Решение № 14177 от 15.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14177 гр. София, 15.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СВЕТЛОЗАР Д. Д. при участието на секретаря Д. ИВ. ПОПОВА като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. Д. Гражданско дело № 20261110108027 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на Е. А. Б. срещу „Вивус.БГ“ ЕООД.

Ищецът твърди, че с ответника сключили договор за кредит № 9738551005 на 17.08.2023г., съгласно който на ищеца била предоставена сумата от 1400лв. със срок на връщане от 30 дни. В договора било предвидено, че ГПР е 49,70%, лихвеният процент 40,99%, а размерът на лихвата – 47,17лв. В договора било уговорено, че кредитополучателят дължал сума в размер на 288,83лв., представляваща такса за бързо разглеждане, като общо дължимата сума възлизала на 1736лв. Изтъква, че заплатил по договора суми в много поголям размер без основание.

Ищецът твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като противоречал на императивните правила – липсвал ГПР, който бил посочен само като процент, без ясно описана методика на формирането му, и в грешно посочен размер.

Поддържа, че съзнателно в неговия размер не е включена таксата, което води до заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Изтъква, че нямало посочен и лихвен процент на ден.

Счита, че клаузата за заплащане на таксата за експресно разглеждане е нищожна, тъй като цели заобикаляне изискванията на чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК, както и че се явява неравноправна.

Изтъква, че и клаузата, предвиждаща лихвен процент от 40,99%, се явява нищожна поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишава три пъти законната лихва за забава.

С оглед недействителността на договора за кредит посочва, че има право на връщане на платените суми над чистата стойност по договора.

С оглед изложеното моли за постановяване на решение, с което да бъде признато за установено, че сключеният между страните договор е недействителен, а в условията на евентуалност – че клаузите на т.4.4 от общите условия и клаузата, уреждаща възнаградителна лихва, са нищожни, както и ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 2439,47 евро (съобразно направеното и допуснато от съда с протоколно определение от 11.06.2026г. изменение на предявения иск), представляваща платена без основание сума по договора, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок. Признава, че между страните е сключен договора за кредит с посочените параметри, както и че 1 задължението е погасено на 13.08.2024г., като е платена сума в общ размер от 1736лв.

(887,60 евро), с която са погасени 1400лв. главница, 47,17лв. договорна лихва и 288,83лв. такса за допълнителна услуга. Счита, че договорът отговаря на всички нормативни изисквания, като в него се съдържа погасителен план, описан е ГПР и таксата не противоречи на закона, като същата имала и доброволен характер. Изтъква, че ищецът доброволно е избрал предоставянето на тази допълнителна услуга, а нейната стойност не следвало да се включва в ГПР. Излага допълнителни съображения за неоснователност на претенциите.

Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:

Предявени са за разглеждане обективно евентуално съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 22 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 1 и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че 17.08.2023г. между страните е сключен договор за кредит № 9738551005, съгласно който ответникът, в качеството на заемодател, се е задължава да предостави на ищеца, в качеството на заемател, сумата от 1400лв., при посочени ГЛП от 40,99% и ГПР от 49,70%.

Уговорено е заемателят да дължи такса за бързо разглеждане в размер от 288,83лв. и лихва в размер на 47,17лв. Общо дължимата сума възлиза на 1736лв., а крайният срок за връщане на кредита е 16.09.2023г.

Установява се, че между страните са сключени 17бр. анекси към договора за кредит за удължаване на срока му, за което е потребителят е заплатил общо 4435,20лв. „такси“.

Съгласно общите условия, таксата за бързо разглеждане представлява допълнителна незадължителна услуга по искане на кредитополучателя, която гарантира обработка на искането за кредит и отговор в рамките на 15 (петнадесет) минути от подаването му по ел. път, по телефон или на хартиен носител в офис на партньор. Таксата за бързо разглеждане може да бъде заявена при подаване на искане за отпускане на кредит и/или допълнителна сума по кредит, при срокове и условия, посочени в ОУ и съгласно тарифа на кредитора.

За изясняване на релевантни за спора обстоятелства, по делото е допусната, изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира. От нея се установява, че без да се включва таксата за бързо разглеждане, ГПР по договора възлиза на посочения размер от 49,70%, но при нейното включване, същият възлиза на 1269,72%.

Вещото лице посочва, а това се установява и от събраните писмени доказателства, че ищецът е извършил плащания към кредитора в общ размер от 6171,20лв. Тези плащания са постъпили по процесния договор и сключените към него 17бр. анекси за удължаване срока на договора.

При горните факти, съдът намира следното от правна страна:

Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което в отношенията между страните приложение намират императивните норми на ЗПК и ЗЗП.

Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, 2 възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит и анексите към него е посочен годишен процент на разходите, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Процесната такса за бързо разглеждане представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъдат включена в ГПР, като същата е била изначално известна на кредитора. Видно е, че тази такса е била начислена още при сключване на договора и анексите към него и е посочена в тях. В случая, в ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва, което очевидно цели заобикаляне на императивните изисквания и умишлено въвеждане в заблуждение на потребителя относно реалните разходи по кредита.

При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със 3 съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т.

61—63 и цитираната съдебна практика).

Следва да се има предвид още, че според настоящият съдебен състав включването на клауза в договора за кредит, в която се уговаря такса за предоставянето на несъществена услуга, която вероятно въобще не бива предоставяна, представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК. В случая, чрез добавяне на таксата към ГПР, последният възлиза на много повече от допустимото. Очевидно, целта на клаузата за дължимост на тази такса е да доведе до допълнителна облага за кредитора чрез заобиколяне на максимално допустимите параметри според императивните изисквания на ЗПК.