Решение № 391 от 22.06.2026, Районен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 391 гр. Ямбол, 22.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела К. Спасова при участието на секретаря Й. Г. П. като разгледа докладваното от Весела К. Спасова Гражданско дело № 20262330100297 по описа за 2026 година

Подадена е искова молба от Д. Г. Г., чрез адв. Н. М., срещу „Неткредит“ ООД -гр.

София, представлявано от управителя И. Н. Х.- С, в която се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № *** от 06.11.2023 г. Кредиторът е предоставил кредит в размер на 1500 лв., който заемателят се е задължил да погаси в срок до 10 месеца.

Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент –40.39%. Годишният процент на разходите /ГПР/ е отразен като 48.77 %. С клаузата на чл. 4, ал.3 от договора за кредит, заемателят се е задължил до края на следващия ден от сключването на договора да предостави обезпечение гаранция по кредита, издадена от банка или небанкова финансова институция. Съобразно чл. 6, ал.1 от договора, ако ищецът не представи на ответника уговорената в чл. 4 гаранция или двама поръчители, същият дължи на ответника сумата в размер на 1200.00 лева, представляваща неустойка, която следва да се заплати разсрочено за всеки месец. Според ищеца процесният договор е нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл.11, ал. 1. т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не е породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД/, поради значителна нееквивалентност на насрещните престации, водеща до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Той не е изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Освен това клаузата за предоставяне на гаранция поставя изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника и кредиторът цели да 1 се обогати. Същевременно, той не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Самият кредитор в чл.4,ал.3 изначално разсрочва вземането за „неустойка ”, т.е. явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Според ищеца вземането за неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 11, ал. 5 от Договора е посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е включена дължимата по чл. 6, ал. 1 от договора „неустойка”. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Невярното посочване на лихвения процент по договора в размер на 40.39%, без в него да е включена скритата лихва по чл. 6. 1 е имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 48.77%.

Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Липсата на ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита -кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР- от своя страна нарушава основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/. В случая не е приложима нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора обуславя недействителността на целия договор. До момента ищецът е платил сумата от 1500.69 лв.. Поради тази причина от съда се иска да бъдe прието за установено спрямо ответника, че Договор за потребителски кредит № *** от 06.11.2023 г. е нищожен. Претендират се и направените по делото разноски.

В с.з. ищeцът не се явява и представлява. Искът се поддържа от процесуалния представител с писмена молба.

В срока за отговор ответникът оспорва иска като неоснователен. Признава невключването на неустойката в разходите, определящи размера на ГПР. Възраженията си основава на фактите, че клаузите за възнаградителна лихва, ГПР и неустойка, както и целият договор са действителни. В ГПР не се включват сумите, дължими за неспазване на задълженията по договора за кредит. Позовава се на практика на СЕС относно дължимостта на възнаграждение на кредитора при възстановяване на правното и фактическо положение на длъжника, в което би се намирал без неравноправната клауза.

В с.з. не се явява представител на ответника. Отговорът се поддържа в писмена молба.

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори по делото, че на 06.11.2023 г. е сключен Договор за потребителски кредит № *** между ответника като заемодател и ищеца като длъжник за сумата от 1500 лева, която 2 е предоставена от дружеството съобразно договорките. Не е спорно изложеното в исковата молба съдържание на договора, че е уговорен годишен лихвен процент –40.39%. Годишният процент на разходите /ГПР/ е отразен като 48.77 %. С клаузата на чл. 4, ал.3 от договора за кредит, заемателят се е задължил до края на следващия ден от сключването на договора да предостави обезпечение - гаранция по кредита съгласно реда и условията в ОУ по договора.

Гаранцията да е издадена от банка или небанкова финансова институция, в размер на 1848 лв.. Съобразно чл. 6, ал.1 от договора, ако ищецът не представи на ответника уговорената в чл. 4 гаранция, същият дължи на ответника неустойка в размер на 1200 лева, която се начислява на месец. Първата погасителна вноска е с падеж на 06.12.2023 г., а последната -на 06.11.2024 г. съгласно погасителния план. Общата дължима сума според последния е 1848 лв.

Не е спорно погасяването на задълженията в посочения от ищеца размер, за които е представил и разписки на „Изипей“ АД.

Въз основа на горното съдът прави следните правни изводи:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26 ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл.11 ал.1т.9 и 10 ЗПК - да бъдe прието за установено спрямо ответника, че договорът за кредит е нищожен.

Разпоредбата на чл. 22 о т Закона за потребителския кредит урежда недействителност на договора за кредит при неспазване на изискванията на изброените правни норми, между които и чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10. Последните изискват, договорът за потребителски кредит да е изготвен на разбираем език и да съдържа: т.9. - лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; т.10. годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно ал.4 на чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б.

Договорът в случая е написан ясно и разбираемо, посочени са всички основни елементи на сделката –размера на главницата, фиксираната възнаградителна лихва, общата сума за погасяване, включваща главница и лихва, броят и периодичността на вноските, падежа им (съгласно погасителния план), годишния процент на разходите.

В отговора си ответникът не оспорва, че в ГПР не е включена неустойката. Позовава се на чл. 19 ал.3 т.1 от ЗПК, съгласно който при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Основния спорен 3 въпрос по делото е, следва ли неустойката по чл.8 да се включи в ГПР и невключването й влече ли последиците, претендирани от ищеца.

С постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. д.

№ 1027/2022 г., І т. о. на ВКС е прието, че установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им. ВКС се е позовал на задължителните указания по тълкуването на Директива 2008/48 в решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, както и на цитираната в решението предходна практика на СЕС, въз основа на които е постановил, че преценката за неравноправност и поради това - за нищожност по смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Даденото от СЕС разрешение е, че чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения чл. 3, б. И, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. С оглед съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се посочат всички разходи по чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия договор както непосочването на този процент. При тези съображения е прието, че чл. 10, § 2, б. Ж и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. Ж от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Освен това СЕС е постановил, че чл. 4, § 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават право на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните 4 вноски или да се намалява техния размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази разпоредба и следователно подлежат на преценка за неравноправност.