от 450 лева/ е прекомерно. В случая делото не се отличава с фактическа или правна сложност – в първоинстанционното производство е проведено едно съдебно заседание, представени са само писмени доказателства към исковата молба, решението е постановено при признание на иска. Извършените от процесуалния представител на ищеца действия по осъществяване на правна защита и процесуално представителство се изразяват в изготвянето на искова молба и подаване на писмено становище, с което е направено искане за постановяване на решение при признание на иска, без явяване в съдебно заседание. При съобразяване на изложеното и предвид материалния интерес по предявения иск, се налага извод, че справедливото и обосновано адвокатско възнаграждение следва да се намали до размер на сумата от 150 евро /с левова равностойност от 293, 37 лева/. Така общият размер на дължимите разноски възлиза на сумата от 175, 56 евро, от които 25, 56 евро за държавна такса и 150 евро за адвокатско възнаграждение.