Решение № 163 от 10.08.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 163 гр. Първомай, 10.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20265340100066 по описа за 2026 година

Предявен е иск от М. К. Т. срещу „Кеш Пойнт България“ ООД с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за установяване, че Договор за потребителски кредит № 1226462 от 13.01.2025 г. е недействителен.

Ищцата М. К. Т. твърди, че на 13.01.2025 г. сключила с ответното дружество „Кеш Пойнт България“ ООД Договор за потребителски кредит № 1226462, по силата на който й били предоставени в заем средства в размер на 1000 лв. при годишен лихвен процент от 45 % и годишен процент на разходите от 57,19 %. Посочено е, че съгласно чл. 6, ал. 1 от договора същият следвало да бъде обезпечен с поръчител/и, отговарящи на определени от заемодателя условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на тези условия, същият дължал неустойка на кредитора на основание чл. 7, ал. 5 от договора в размер на сумата от 1468,79 лв., която следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска. Счита, че в нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК посочената в договора за кредит стойност на годишния процент на разходите не отговаряла на реално приложената, тъй като не била включена предвидената в чл. 7, ал. 5 от договора неустойка за непредоставяне на обезпечение. Твърди, че предвидената неустойка представлявала скрита печалба за кредитора. Доколкото процесната неустойка не била включена в ГПР, същият бил в различен размер от посочения в договора за паричен заем, което водело до неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и респективно до недействителност на договора за кредит. По тези съображения моли да бъде уважен предявеният иск.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Кеш Пойнт България“ ООД, с който изразява становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че между страните е сключен договор 1 за паричен заем. Поддържа се, че били спазени изискванията на разпоредбите на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20 и ал. 2 ЗПК. Посочено е още, че кредитополучателят разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договора при недостатъчно изгодни за него условия. Счита, че за да бъде задължен да представи договора за кредит, ищецът трябвало да докаже, че исканият документ не се намира в негово притежание поради причина, която не може да му се вмени във вина.

По този начин се подменяла тежестта на доказване, като под угроза от прилагане на санкцията на чл. 161 ГПК се вменявало на ответника да ангажира доказателства за факти, за които не само не носил доказателствена тежест, но и доказването им било неизгодно за него. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателства се изяснява, че между ищеца М. К. Т. и ответника „Кеш Пойнт България“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит № 1226462 от 13.01.2025 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищеца сумата от 1000 лв. Уговорен е фиксиран годишен лихвен % в размер на 50 % и годишен процент на разходите в размер на 63,29 %.

Съобразно чл. 5, ал. 1 от договора за потребителски кредит страните се споразумели договорът да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят на определени от заемодателя условия. Клаузата на чл. 11 от същия този договор предвиждала, че ако заемателят не предостави договореното обезпечение в тридневен срок от сключването на договора, дължал на заемодателя неустойка в размер на 1365,84 лв., която се заплащала разсрочено съгласно погасителния план.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Тъй като ищецът и ответникът „Кеш Пойнт България“ ООД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.

2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да 2 заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на обезпечение, дължима на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 2706 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора.

Тази неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Дори и без да се ползват специални знания е видно, че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 1000 лв., при лихва в размер на 340,16 лв. за целия срок на договора и ГПР, изчислен при включване като разход единствено на уговорената възнаградителна лихва, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение не съответства на годишния процент на разходите от 63,29 %. Предвид горното съдът намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително уговорения такъв. Допуснато е и нарушение при посочването на общата дължима сума от потребителя, която не кореспондира с общия размер на задълженията по договора.

В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен.

По тези съображения предявеният иск за приемане за установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъде уважен.

По разноските:

Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал 3 безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът при определяне на разноските за адвокат спазва следните критерии: фактическата и правна сложност на случая, засегнатия интерес, условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им, и квалификацията, опита и специализацията на адвоката, като осъжда другата страна да го заплати. Тази редакция на разпоредбата е съобразена с Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и фактическа сложност на делото. В тази връзка съдът отчете, че по иск за съществуване на договор (какъвто е искът за обявяване нищожността на процесния договор за кредит), размерът на цената на иска е стойността на договора (размерът на уговорения кредит) – така Определение № 60505 от 20.10.2021 г. по т. д. № 72/2021 г. на ВКС, II т. о., т. е. 511,29 евро (1000 лв.) в настоящия случай. Ето защо, като взе цената на иска, факта, че делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че същото е приключило в едно съдебно заседание, на което адв. И. не е присъствала и в хода на което са приети единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищеца възлиза на сумата от 245,42 евро, ведно с начисленото ДДС. Това е така, тъй като при присъждането на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва ДДС (така Определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т. о.). В тази връзка съдът намира за неоснователни възраженията на ответника, че не следвало да заплаща адвокатско възнаграждение поради наличието на заведени от ищеца други две граждански дела, които имат за предмет други сключени договори за кредит между страните, или да заплати само едно адвокатско възнаграждение по трите дела, тъй като действията му не целели защита на реално накърнени права, а основно генериране на разноски. Доколкото тези дела касаят действителността на отделни договорни правоотношения, а не на отделни клаузи от един и същ договор за кредит, не може да се приеме, че предявяването на искове, основани на всеки един от сключените договори за кредит в различни производства, представлява злоупотреба с права от страна на ищеца. Поради това и доколкото по всеки един от сключените договори за кредит ответникът е предвиждал заплащането на неустойка, за която е знаел, че не му се следва, той не би могъл да черпи права от собственото си неправомерно поведение, като изобщо не заплати адвокатско възнаграждение или заплати едно по всички искове. По тези съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“ сумата от 245,42 евро за адвокатско възнаграждение. Също така, предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Първомай, сумата от 25,56 евро, представляващи дължима държавна такса върху иска.