Решение № 77 от 06.03.2026, Районен съд - Костинброд
- Съд
- Районен съд - Костинброд
- Дело
- Гражданско дело 932/2025
- Вид
- Решение № 77
- Подписан
- 06.03.2026
- В сила
- 15.04.2026
- Състав
- Светослав Николаев Николов
Цитирани разпоредби
- чл. 153 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 3, буква "ж" · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл.38 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.1, т.3, предл.2 · Закон за адвокатурата
- чл. 26, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 68д, ал. 1 и 2 · Закон за защита на потребителите
- чл. 68д, ал. 1 и 2 · Закон за защита на потребителите
- § 13, т. 1 · Закон за защита на потребителите
- § 13, т. 2 · Закон за защита на потребителите
- чл. 11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 5 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 33, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 · Закон за потребителския кредит
- § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 77 гр. Костинброд, 06.03.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КОСТИНБРОД, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Светослав Н. Николов при участието на секретаря Жанета Ив. Божилова като разгледа докладваното от Светослав Н. Николов Гражданско дело № 20251850100932 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от А. О. К. срещу "Стик-Кредит" АД.
Предявен е за разглеждане установителен иск с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД , вр. чл. 19, ал. 4, вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит от разстояние № 1405305/28.06.2025 г., сключен между страните от разстояние, поради противоречието му със закона.
Ищецът твърди, че на 28.06.25 г. е сключил с ответника
„Стик-Кредит“ АД, посочения по- горе договор за кредит от разстояние, за предоставяне на сумата от 1400 лева. Твърди, че се е задължил по договора да върне заетата сума за срок от 24 месеца, с ГПР в размер на 42,58% и ГЛП – 36%, а кредитодателят се е задължил да предостави посочената парична сума.
Сочи се, че договорът е бил сключен от разстояние чрез онлайн платформа на ответника:stikcredit.bg.
Посочва, че съгласно чл. 1 9 от процесния договор за предоставяне на кредит, кредитополучателят се е задължил в срок 3 работни дни от сключване на договора да обезпечи кредита чрез гарант – физическо лице, с който да се сключи договор за поръчителство за всички задължения по договора или да 1 предостави банкова гаранция, съдържаща изявление на банката да заплати безусловно и неотменимо всички задължения по договора/ като и двете условия трябва да отговарят на предварително определни условия посочени в ОУ и се одобряват от кредитора/.
Поради непредоставяне на исканото обезпечение и съгласно чл. 29 от договора, на ищеца в качеството му на кредитополучател е била начислена неустойка, като общата дължима сума по договора от 1856, 97 лева е станала 4230 лева. Тази неустойка по съответния договор се заплаща разсрочено, заедно с месечните погасителни вноски.
Оспорва неустойката за непредоставяне на обезпечение по договора като нищожна, поради противоречие на добрите нрави, заобикаляне на императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 ЗПК и надвишаване на максималния размер на ГПР и като нелоялна търговска практика. Твърди, че в договора за кредит реалният размер на ГПР, прилаган фактически между страните не отговаря на посочения в договора размер на ГПР, което посочва, че е заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и 2 ЗЗП, тъй като кумулирането на неустойка за непредоставяне на обезпечение по договора към погасителни вноски превръща размера на вноските в по-голям от посочения в договора за кредит.
Заявява, че ГПР по договора за кредит надвишава максималния императивен размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, което води до нищожност на договора за потребителски кредит.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявения иск като неоснователен.
Признава, че действително между страните е бил сключен договор на процесната дата, с посочените параметри по него. Твърди, че е договора е сключен по електронен път по реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, като на създаден на кредитополучателя в сайта на кредитодателя личен профил е изпратена необходимата преддоговорна информация, включваща стандартен европейски формуляр и общи условия.
Оспорва твърденията, че неустойката за непредоставяне на обезпечение е нищожна, като твърди, че неустойката не излиза извън присъщата й обезпечителна и санкционна функция, тъй като с нея се цели 2 длъжникът да изпълни задължението си.
Посочва, че действителността на неустойката следва да се преценява към момента на сключване на договора, а не в резултат на размера, получен вследствие на неизпълнението.
С горните съображения сочи, че предявената искова претенция е неоснователна.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 19.12.25 г., като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени фактите: че ищецът и ответникът са страни по процесния договор за потребителски кредит от разстояние №1405305/28.06.25г., с параметрите посочени в него/касаещи размер на суми, месечни вноски, лихви, неустойки/, така и начинът на сключване на същият, а именно реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ.
Проектът за доклад е обявен за окончателен доклад по делото в проведеното открито съдебно заседание от 18.02.2026 г. без възражения от страните. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на отделените за безспорни факти за доказано.
Същите се установяват и от приетия по делото договор за потребителски кредит, сключен между страните, както и от приложения към него погасителен план.
По силата на сключения договор за потребителски кредит заемодателят „Стик-Кредит“ АД се е задължил да предостави на ответника сума в размер на 1400 лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя на 24 месечни вноски съгласно погасителен план, приложен към договора.
Видно от погасителния план, между страните са били уговорени погасителна вноски, всяка с размер от 282 лева, от които дължима главница в общ размер на 1400 лева, договорна лихва в размер на 456, 97 лева, както и неустойка от 2 373,03 лева. Уговореният ГПР бил в размер на 42, 58 %, а процентът на фиксираната годишна лихва – 36. Дължимата сума по договора в хипотеза, при която не е осигурена гаранция от потребителя и последният дължи неустойка, е в общ размер на 4230 лева.
Безспорно е между страните, че главницата по договора е 3 предоставена на потребителя.
Съгласно чл. 19 от процесния договор за предоставяне на кредит, кредитополучателят се е задължил в срок 3 дни от сключване на договора да обезпечи кредита чрез гарант – физическо лице, което да отговаря на поставените изисквания в общите условия. Поставено е условие, че одобрението на предложения от заемателя поръчител се извършва единствено по преценка на кредитора. Алтернативно е дадена възможност за учредяване на банкова гаранция в полза на кредитора в размер на всички суми по договорите /главници, лихви, неустойки, такси и др. /.
При неизпълнение на посоченото задължение е предвидено в чл.29, ал.1 , че потребителят дължи неустойка в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Видно е от погасителния план, че е начислена неустойка за целия срок на договора, възлизаща на сумата от 2373,03 лева и включена в общия размер на дълга.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
По иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за потребителски кредит от разстояние, който противоречи на закона.
На първо място, съдът намира, че процесният договор е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП .
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на 4 кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за потребителски кредит по правната си същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК , годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК . В случая в договора е предвиден ГПР в размер на 42, 58 %, като спорен между страните е въпросът дали уговорената и начислена неустойка следва да е част от ГПР на кредита.
Съдът намира следното:
Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК , съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора з а кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението, съдържащо се в чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който "общи разходи по кредита за потребителя" означава 5 всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, поспециално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
Видно от данните по делото, уговореният в договора за потребителски кредит ГПР не включва част от разходите по кредита, а именно т. нар. неустойка за непредставяне на обезпечение по чл. 29 от договора. В случая неустойката представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна н а кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в погасителния план по него, като липсват данни да е била незадължително условие за сключване на сделката, дължи се ежедневно и представлява част от погасителната вноска. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в тридневен срок от сключване на договора да бъде осигурено трето лице – поръчител за вземанията по договора, което да отговаря на подробно описани многобройни изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това потребителят следва да разполага със средства в общ размер от главницата, лихвата и неустойката по договора. Така формулирана неустойката излиза извън присъщите й функции и представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде включена в общия разход по кредита.