Решение № 2759 от 05.12.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2759 гр. Бургас, 05.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Д. П. Стоянов при участието на секретаря СВЕТЛАНА П. ТОНЕВА като разгледа докладваното от Д. П. Стоянов Гражданско дело № 20252120106323 по описа за 2025 година

Предявен е иск по чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД.

Производството е образувано по искова молба на К. И. Н. с ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. Д. Г., против „КРЕДИТО“ ООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***.

В исковата молба се твърди, че на 08.12.2023 г. между ответното дружество и ищцата бил сключен договор за потребителски кредит №0L00088347, при главница в размер на 800 лв., 40, 10 % процента годишен лихвен процент, 49, 16 % ГПР, един месец срок на кредита и 159, 28 лв. такса за експресно разглеждане.

Счита, че клаузата за „такса за експресно разглеждане“ противоречи на императивна правна норма и е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Услугите „приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит“ представлявали по своята същност действия по усвояването и управлението на кредита в тотално противоречие с чл.10а, ал.2 от ЗПК. Това не било допълнителна услуга по чл.10а, ал.1 от ЗПК. Счита, че клаузата била нищожна и поради накърняване на добрите нрави. Тя не била индивидуално уговорена по смисъла на чл.145, ал.2 от ЗЗП.

Изразява становище за недействителност на договора за потребителски кредит поради неспазване на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Уговореното в процесния договор възнаграждение за допълнителна услуга било разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляване на годишния процент на разходите – ГПР, съгл. чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК, който съобразно правилото на чл.19, ал.4 от ЗПК не можело да бъде по – висок от пет пъти 1 размера на законната лихва, а клаузи в договора, надвишаващи определените по ал.4 били нищожни. В случая възнаграждението за допълнителни услуги не било отразено като разход при формиране на оповестения ГПР от 22 %, въпреки че било включено в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване не бил съответен на изискването на чл.19, ал.1 от ЗПК. Цитира практика на СЕС, съгласно която разходите за допълнителни услуги, които били уговорени към договор за потребителски кредит и давали на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намаляват техния размер, попадали в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на разпоредбата на чл.3, буква „ж“ от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на директивата, когато закупуването на посочените услуги се оказвало задължително за получаване на съответния кредит или те представлявали конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

Счита, че невключването на разхода за услугите в ГПР имало за цел да прикрие действителните разходи по кредита. В процесния договор не бил посочен действителния размер на ГПР и кои компоненти били взети предвид при определянето му.

Позовава се на практика и в смисъл, че неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на изискуемото съдържание на договора за потребителски кредит, законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето. Следвало да се отчете и решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С714/22 г., в което било прието, че нарушаването на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК водило до недействителност на договора за кредит на основание чл.22 от ЗПК, като договорът следвало да се счита за освободен от разноски и лихви.

Моли ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищеца сумата от 171, 76 лв., представляваща платена без основание сума на ответното дружество. Претендират се и разноските. Представя писмени доказателства.

В срокът по чл. 131 от ГПК, по делото е постъпил писмен отговор от ответника, с който оспорва предявения иск като неоснователен.

Не оспорва, че между страните бил сключен описания в исковата молба договор за потребителски кредит. Не оспорва, че кредитът към момента е изплатен предсрочно, като ищецът внесъл сумата от 171, 76 лв. като надвнесени суми по договор за потребителски кредит. Оспорват се доводите за пълна нищожност на процесния договор за потребителски кредит.

Посочва, че в договора за кредит бил посочен размерът на ГПР, поради което и направеното по отношение на ГПР в исковата молба оплакване било несъстоятелно. Посочва, че във всички случаи преценката за неравноправност изисквала от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг договор, от който той зависил.

2

Сочи, че ВКС приемал убедително в практиката си, че след като ГПР не надвишавал установения максимален размер по чл.19, ал.4 от ЗПК, то уговорката за фиксиран лихвен процент, като част от този ГПР не е нищожна като накърняваща добрите нрави. Посочва, че допълнителните услуги и събирането на такси за такива не противоречи на европейското и националното законодателство, в който смисъл е и чл.10а, ал.1 от ЗПК. В обхвата на общите разходи по кредита, които следвало да се отчетат при формирането на ГПР, попадали разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива допълнителни услуги било задължително условие за сключването на договора, а когато възнаграждението за допълнителна услуга се дължи отделно и независимо от цената на самия кредит, не представлявало разход по смисъла на чл.19 и пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, респективно не следвало да се включва при изчисляването на ГПР.

Сочи, че дори да се приеме, че договорената клауза е с порок, то би било налице хипотеза на частична недействителност, тъй като би се установило, че се засяга само част от съдържанието на сделката, като в този случай приложението следвало да намери разпоредбата на чл.26, ал.4 от ЗЗД.

В случай, че искът се намери за допустим, то същият следвало да се отхвърли като неоснователен като погасен с плащане, за което ангажира писмени доказателства.

Моли да бъдат отхвърлени претенциите на ищеца като неоснователни.

Претендират се разноски.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото не е спорно, че ищецът е сключил Договор за потребителски кредит №0L00088347 от 08.12.2023 г. с дружеството „Кредито“ ЕООД. По силата на посочения договор кредиторът се задължил да предостави на кредитополучателя сумата от 800 лв. Уговореният срок на кредита бил падеж от една вноска на 07.01.2024 г.

Бил уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 40,10 %, като и посочен годишен процент на разходите в размер на 49, 16 %. Било уговорено и заплащането на такса за експресно разглеждане на искането за кредит в размер на 159, 28 лв.

В договора било посочено, че ГПР представлява процент, отразяващ общите разходи за кредита, известни на кредитора в момента на сключване на договора за кредит, като ГПР не включвал разходите, които кредитополучателят заплаща в резултат на неизпълнението на договорните си задължения, както и разходите за допълнителните незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово искане. ГПР се изчислявал в момента на сключване на договора по методиката, предвидена в ЗПК.

В договора също така било посочено, че таксата за експресно разглеждане е такава за предоставянето на допълнителна, незадължителна услуга по искане на кредитополучателя, за експресно разглеждане от 3 кредитора на искането за отпускане на кредит, която гарантирала експресна обработка на кандидатурата на кредитополучателя.

От приложения погасителен план по договора за заем се установява, че общата сума за погасяване е в размер на 986, 01 лв., от която 800 лв. за главница, 26, 73 лв. за договорна лихва и 159, 28 лв. като такса.

По делото са представени разписка, видно от която К. И. Н. е превела на ответното дружество общо сумата в размер на 971, 76 лв.

По делото е представена справка по договор за потребителски кредит №0L00088347 от 08.12.2023 г. от ответното дружество, видно от която сумата на предоставения кредит е 800 лв., като по същият са начислени и лихва в размер на 26, 73 лв. и такса за услуга съгласно чл.11 от договора в размер на 159, 28 лв. Посочено е, че върнатата сума на ищцата е 159, 28 лв. В тази връзка е представена и разписка за извършено плащане за сумата от 829, 28 лв., като основание е посочено: надвнесени суми по договор 88347, 85469, 86724, 109022, 113642, 111580.

Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка, изхождайки от закона, съдът установи от правна страна следното:

За да бъде уважен предявеният иск, ищецът следва по пътя на пълното и главно доказване да докаже факта, че е дал имуществено благо на ответника без наличието на основание за това. При доказването на тези факти в доказателствена тежест на ответникът е да докаже, че полученото от него имущественото благо не е лишено от основание, т. е. че съществува правно призната причина за разместването на благата, което му дава право да задържи полученото, или другите факти и обстоятелства, на които основава възраженията си.

Съдът намира, че по делото е безспорно установено, че страните са сключили Договор за потребителски кредит №0L00088347 от 08.12.2023 г.

Сключеният между страните договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския кредит. Това е така поради обстоятелствата, че ответникът е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е действал в качеството на „търговец“, според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на „потребител“, според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Поради изложеното, в настоящия случай е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от съда служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор.

Именно на база извършването на служебна проверка досежно наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, съдът установи, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Настоящият състав, съобразявайки представените и приети по делото доказателства, приема, че 4 посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите в размер на 49, 16 % не отговаря на действителния такъв, доколкото в него не са включени вземания, дължими от потребителя, които е следвало да бъдат включени при определяне на коректния процент на годишния процент на разходите. Това безспорно представлява заблуждаваща търговска практика.

В тази връзка следва да се посочи, че съгласно Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C‑714/22, член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.