Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 1915 от 28.07.2025, Окръжен съд - Бургас

Съд
Окръжен съд - Бургас
Дело
Въззивно частно гражданско дело 489/2025
Вид
Определение № 1915
Подписан
28.07.2025
В сила
28.07.2025
Състав
Росен Димитров Парашкевов, Елеонора Симеонова Кралева, Таня Ташкова Русева Маркова

Цитирани разпоредби

  • чл.410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.411, ал.2, т.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.413, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.23 · Закон за потребителския кредит

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1915 гр. Бургас, 28.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно частно гражданско дело № 20252100500489 по описа за 2025 година

Производството по делото е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Профи кредит България” ЕООД, ЕИК 175074752, седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”България” № 49, бл.53Е, вх.В, подадена чрез ю.к.Георги Антонов, против разпореждане № 310 от 28.02.2025 г., постановено по ч.гр.д.№ 90/2025 г. по описа на РС-Царево, в частта му, с която е отхвърлено заявлението на „Профи кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжниците Ж. В. Д., ЕГН ********** и Н. В. Д., ЕГН **********, двете с адрес ***, за сумата от 65.59 лв. – договорно възнаграждение за периода от 20.04.2024 г. до 20.09.2024 г., дължима по Договор за потребителски кредит № 40010368040 от 24.06.2022 г.

Жалбоподателят счита постановеното разпореждане за неправилно и незаконосъобразно в обжалваната част. Сочи се, че заповедният съд не е следвало да извършва преценка за валидност на сделката, от която заявителят черпи права, като БРС е превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила.

Оспорени са като неправилни изводите на съда за отказ да се издаде заповед за изпълнение за исканата сума, за което са изложени подробни съображения. Моли въззивния съд да отмени разпореждането в обжалваната му част и да постанови издаването на заповед за изпълнение за претендираното със заявлението вземане за договорно възнаграждение. Претендират се разноските по настоящото дело – 15 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Съгласно разпоредбата на чл.413, ал.2 ГПК препис от жалбата не е връчен на 1 насрещната страна.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното:

Производството по ч.гр.д.№ 90/2025 г. по описа на РС-Царево е образувано по подадено от „Профи кредит България” ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против Ж. В. Д. и Н. В. Д., за заплащане на следните суми, дължими по договор за потребителски кредит № 40010368040 от 24.06.2022 г.: 371.64 лв. – главница, 65.59 лв. – договорно възнаграждение за периода от 20.04.2024 г. до 20.09.2024 г., 110.06 лв. – неплатено възнаграждение за закупена и ползвана услуга „Фаст“; 178.78 лв. – възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, 200 лв. – неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, 29.45 лв. – лихва за забава за периода от 21.02.2023г. /дата на изпадане на длъжника в забава/ до 20.09.2024 г., 43.05 лв. – законна лихва за периода от 20.09.2024 г. до 26.02.2025 г., както и от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането, както и направените разноски в заповедното производство от 25 лв. за държавна такса и 260 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

В заявлението е посочено, че претенцията произтича от сключен между страните Договор за потребителски кредит № 40010368040 от 24.06.2022 г. за сумата от 1100 лв., както и от закупени допълнителни услуги. Описани са обстоятелствата, при които са възникнали претендираните вземания и техните размери.

Първоинстанционният съд е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 56/28.02.2025 г. за главница от 371.64 лв., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението до окончателното плащане, както и съдебни разноски от 27.90 лв. съобразно с уважената част от заявлението.

За всички останали вземания, претендирани със заявлението, е постановен отказ да се издаде заповед за изпълнение с постановеното по делото разпореждане № 310 от 28.02.2025 г. Това разпореждане е обжалвано пред въззивния съд единствено в частта за неприсъденото договорно възнаграждение, като в останалата част като необжалвано е влязло в сила.

За да отхвърли частично заявлението за претендираните суми, районният съд е приел, че сключеният между страните договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като уговорените възнаграждения за услугите „Фаст“ и „Флекси“ представляват разходи по кредита, които не са включени в ГПР по процесния договор и се касае до конструкция, която 2 цели да прикрие действителните разходи по кредита. Поради това, съдът е приел, че на основание чл.23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита, т.е. главница в размер на 371.64 лв.

Въззивният съд намира така постановеното от ЦРС разпореждане за правилно и законосъобразно в обжалваната му част, като напълно споделя мотивите на първоинстанционния съд и препраща към тях на основание чл.278, ал.4, вр. чл.272 ГПК.

Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че заповедният съд не е следвало да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК, при разглеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали искането не е в противоречие със закона или с добрите нрави.

В настоящия случай, процесният договор за кредит, от който произтича вземането, е сключен при действието на ЗПК, поради което съдът е задължен служебно да следи за спазването на неговите разпоредби. Ето защо, не е налице превишаване на правомощията на районния съд и липсва нарушение на съдопроизводствените правила, като изложените в този смисъл възражения на жалбоподателя са неоснователни.

Правните изводи на първоинстанционния съд са правилни и съответстващи на материалния закон, както и на задължителната съдебна практика, обективирана в Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22. В случая, от процесния договор за потребителски кредит е видно, че кредиторът е предоставил на длъжника в заем сумата от 1100 лв., при ГПР 48,84 % и ГЛП 41%, за срок от 24 месеца и размер на вноската от 67.23 лв., като дължимата сума по кредита е 1613.46 лв. Към договора длъжникът е закупил и пакет от допълнителни услуги, по който се е задължил да заплати на кредитора допълнително възнаграждение за услуга „Фаст“ в размер на 440 лв. и допълнително възнаграждение за услуга „Флекси“ в размер на 715 лв., дължими на 24 месечни вноски от по 48.12 лв. и платими на падежите по погасителния план по договора за кредит. В съответствие с това, в договора е посочено, че общото задължение по кредита възлиза в размер на 2768.46 лв., платимо разсрочено при месечна вноска от 115.35 лв.

Действително, в договора ГПР по кредита е посочен като абсолютна стойност от 48,84 %, като по този начин само формално са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото не надвишава законовия максимум по чл.19, ал.4 ЗПК. Очевидно е обаче, че към този процент не са включени възнагражденията за закупените услуги „Фаст“ и „Флекси“ в общ размер от 1000 лв., видно от съдържанието на договора за кредит и макар закупуването на тези допълнителни услуги да не е предвидено като изрично условие за сключване на договора за потребителски кредит, това всъщност е търговска практика на кредитора, с която се цели да се прикрият действителните 3 разходи по кредита, като този извод се налага от характера на услугите, начина и условията за предоставянето им, както и приобщаването им към общата сума по кредита чрез включването им към месечните погасителни вноски по погасителния план. Това са разходи, които потребителят следва да заплати във връзка със сключването и изпълнението на договора за кредит и които са известни на кредитора към момента на сключването му, поради което следва да се квалифицират като „общи разходи по кредита“ и следва да бъдат включени в ГПР, което видно не е сторено в случая. Невключването им в ГПР има за цел да създаде невярна представа относно действителния размер на разходите по кредита, за да съответства на уредения в чл.19, ал.4 ЗПК максимум. С Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС е прието, че за да се даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на ГПР да бъдат включени всички разходи, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от преценка за обхвата на своето задължение, както и непосочването въобще на този процент. Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски, така, че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на потребителя на предоставената в заем главница. В случая, в нормата на чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е уредена недействителност на договора за кредит при непосочване на ГПР.

Предвид тълкуването, дадено с Решение на СЕС по дело С-714/22, че и неточното посочване на ГПР се приравнява на липса на такъв, то в случая следва да се приеме, че процесният договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и по силата на чл.23 ЗПК длъжникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. Ето защо, при извод за изначална недействителност на договора за потребителски кредит правилно районният съд е издал заповед за изпълнение единствено за претендираната главница по договора за кредит, без да се дължат лихви или други разходи. При това положение, атакуваното разпореждане е правилно, законосъобразно и в съответствие със съдебната практика и тази на СЕС, поради което следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

С оглед изхода на делото, искането на жалбоподателя за разноски в настоящото производство е неоснователно.

Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

4

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 310 от 28.02.2025 г., постановено по ч.гр.д.№ 90/2025 г. по описа на РС-Царево, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е отхвърлено заявлението на „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжниците Ж. В. Д., ЕГН ********** и Н. В. Д., ЕГН **********, двете с адрес ***, за сумата от 65.59 лв. – договорно възнаграждение за периода от 20.04.2024 г. до 20.09.2024 г., дължима по Договор за потребителски кредит № 40010368040 от 24.06.2022 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5