Решение № 743 от 10.07.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 743 гр. Варна, 10.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ ТО, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Даниела Д. Томова

Членове:

Светлана Тодорова

Цветелина Г. Хекимова при участието на секретаря Нели П. Катрикова Добрева като разгледа докладваното от Даниела Д. Томова Въззивно гражданско дело № 20263100500616 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. №6532/27.01.2026г. на ищеца И. П.

И., ЕГН **********, с постоянен адрес в град *******, подадена чрез пълномощник адвокат Л. К. Б., САК, срещу решение № 4644/19.12.2025 г. на Районен съд – Варна, постановено по гр. д. № 3947/2025 г. по описа на ВРС.

С обжалваното решение са отхвърлени в цялост предявените против „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, седалище в град София, искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во, а в условие на евентуалност - предл. 3-то ЗЗД, за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за кредит № 6106989/20.12.2024г. поради противоречие със закона, евентуално поради накърняване на добрите нрави, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да репарира сторените от ответното дружество разноски за производството в размер на 200 лева.

В жалбата са обосновани оплаквания за неправилност на обжалваното решение, аргументирани с твърдения за неправилна оценка на представените доказателства и приложимия закон, игнориране на съществени правни и 1 фактически обстоятелства, допълнителни доказателствени искания на ищеца (експертни становища) и противоречие с трайно установена съдебна практика. Според въззивника, съдебното решение е прецедент, в противоречие с трайно установената съдебна практика по делата с този ответник, чийто договори за потребителски кредити са безспорно нищожни.

Като не е допуснал направените искания, не е ценил наличните по делото доказателства, не е направил правилната правна квалификация първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения, които са довели до постановяване на неправилно решение. Иска се от въззивния съд да изготви задължителен доклад по чл. 140 от ГПК като разпредели доказателствената тежест между страните и отдели спорните от безспорните факти, да допусне поисканата експертиза за проверка на размера на начислените лихви и неустойка, да разгледа и оцени представените доказателства, които не са били разгледани от първоинстанционния съд, и в резултат на това да отмени обжалваното решение и по същество атакувания с предявените в условие на евентуалност искове договор за кредит да бъде прогласен за нищожен.

Претендира присъждане на разноски.

Осъществена е размяна на книжа по чл.263, ал.1 от ГПК. В указания двуседмичен срок ответникът „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, не е подал писмен отговор на въззивната жалба.

По допустимостта на въззивното производство и предварителните въпроси по чл.267 от ГПК съдът се е произнесъл с определение № 2418/18.05.2026 год.

Страните не са взели участие в насроченото пред въззивния съд открито съдебно заседание. С молба-становище пълномощникът на въззивника адвокат Л. Б. е заявил, че поддържа подадената въззивна жалба и моли за нейното уважаване. Към молбата е приложен списък по чл.80 ГПК за претендираните от страната разноски. С молба-становище пълномощникът на въззиваемата страна юрисконсулт М. М. обосновава становище за неоснователност на въззивната жалба и моли обжалваното с нея решение на първоинстанционния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

2

За да се произнесе по същество на предявената въззивна жалба, съдът взе предвид следното от фактическа и правна страна:

Производството по делото е образувано по исковата молба на И. П. И., ЕГН **********, от град *******, с която спрямо „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, седалище град София, са предявени установителен иск за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за кредит № 6106989/20.12.2024г. поради противоречие със закона, а в условие на евентуалност - поради накърняване на добрите нрави.

Правно основание на исковете - чл. 26, ал. 1, предл. 1-во, евентуално предл. 3-то от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

Между страните по делото не е налице спор по фактите. Безспорно е, че между тях е бил сключен договор за кредит № 6106989 от 20.12.2024г., по силата на който ответното дружество „Вива Кредит“ АД е предоставило на ищеца И. П. И. паричен заем в размер на 1 100 лева, при насрещно поето задължение за връщане на заема ведно с уговореното възнаграждение за кредитора в срок от 36 седмици на 18 равни седмични вноски. Уговорения в договора лихвен процент е фиксиран годишен в размер на 48,50%. ГПР е 62,77% като са посочени (т.8) взетите допускания при неговото изчисляване и въведените съставни части по формулата, посочена в Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от Закона за потребителския кредит (ЗПК).

Оплакването, с което този договор се атакува пред съд от ищеца заемател, се свежда до прекомерност на ГЛП, договорен като фиксиран процент от 48,50 %, доколкото надвишава трикратния размер на законната лихва, която към 20.12.2024г. е била 13,04%, и до липсата на възможност на заемателя да разбере какъв е размера на оскъпяване на ползвания от него кредит поради липсата на информация в договора за начина на формиране на ГПР.

Защитната теза на заемодателя - въззиваема страна и ответник в първоинстанционното производство, по същество се свежда до твърдението, че договорения ГПР, в който се включва и фиксирания лихвен процент от 48,50 %, е в границите и не надхвърля установения в чл.19, ал.4 ЗПК предел петкратния размер на законната лихва. Освен това „Вива Кредит“ АД се позовава и на обстоятелството, че заемополучателят по процесния договор предварително е получил информация за формулата за изчисление на 3 прилагания с този договор ГПР и съответно на това е могъл да провери анюитетните погасителни вноски от предложения му от заемодателя погасителен план за евентуалното генериране на скрити задължения за плащане.

Първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователно оплакването за нищожност на процесния договор поради неравноправни клаузи, приемайки, че в случая няма увреждане на интересите на ищеца в качеството му на заемополучател, тъй като общото оскъпяване на процесния заем не надхвърля установения от закона предел.

От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че в чл.

2 от процесния договор за заем ГЛП е фиксиран в размер на 48,50%, а ГПР е фиксиран на 62,77%, определен съгласно формулата, посочена в Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК. Законът не поставя условие да бъде включена тази формула в договора за кредит, а само изчисленият съгласно нейните правила ГПР, съответно сумата по договора за кредит, която потребителят се задължава да заплати. Следователно липсата на детайлно описване на начина, по който е формиран ГПР, не е нарушение на ЗПК, нито това води до недействителност на договора за кредит. Клаузата на 5, ал.3 от договора включва и декларацията на заемополучателя, че между него и заемодателя е проведено обсъждане по всички въпроси относно условията на заема и относно разбирането и съгласието на заемополучателя за настъпване на правните последици на договора. В този контекст и като отчита липсата на доказателства, които опровергават договорното изявление на заемополучателя за пълната му и предварителна информираност относно правата и задълженията от този договор, настоящият въззивен съдебен състав не намира наличието на нарушения от страна на заемодателя в процеса на съгласуване на условията от договора, при които ще предостави искания от заемателя заем.

Следователно процесният договор за заем и оспорваните от въззивника като неравноправни клаузи, съответстват на критерия за “индивидуално договаряне”, установен в чл.3 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори, и заемодателят надлежно се е уверил в хода на индивидуални преговори, че потребителят ще се съгласи с процесните клаузи.

Що се касае до размера на ГЛП и на ГПР, то същите не превишават 4 императивно установения в чл.19, ал.4 ЗПК горен предел от “пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения”, каквато е констатацията на първоинстанционния съд. Следователно в случая не са налице признаци, въз основа на които да се направи извод, че с процесните клаузи заемополучателят се поставя в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право /Решение на СЕС от 14 март 2013 година по дело C-415/11/. От ищеца нито са наведени твърдения, нито са посочени и представени доказателства за уговорки между страните за допълнителни плащания (такси, неустойки, комисиони, др.под.), които би следвало да се отчетат при изчисляването на ГПР, а задължение за плащане на такива не са посочени в договора.

Макар в мотивите си първоинстанционният съд да се е позовавал на законови разпоредби от ЗКНИП, които, макар и аналогични с относимите разпоредби от ЗПК, са неприложими към процесния договор, това не се е отразило на правилността на изводите му по същество на спора.

С оглед на тези изводи съдът намира подадената въззивна жалба за неоснователна. Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Въз основа на изложените мотиви и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 4644/19.12.2025 г. на Районен съд – Варна, постановено по гр. д. № 3947/2025 г. по описа на ВРС .

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл.280, ал.3 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5