Решение № 5215 от 23.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5215 гр. Пловдив, 23.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20245330113617 по описа за 2024 година

Производството е по предявен иск с правно основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 22, вр. чл.

11, чл.19 ЗПК.

Ищецът Т. Х. П. ЕГН **********, гр. П, ул. „***"№***, чрез адв. С. Н., със съдебен адрес: гр.***, ул. „**" №**, в исковата си молба против „СТИК - КРЕДИТ" АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл."Оборище" №13, иска от съда, да прогласи нищожността на клаузата в раздел IX, Неустойки от процесния договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия предоставен от разстояние №*** от *** г. /обективирана в чл.29, ал.1/ сключен с ответника, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 81,00 лева, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Претендира разноски и адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.

Ищецът твърди, че на ***г. е сключила с ответното дружество договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия предоставен от разстояние № ***, по силата на който й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 300,00 лева, при годишен лихвен процент - 36%, годишен процент на разходите - 42,58%, със срок на кредитната линия:12 месеца.

1

Твърди, че съгласно договора - раздел VI Обезпечения /чл.19, ал.1/, Потребителят следвало в срок от 3 дни от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и сл. от ЗЗД в полза на Кредитора, с което третото лице се задължавало да отговаря за изпълнението на всички задължения на Потребителя по настоящия договор или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на Кредитора всички задължения на Потребителя по настоящия договор в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на Кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябвало да е най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Според чл.19, ал.2, третото лице - поръчител, както и банковата гаранция, трябвало да отговарят на изискванията посочени в ОУ и се одобрявала от Кредитора.

Според раздел IX Неустойки от договора/чл.29, ал.1/ в случай, че Потребителя не изпълни задължението си посочено в чл.19 от договора, същият дължал на Кредитора неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не било предоставено обезпечението. Страните се съгласили, че неизпълнението на задължението по чл.19 причинявало на Кредитора вреди, в размера на договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на Потребителя и одобрението на кредита били базирани на предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение.

Според чл. 29, ал.2 Страните се съгласили, в случай на настъпване на дължимостта на неустойката по-горе, Потребителят да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска месечно. Ищцата усвоила изцяло заемният ресурс, не е изплатила сумата по процесната неустойка, но счита, че не дължи плащания за същата тъй като клаузата за неустойка в процесният договор била нищожна.

Предвидената неустойка в размер на 81,00 лева била загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е близо 50% от заетата сума в размер на 300, 00 лева, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението.

Предвидено било да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита и създавала единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.

Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя.

ОТВЕТНИКЪТ „СТИК - КРЕДИТ" АД, оспорва предявеният иск като допустим, но неоснователен.

2

На *** година чрез създаденият от Т. Х. П. личен профил, същата е попълнила Заявка за кандидатстване за кредит от разстояние, като в зададените полета в заявлението били въведени следните данни - три имена, ЕГН, номер на документ за самоличност, постоянен и настоящ адрес, електронен адрес за получаване на документи и кореспонденция, лице за контакт, желания размер на кредита, условията при които желае да ползва кредита и желания начин на усвояване на сумата. В заявлението е посочен и така нареченият „Идентификационен номер”.

След попълване на Заявлението за кандидатстване и в съответствие с посоченото в чл. 6 ал.

2 от ОУ на ищеца била изпратена необходимата преддоговорна информация, включваща СЕФ, за да завърши заявката потребителят натиска бутон „Вземи парите“, което действие било потвърждение на недвусмисленото искане за отпускане на исканата от Потребителя сума. След натискането на бутона „Вземи парите“ на Потребителя се предоставяла възможност да изтегли проект за договор за потребителски кредит, като ако бил съгласен с неговото съдържание, Потребителят натискал бутона „Подпис“, с което действие последният давал своето недвусмислено волеизявление за съгласието му със съдържанието на договора и за неговото сключване.

След одобрението на подадената Заявка от страна на „СТИК - КРЕДИТ“ АД, за отпускане на сумата посочена от ищеца на електронна поща посочена от него в Заявката били изпратени автоматично проект на Договор за потребителски кредит - кредитна линия сключен от разстояние № *** от *** г. с приложение № 2 Погасителен план към него.

Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ). Въпросните документи съдържали предвидената в законите пред договорна информация за желаният кредит, предоставена в ясен и четлив вид, на български език и при съблюдаване на приложимите нормативни изисквания. В проекта на договора за кредит и приложенията към него били посочени дължимите от ищеца суми, заявеният размер на главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвеният процент по кредита, ГПР, изискването за предоставяне на обезпечение.

След запознаване с всички условия във връзка с кредита на *** г. ищеца е натиснал бутона „Подпис“, с което последният е изразил и своето недвусмислено съгласие за сключване на Договора.

В резултат па тези предприети от страна на ищеца действия между „СТИК - КРЕДИТ“ АД и ищеца като кредитополучател на *** г. бил сключен във формата на електронен документ Договор за потребителски кредит - кредитна линия предоставен от разстояние с № ***.

Твърди, че сключването на договора във формата на електронен документ е съобразено изцяло със ЗЕДЕУУ. ЗПФУР. ЗПК и с всички други приложими нормативни документи.

От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на 3 своята търговска дейност, т.е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор, по своята правна характеристика и съдържание, представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението, ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между “СТИК - КРЕДИТ“ АД (заемодател) и Т. Х. П. (заемател) на *** г. е сключен Договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия предоставен от разстояние №***.

Предоставен е кредит в размер на 300,00 лева, със срок на заема 30 дни.

Съгласно договора за кредит, общият размер на всички плащания по заема е 309,00 лева, фиксиран лихвен процент 36% и ГПР 42,58 %.

Съгласно уговореното в чл. 29 от Договора за кредит, страните са се съгласили, че при неизпълнение на задължението на кредитополучателя, предвидено в чл. 19 (осигуряване на допълнително обезпечение от страна на кредитополучателя, в срок до 3 дни от подписване на договора, да осигури поръчител/солидарен длъжник, който да поеме солидарно задължение в полза на кредитора за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки, които да отговаря на предвидените в чл.19 от Договора кумулативно предвидени условия или неотменяема банкова гаранция), ищецът дължи на ответника неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договорно обезпечение.

Според настоящия съдебен състав, уговорената в чл. 29 от договора неустойка, действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението - до три дни след сключването на договора и многобройни изисквания към евентуалните поръчители.

Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит - да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск 4 от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, в случая една на брой. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са и разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, то ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определени с постановление на Министерския съвет на Република България, който е 50 %. На основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни.

Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.