Решение № 1069 от 08.11.2022, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1069 гр. Бургас, 07.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Веселка Г. Узунова

Таня Д. Евтимова при участието на секретаря Таня Н. Михова като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно гражданско дело № 20222100501284 по описа за 2022 година

Производството по делото е въззивно, по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по жалбата на Българската държава, представлявана от МРРБ(на осн.чл.31,ал.2 и чл.32,т.4 ГПК), чрез Областен управител на област Бургас, процесуално представляван от Н. Минкова-старши юрисконсулт- отдел ПНО при Областна администрация- Бургас, със съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Цар Петър“ №1, против Решение №86/10.05.22г., постановено по гр.д.№1001/21г. по описа на РС-Айтос, с което е прието за установено на основание чл.124, ал.1 от ГПК по отношение на М. С.

С. ЕГН ********** и С. А. С. ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.Бургас, пл.“Баба Ганка“4, ап.110- адв. Г.Керемедчиев, че Държавата не е собственик на ПИ №157 по кадастралния план на с.

Средна махала, общ. Руен с площ от 1477 кв.м. при граници на ПИ:улица и ПИ №№ 155,154 и 158.

Решението се сочи за неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния закон.

Конкретно се възразява срещу извода на съда, че имотът е придобит от физическите лица по силата на давностно владение, т.к. не се сочи от кога ищецът владее имота, не се доказва заявеният период на владението на имота от дядото на ищеца- С.С.М. от 1950г., нито, че процесният имот е собствен на последния.

Имотът бил държавна собственост отпреди 1950г., с оглед чл.2 от ЗДИ(обн. ЗВ бр.300 от 22.12.48г., отм. 17.12.51г.)и поради липсата на друг собственик, от което заключава, че няма как да е завладян от наследодателя на ищеца. Поддържа, че процесният имот е продължил да бъде държавна собственост до 1990г., на осн. чл.6 от ЗС, когато разпоредбата е отменена.

Липсвали доказателства за извода на съда, че С. М. е владял сградите в имота от построяването им през 1950г., до смъртта си през 1998г. Оспорва като неверни данните от показанията на св. Е.Е., че горните били построени през 1944г., т.к. свидетелят не е бил роден тогава и намира противоречие в показанията му досежно данните за това дали и в какъв обем ищците по делото са упражнявали фактическа власт в този имот от 1998г. насам. Поради липсата на доказателства, че на наследодателя на ищците е било учредено право на строеж за тези постройки, поддържа, че като собственик на терена, на основание чл.92 от ЗС, по приращение, 1

Държавата е собственик и на изграденото върху него.

Поддържа, че дори да се приеме за установено, че ищците владеят имота от 21.09.1998г.

(смъртта на дядото С. М.), дотук в тяхна полза не е изтекъл необходимият за придобиването на имота дълъг десетгодишен срок на давност. Считано от 1998г., срокът би следвало да е изтекъл през 2008 г., но на 31.05.2006г. теченето му е спряно с §1 от ЗД на ЗС за срок от седем месеца, като с последващите изменения на правната норма спирането е продължено до 08.03.22 г.- влизането в сила на Решение №3/24.02.22 г. на Касационния съд, постановено по тълк.д.№ 16/21 г., с което разпоредбата на § 1 от ЗДЗС е обявена за противоконституционна. Действието на решението било само занапред и давностният срок за придобиването на процесния имот започвал да тече от влизането му в сила, т.е. три дни след обнародването в ДВ. Преди това давността за придобиването на държавните имоти била отречена от 1951г.(виж чл.86 ЗС), до изменението му през 1996г.(01.06.96г.), когато забраната за придобиване на вещ по давност остава само върху такива публична държавна или общинска собственост.

Оспорва като признак за намерение владелците да своят (както приема съдът) обстоятелството, че ищците са плащали за имота данъци в данъчната служба, освен това представената декларация от Община Руен, Дирекция МП ДТ сочи, че процесният имот е деклариран по чл.14 от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти на 13.10.21 г., следователно това и плащането на имотния данък, не подкрепят твърденията на ищцовата страна за изтекла в тяхна полза дълга придобивна давност.

Неправилно според страната също така съдът кредитира в такава насока представеното по делото Удостоверение за търпимост от 30.08.21 г. на главен архитект на Община Руен, касаещо три паянтови постройки- една жилищна от 73кв.м. и други две- с площи съответно от 40 кв.м. и от 60 кв.м. Последните две постройки според заключението на вещото лице и разпита на свидетеля по делото, са съборени преди около 15 години.Останала е само жилищната сграда- много стара, с нарушена носеща и покривна конструкция и опасност от самосрутване. В удостоверението е записано, че годината на построяване й е 1950 г., според декларацията на собственика от 16.08.21 г. Тази декларация и удостоверението, издадено въз основа на нея, не са годно доказателство да установят владението на имота от ищците повече от 10 години, а и те безспорно не живеят в него при данните за толкова лошото му състояние.

Държавата черпи собствените си права от чл. 6 Закона за собствеността в редакцията му от 1951 г., в сила до 1990 г. ,т.к. тогава имотът е бил без собственик(безстопанствен), поради което се счита за държавен. В случая липсвали данни към датата на влизане в сила на горепосочената разпоредба от 1951 г. имотът да е бил вписан на името на праводателя на ищеца, още повече, че одобреният кадастрален план на с.Средна махала датира едва от 2003 г.

За необосновано се сочи и твърдението на ищците, че липсата на акт за собственост на Държавата, отрича вещните й права.ВКС застъпвал тъкмо обратното становище, придавайки на актовете за общинска и държавна собственост единствено декларативно действие.

Правилността на постановеното съдебно решение се оборва също с аргумент, че върху имота имат право на собственост и други физически лица- наследници, следователно ищците могат да претендират като правоприемници само собствените си идеални части(1/12 ид.ч. от жилище и от две второстепенни постройки и толкова ид.ч. от земята, върху която са построени, според записаното срещу името на М.С. в Дирекция МПДТ). Ползването и грижите за имота, според въззивника, не афишират намерение за своене.

В обобщение на горното се моли за отмяна на обжалваното решение и постановяването на ново, с което претенцията бъде отхвърлена като неоснователна.

Дирят се разноските по делото,включително юрисконсултско възнаграждение.

В срок е постъпил писмен отговор на жалбата , подаден от въззиваемите ищци- М. С.

С. и С. А. С.- чрез адв. Г. Керемедчиев от АК-Бургас, в който горната се сочи за неоснователна.Моли се за потвърждаване на обжалваното съдебно решение, т.к. е законосъобразно и правилно.Изразява се пълно несъгласие с доводите на въззивната страна.

За неправилно се сочи и това, че въззивната жалба е подадена от Областен управител, след като производството срещу него е било прекратено и прекратителното определение не е 2 обжалвано, т.е. делото е приключило за него преди депозирането на горната.

Акцентира се върху това, че при воденето на отрицателен установителен иск, тежестта за доказване на отричаното право се носи от ответника, а не от ищците.

Страната обосновава правния си интерес от воденето на настоящия процес, а по същество сочи, че ответникът е следвало да установи предпоставките за прилагането на чл.6, предл. 2 от ЗС(отм.), т.е. че имотът е бил безстопанствен при влизането на посочената норма в сила, за което цитира и съдебна практика на ВКС, но това не е сторено.

Намира, че обстоятелството, че за имота не е имало изработен план към 1951г., не може да се вмени във вина на ищците и те да носят негативни правни последици от това бездействие на Българската държава.

След подробен анализ на действалата през годините нормативна база, уреждаща статута на процесния недвижим имот, ищците правят извода за доказаност на вещните права на наследодателя си върху този имот.

В контекста на защитаваната от въззивника- ответник теза, че държавен имот не може да бъде придобиван по давност от физически лица, страната се позовава на Решение№3/24.02. 22г. на КС, публикувано в ДВ бр.18/04.03.22г., като сочи, че дори имотът да се счете за държавен, то в случая се касае до частна държавна собственост. При спирането на давността върху такива имоти, постановено с отменения от КС §1 от ПЗР на ЗС, действието на изтеклия до този момент срок се запазва, следователно от 01.06.1996г. до 31.05.2006г. тя е факт, а липсващият един ден до 10 години следва да се счете за изтекъл след влизането в сила на решението на КС, отменящо горепосочения параграф, така че към датата на двете съдебни заседания по делото(08.03.22г. и 15.04.22г.) , изискването на закона е изпълнено. Поддържа, че съдът е длъжен да съблюдава чл.235 от ГПК, като вземе предвид и настъпилите след завеждането на исковата молба факти, релевантни за спорното право.

Въззиваемите сочат, че владеят имота от смъртта на наследодателя на М.С. – С.С.М. през 1998г.Последният пък го е владял от 1950г., от което заключават, че мястото и постройките в него не са били държавни.

Но поддържат, че дори дворното място да е било държавна собственост, като частна такава, то може да бъде придобито по давност, т.к. първият от ищците има право да упражни владението от дядо си, като негов наследник и да придобие имота по давност. Що се отнася до това, че не е единствен наследник на покойния праводател, намира това за въпрос, който засяга вътрешните отношения на ищците с останалите съсобственици и не ползва Държавата, явяваща се за тях трето лице без наследствени права.

Служебната проверка на БОС по чл.267 от ГПК, обективирана в Определение №1994/30.08.22г. по делото на БОС, сочи въззивната жалба за редовна, а проверката по чл.269 от ГПК, определя обжалваното съдебно решение като валидно и допустимо.

По съществото на спора, с оглед въведените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и в приложение на действащото право, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по делото е образувано пред Айтоски районен съд по отрицателния установителен иск, с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, предявен от М. С. С., ЕГН: ********** и съпругата му С. А. С., ЕГН: **********, против Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, касателно ПИ № 157 по кадастралния план на с.

Средна махала, общ.Руен, одобрен със Заповед № 300-4-8/21.01.2003г., с площ на ПИ oт 1477 кв. м., при граници на ПИ: улица u ПИ № № 155, 154 u 158,с който съдът да установи, че Държавата не е собственик на този имот.

Същата претенция е била заявена и срещу

Областен управител на област с административен център гр.Бургас, но производството по нея е било прекратено като недопустимо с Решение №86/10.05.22г. по гр.д.№1001/21г. по описа на АРС, влязло в сила като необжалвано в тази част.

Ищците обосновават правния си интерес от воденето на иска с това, че се считат за 3 придобили собственост върху процесния имот (ПИ № 157 по кадастралния план на с. Средна махала, общ.Руен, одобрен със Заповед № 300-4-8/21.01.2003г., с площ на ПИ oт 1477 кв. м., при граници на ПИ: улица u ПИ № № 155, 154 u 158) на база изтекла в тяхна полза придобивна давност за срок над 10 години, което тяхно право се оспорва от Държавата.

Твърдят, че направили постъпки за снабдяване с констативен акт през м. август – октомври 2021г. и в хода на процедурата получили удостоверение от Община Руен, че имотът не е общинска собственост, но Областна управа- Бургас го обявила за държавна собственост на осн. чл.6 от ЗС(отм.).

Ищците оспорват тезата на Областна управа, т.к. взетото в горния смисъл решение е недействителен административен акт, поради липса на мотиви, но независимо от това считат становището и за незаконосъобразно, поради липсата на предпоставките за приложение на горепосочената законова разпоредба. Мястото никога не било изоставяно от предците на ищците, респективно от самите тях. Поддържат също, че дори към 1951г. имотът да е бил със статут на държавен, след разделянето на бившите държавни имоти на общински и държавни, той би следвало да се счете за общински, намирайки се в рамките на населеното място, което пак отрича вещните права на Държавата. Твърдят, че С.М.-дядо и наследодател на първия ищец-владял този имот без прекъсване от 1950г., до смъртта си на 21.9.1998г., а след това владението му било продължено от тях . В имота били построени три сгради, датиращи от 1950 г., намиращи се в режим на търпимост.Позовават се на обстоятелството, че в разписния лист по плана на селото, имотът бил записан на името на дядото на ищеца С..Като внук, М. С. наследявал дядо си ведно с другите негови правоприемници, по заместване от починалия си през 1981г. баща.